Емилия и Анна
Епилог
Самолетът на авиокомпания “Бритишеруейз” Ербъс 380А, летящ по линията Лондон-София, току що беше кацнал на летище Враждебна в София. На гишето за паспортен контрол, млад мъж представи представи паспортите си. Английският беше на името на Борис Барклей, а в българският беше записан с името Борис Томас Барклей- Ангелов. Младежът имаше двойно гражданство и две родини. Беше роден в Лондон, Англия, но беше израсъл в София, столицата на България.
След граничните и митнически формалности таксито отведе високия русокос младеж на улица Ами Буе. Колата спря пред нов красив блок. Борис се разплати с шофьора, и асансьора го отведе на третия етаж, където с разтуптяно от щастие сърце, го чакаше мама Еми. Още вратата на апартамента не се беше затворила, когато старата жена, с сълзи на очи, прегърна сина си, завърнал се от Англия с диплома на лекар.
Двадесет и една година бяха изминали от денят когато Софийски Градски съд, узакони, след дълго ходене по мъките на чиновническата бюрокрация и с неоценимата помощ на братовчедката адвокат Гергана Ангелова, осиновяванвто на Борис Томас Барклей от д-р Емилия Владимирова Ангелова. По желание на осиновителката детето щеше да носи фамилното име на баща си Томас Барклей, но според законите на Република България трябваше към това фамилно име задължително да се добави фамилията на осиновителката.
Когато Борис навърши 18 години, подарък за рождения си ден Борис получи пълния комплект документи с които преди 15 години беше пристигнал в България придружен от един представител на английско застрахователно дружество. Сред тези документи имаше и банкова книжка на негово име, за огромна сума английски лири, с които Борис можеше да разполага от деня на пълнолетието си.
В този тържествен ден мама Еми му разказа най-подробно за родното му семейство, за трагедията при която бяха загинали родителите му, както и по-голямата му сестра. Разказа му за голямата си любов и смърта на баба му д-р Анна Симеонова. Не скри нищо, не добави нищо. Борис не познаваше и не помнеше да е имал друга майка. Откакто се помнеше винаги беше наричал “мамо” само тази красива, скромна и благородна жена. Едва сега разбираше, че тя даже не беше родственица, а беше посветила целия си живот на него.
Завръщаше се в България като млад лекар и син на една 80 годишна жена, отдала цялата си любов на едно чуждо дете. Съдбата й връщаше това, което навремето беше пожертвала в името на единствената си любов към друг един Борис.
-Ще сложа чай, да се освежиш от пътуването, - каза Емилия и накуцвайки тръгна към модерно обзаведената кухня, която беше част от хола където бяха седнали. От няколко години Емилия страдаше от дискова херния и трудни ходеше.
Борис гледаше тази самоотвержена жена и някаква особена топлина се разливаше по цялото му тяло. Той дълго беше в шоково състояние след като чу от нейната уста цялата истина за семейството му и когато 18 годишният младеж асимилира тази невесела история, любовта му към мама Еми се превърна в фанатично обожание. Тя се превърна в символ на човешкото благородство, на хуманност и себеотрицание и готовност за саможертва. Познавайки съвременната действителност, за младия Борис, мама Еми беше образ излязъл от епохата на Възраждането. Обичта му към нея нямаше граници.
Когато Емилия поднесе с треперящите си ръце чаша чай, той стана взе я в обятията си, накара я са седнат един до друг, както седяха когато беше едва на 3 годинки и тя не преставаше да гали косата му и да целува челото му. Сега пръстите му се смесваха със силно прошарената й коса, а устните му галеха набръчканото майчино лице по което се стичаха сълзи на радост и щастие.
Борис беше твърдо решил със средствата в английската банка да открие клиника за гръдна хирургия към Александровската болница в София. Клиниката щеше да носи името на Борис и Анна Симеонови. Такова беше желанието на мама Еми, а синът й не можеше да й откаже нищо.
© Крикор Асланян Всички права запазени