Емилия и Борис    

                                   Глава девета

       Старият часовник отмерваше времето почти от столетие. Навремето дядото на Емилия го беше донесъл от хаджилъка. Сега тя се готвеше да става баба, а часовникът с махалото все така равномерно броеше минутите и часовете. Нито часовникът, нито времето  избързваха или изоставаха, те вървяха монотонно към своята цел, но каква беше тя никой не знаеше. Дали имат такава също не беше известно на хората.

           Часовникът отмери полунощ. Емилия още не беше затворила очи. Разговорът с архитектката я беше разстроила, вместо да я успокои. Тези декларации за безумна любов я дразнеха. Това не беше нейният стил. Емилия беше обичала и беше обичана, но нито Борис, нито пък тя бяха способни на такива излияния. Те просто се обичаха, и всеки от тях го чувстваше, думите бяха излишни. Погледът, усмивката, отношението, даже мълчанието говореха красноречиво за чувствата им. Понякога любовта прозира даже през мълчанието. Когато всяка клетка на влюбения шепти като молитва името на любимата, произнесеното от устата би изглеждало като далечно ехо на истинското признание. Емилия не си спомяше, Борис да е казвал “ обичам те”, но любовта съпровождаше всеки негов поглед, всяко негово движение, личеше по походката  и дишането му. В най-трудните моменти в операционната, когато Борис чувстваше, че силите му го напускат, той вдигаше за миг очи към нея, и продължаваше борбата за спасяването на още един живот.

            Самотен камбанен звън се сля с тихото отключване на врата. Чуха се тихи стъпки, отваряне и затваряне на врати, и къщата отново потъна в тишина. Борис се беше прибрал и мама Еми вече можеше  да заспи спокойна.  Близо четиридест години, Емилия не заспиваше докато Борис не се прибере.

             Снегът се стопи. Дните станаха по-дълги и по-приятни. Слънцето надничаше иззад белите пухкави облачета, а прелетните птици, на  дълги  стройни  редици, се завръщаха по родните места. Беше настанало време за сеитба, но на полето не се виждаха нито сеячи, нито селяни радващи се  на плодородната българска земя. Селата бяха опустяли, а полята изоставени като сираци.

              В клиниката по гръдна хирургия към Александровската болница беше оживен и напрегнат ден. Понеделник се правеха  не само най-голям брой интервенции, но се оперираха най-тежките случаи. Целият персонал бързаше на някъде, делови, сериозни, напрегнати. Сестри с безупречно бели манти и с касинки на глава, влизаха излизаха по болничните стаи, даваха нареждания на санитари и санитарки, докато лекарите даваха своите указания на старшата сестра.  По дългия коридор на втория етаж, санитари и сестри водеха болните, легнали на модерни колички-носилки на гумени колела, към операционните зали.

   Весел звън на дамски токчета  неочаквано се смеси с баналния шум на  в клиниката. Млада жена с главозамайваща мини пола, с кръшна походка бавно вървеше към кабинета на Главния лекар.  Модната й прическа стил “ принцеса Даяна” беше раздвижена със светли кичури, които хармонираха със светло кестенявата й коса. Жената имаше красиво кукленско лице с лек грим, който подчертаваше естествената й красота. Движеше се бавно, с високо вдигната глава, сякаш участваше в  модно дефиле.  Вървеше право към целта си, без да се оглежда, без да обръща внимание на погледите насочени към нея.  Персонала изненадан от появата на непознатата, се споглеждаше заинтригуван, но отговорът беше леко вдигане на рамене. Ако непознатата млада жена търсеше  да внесе смут в  тривиалната болнична обстановка на клиниката, то тя беше успяла. Късате, едва педя и половина,  ярко червена пола, разкриваше хубавите  й крака, а под тънката копринена риза с цвят на лятна нощ край морето, се очертаваха малки островърхи гърди. Целият персонал намиращ се в коридора, беше спрял за да проследи тази малка  “Барби”, която със  самочувствие крачеше към кабинета на  главния лекар. Тя спря пред вратата на кабинета, хвърли бърз поглед през рамо към тези които  я следяха  с интерес. Мъжете с възторг и желание, а жените с неодобрение и завист.

