Част 2

      Елион отдръпна ръка, сграбчвайки края на дълбоката си качулка, докато вятърът се  опитваше да я отвее. Повдигна поглед отвъд входа и увиващите се резбовани цветя по дървото. Нагоре тънките кули на Елхраикската библиотека се устремяваха към кървящото небе, контрастирайки със сивия си камък под алените облаци. Елион не можеше да не признае, че се чувства като джудже в сянката на конструкцията. Ако трябваше да бъде честен, някъде дълбоко в себе си се беше съмнявал дали някога изобщо ще открие библиотеката въпреки огромният ѝ размер. Удивително беше колко бързо една история може да се превърне в легенда, а легендата за нея в мит.

      Елион се обърна по навик, проследявайки с поглед пътя, който беше извървял през каньона. Присви очи, взирайки се през изпълващия въздуха каменен прах, и погледът му се спря върху източника на непрестанните му страхове. Няколкостотин метра в далечината, където тесните стени на каньона се извиваха и се губеха от поглед, във въздуха блещукаше нещо, което не беше прах. Затваряйки очи, Елион видя пламъка толкова ясно, сякаш го обгръщаше отново – яркото негаснещо зелено гореше зад клепачите му с позната адска свирепост.

      Решен повече да не губи време, Елион се обърна отново към входа на библиотеката, но забеляза до стъпалата си нещо бяло, заровено наполовина в оранжевикавия камък. Той коленичи, надипляйки черния си плащ около себе си, и разпозна извитите кости на гръден кош, които се подаваха от земята. Огледа се и не се изненада, когато откри още скелети, погълнати от камъка на каньона, потънали толкова дълбоко, че се бяха изравнили със земята като мозайка в под. Започваше да разбира защо се носеше слухът, че да станеш жертва на чудовището, което пази тайните на Елхраик, е съдба, по-страшна и от Вечния пламък.

      – Но ето ме, готов да разменя едното за другото – промълви той, изправяйки се отново. След толкова години, прекарани в бягство, през които никога не се беше задържал на едно място и, поглеждайки назад, неизменно бе откривал зеленото блещукане на хоризонта… Елион бе готов да рискува да си има работа с Елхраикското чудовище, с отчаяната надежда, че каквито и покварени сили да го бяха създали, за да защитава библиотеката, ще могат да спрат и неуморния марш на Вечния пламък. А ако имаше начин да се вдигне проклятието над Елион, на какво по-добро място да го търси от древната библиотека?

Елион вдигна ръка и удари юмрук по износеното дърво.

      – Който и да е вътре, отвори! Търся подслон!

      Измина минута, после още една. Звукът на виещите ветрове заглуши последния отдалечен екот на камбаните на библиотеката. Пот от жегата в каньона се стече по страната на лицето на Елион, а прахът беше полепнал отгоре на неравни петна и го караше да иска да изтърка кожата си до рана само и само сърбежът да спре. Знаеше, че с всеки момент, в който не се движеше, пламъкът се приближаваше все повече. Но вече така или иначе нямаше значение – нямаше как да заобиколи библиотеката, понеже тя блокираше целия път напред. Имаше сериозни съмнения за способността си да изкатери стените на каньона, а връщането по същия път, по който беше дошъл, означаваше сигурна смърт.

      Елион пое дълбок дъх, давейки се от праха в сухия въздух, и направи всичко възможно да обуздае надигащата се в него паника.

      – Така да е – промърмори той през стиснати зъби и бръкна в гънките на робата си. Извади с благоговение стара, ожулена книга с надрани корици и опърпана кожена подвързия. Въпреки мизерното ѝ състояние, тя бе най-ценната вещ, която беше притежавал в живота си.

      Елион се стегна и отвори корицата, намирайки с лекота страницата, която му трябваше; вече не бяха останали много. Повдигна книгата и двата кръга лазурни руни, изрисувани на страницата, засияха в очакване. Поглеждайки нагоре към масивните врати на библиотеката, Елион плъзна свободната си ръка към горния край на страницата, близо до вътрешния ръб. Хвана листа с палеца и показалеца си и се спря за миг с едва доловимо треперещи пръсти.

Елион сключи вежди в съмнение и очите му се присвиха. Съвсем бавно пусна страницата и затвори книгата, скривайки я отново под робата си.

      Може би е прибързано.

      Посегна отново към портите, но този път не почука. Вместо това замислено прокара пръсти по дървото. Повърхността беше гладка на допир, износена от каменния пясък, развяван през каньона през безбройните години. Между двете врати в центъра имаше едва забележима пролука и Елион заби пръсти, натискайки с всички сили. Огромните врати се помръднаха леко, скърцането на пантите им заглушено от воя на вятъра.

Елион се обърна настрани и се промъкна вътре, прекрачвайки прага. Вятърът го последва, натискайки го по-навътре, отколкото възнамеряваше да влезе, и той почувства, че сякаш самата библиотека го беше засмукала. Объркан, Елион насочи вниманието си навътре и провери сетивата си едно по едно, опитвайки да намери следа от прочутата сила на библиотеката. Единствената разлика беше освежаващата хладина на предверието. Останалото си беше същото – сърцето му биеше усилено, по кожата му бяха полепнали пот и прах, а закърпените дрехи му тежаха.

      Угасващото слънце хвърляше няколко самотни лъча през процепа между вратите, създавайки осветена линия в залата, в началото на която стоеше Елион. Той направи няколко внимателни стъпки настрани и се задържа на ръба на светлината, където надделяваше мракът. Оглеждайки се, Елион се опита да различи нещо в тъмнината. Отляво и отдясно се изправяха ред дебели каменни колони, които изчезваха някъде високо горе, поддържайки невидим таван. Единствено една немощна синя светлинка премигваше в дълбините на предверието.

      – А сега какво да правя?

      Тихият въпрос на Елион отекна в празното пространство и накрая той се обърна, за да затвори огромните порти. Вятърът беше внесъл каменен прах вътре и частиците блещукаха в свиващото се светло петно, докато се струпваха по пода. Елион остана неподвижен в почти пълната тъмнина, заслушан в тихото хриптене на въздуха през пукнатините в камъка, чувайки собственото си дишане твърде силно. Накрая направи единственото, което му оставаше – обърна се и потегли към смътната синя светлина, а всяка крачка на ботушите му ехтеше в тъмнината.