           Младата дама прочете името на д-р Борис Барклей върху месинговата табелка, почука леко и не получавайки отговор, леко отвори вратата. В кабинета нямаше никой, тя влезе,  настани  се удобно в креслото пред бюрото на  д-р Барклей и зачака.

            Борис влезе кабинета и  виждайки посетителката, помисли, че е сбъркал кабинета и понечи да излезе.

     _Вас чакам д-р Барклей, добър ден,- изпя малката “Барби” без да става от мястото си. Аз съм д-р Ванеса Караколева. Вие не само не ме познавате, нито сте ме виждали. – заяви докторката виждайки пълния с въпроси поглед на  главния лекар. 

   -Не Ви се обадих предварително, защото навярно моето име нищо не Ви говори. Затова реших да Ви  се представя  лично. Надявам се да не Ви разочаровам  в съвместната ни работа,- детска малко хитра усмивка правеше лицето й лъчезарно.

     Последните думи на неочакваната посетителка, накараха  Борис да се вгледа в  младата жена с  интерес и недоумение. Това му се стори даже малко нахално. Тази дръзка непозната, твърдеше, че е лекарка и беше убедена, че ще работят заедно. Външният й вид предполагаше съвсем друга професия, например бардама в нощен локал или продавачка на билети  в провинциален цирк. Но лекарка? Това би било последното нещо за което би си помислил човек гледайки я.

-Седнете, седнете Борис, сега ще Ви обясня всички.  Ах, Вие сте шокиран,  че Ви нарекох Борис. Извинете, но вината не е моя. Вече няколко години един Ваш приятел, говорейки за  Вас, винаги Ви нарича така, и естествено в моето съзнание се е запечатало именно това.- изведнъж усмивката на младата жена стана по-симпатична, по-непринудена.  Гласът й излъчваше някакво странно спокойствие, даже видът й  вече не дразнеше така силно.  Явно тя владееше способността да се показва с различни лица.

       Ванеса извади  от чантата си кутия американски цигари и златна запалка “Дюпон” и понечи да запали.

     -Тук никъде не се пуши. Само в градинката зад клиниката,- спокойно и категорично прозвуча гласът на Борис. И след кратка пауза добави. Слушам Ви.

- Аз съм варненка. Баща ми е лекар, състудент е на професор Дикранян. Вие го познавате от Англия, където е бил на специализация. Бях на 8 годинки, когато семейството ми емигрира в Канада, а по-късно в САЩ.  Завърших медицина в Сент Луис, където преподава Коко, извинете исках да кажа професор Крикор  Дикранян. За нашето семейство той е просто Коко, един прекрасен приятел и още по-прекрасната му съпруга. Нея Вие предполагам  не познавате и само може да съжалявате. Но това е друга тема.

След завършването на факултета,  виждайки моите интереси към анатомията и научната работа, професорът ми предложи да работя като негова асистентка. Естествено приех. За мен беше необикновена чест да работя с един световно известен анатом. Работих три години. Но да си призная, научната работа не ме удоволетворява. Исках да работя за” лекари без граница”, да отида в Африка, но родителите ми бяха категорично против, особено майка ми. Според нея, там диваците щяли да ме изядат. 

За първи път Борис се усмихна. Представи си младата жена в каменната чиния на вожда.

-Тогава реших да се  върна в България. Исках да  стана хирург и да специализирам гръдна хирургия. Професр Дикранян Ви е говорил за мен и Вие сте си дали съгласието без да ме познавате. Сега, след като ме видяхте, навярно съжалявате, но надявам се няма да се откажете от дадената дума и ще работим заедно. По-точно аз ще бъда Ваша ученичка, д-р Барклей. Анатомията познавам много добре, не е никак лесно да си асистент на Коко. Този чаровник е много взискателен и в работата е чудовище. Много научих от него и мисля, че мога да Ви бъда полезна като анатом, докато уча хирургията. Кога започвам колега?- напористият тон на младата лекарка беше парализирал Борис и той беше онемял. Виждайки, че той не реагира тя продължи.

      -Навярно сте очаквали някоя стара мома с лице като на Фернандел, с редки зъби и сплъстена коса вместо модна прическа, и сега се чувствате излъган от представата която сте си съставили за мен предварително. Нищо колега, ще свикнете.  By the way,  мъжете  бързо свикват с моето присъствие и когато не съм около тях чувстват липсата ми.- и отново усмивката на Ванеса  показа наредените като бисери зъби.

- Скромността не е  най-силно изявената черта на характера Ви колежке, но както казахте, човек свиква  и с най-лошото, и даже започва да му липсва. Стига да е достатъчно търпелив. А това на мен не ми е липсвало никога.

-Започвате още утре. Потърсете д-р Ангелов, нашият паталогоанатом. Той ще Ви посочи кабинета и ще състави програма  за работа. Той ще бъде Вашият ментор и пряк ръководител. С мен ще се срещате рядко, - и след кратка пауза, Борис добави, поне засега.- Борис беше влязъл в  полагащата му се роля на главен лекар и тонът му не търпеше никакви възражения.

Той стана, пожела й успех в новата рабоита и с това даде знак, че разговорът им беше приключил.

Ванеса Караколева се усмихваше хитричко. “Ще видим до кога ще ми се правиш на началство, д-р Барклей, говореха очите на “американката”

       Доктор Ангелов се разпореди да сложат за новата колежка, второ бюро в собствения му кабинет. Искаше всеки момент да е пред очите му. Така се беше изразил главния. Д-р Ангелов беше най-възрастният  лекар  в клиниката, човек с огромен  житейски и професионален опит. Борис разчиташе на него за “укротяване на опоърничавата”, за каквато се беше представила Ванеса Караколева.

           С напредването на лятото, тоалетите на д-р Караколева ставаха все по-предизвикателни. Даже някои мъже започнаха да се възмущават от безсрамието й да показва прелестите си, които лесно виждаха изпод тънката бяла  лекарска манта, която тя обличаше почти на голото си тяло. Единственото бельо което носеше, бяха невидимите за невъоръжено око “прашки”. Жените беснееха и упрекваха Главния лекар за това, че толерира  такова безсрамно поведение, а повечето  мъже й се радваха и благославяха Борис, че беше взел на работа тази “нимфа”, която възбуждаше разюзданата им фантазия. Тук, там се чуваха гласове за отстраняването й от клиниката, главно жени разбира се. 

      За разлика от персонала, които бяха на двата полюса,  болните я обожаваха. Д-р Караколева, или Ванеса, както я наричаха пациентите,  бързо беше спечелила доверието и симпатиите и на на-капризните  болни. Тя винаги намираше време и подходящи думи за да вдъхне надежда  у тежко болните, да бъде близка прияателка със самотните, които никой не посещаваше. Носеше им плодове или сокове, които сама приготовляваше у дома. За кратко врене Ванеса беше се превърнала в  “ангел пазител” и “главен терапевт” на душите им. Това не оставаше незабелязано от голяма част от персонала. Малцина бяха тези които не виждаха благотворното  й влияние върху болните.Това бяха главно жени, които й завиждаха и мъже, които не бяха успели при многобройните си опити да я “свалят”. Винаги усмихната и в добро настроение, Ванеса флиртуваше с всички, и мъже и жени, но не допускаше никого близо до себе си.

        Д-р Ангелов  беше изненадан от познанията й по анатомия, които се бяха оказали изключително задълбочени,  както и от познанията й по “гръдна хирургия”, макар и само теоритични. Този професор от Щатите не беше сбъркал препоръчвайки я на Борис. Гледката, която старият доктор, виждаше  понякога, под малкото бюрце караше сърцето му да ускори ритъма си, но за сметка на това, това което чуваше от устата й, при разговори на професионални  теми,  го караше да се радва, че има такава асистентка. Д-р Караколева се оказa безценен консултант по анатомия и при най-сложните операции.  Тя познаваше с най-малки подробности структурата и особеностите на всяка точка на човешкото тяло. За нея нямаха тайни, нито скелета, нито тъканите и мускулатурата, а още по-малко нервната и кръвоносната системи  на човека. Но любимата й материя беше човешкия мозък, тази сложна командна машина забулена в тайни, този съвършен компютър ръководещ не само всички функции на тялото ни, но и нашите чувства, мислене и всичко онова което прави разликата между Човека и всички останали живи Твари на Земята.