Тази зима, въздухът миришеше на люляк и рози.
Запознахме се във форум за писатели. Разбъбрихме се и набързо се разбрахме да си редактираме взаимно романите. Аз му изпратих моя, той- неговия. Поправяхме по десетина страници, изпращахме си ги за коментари и продължавахме. Романите ни бяха различни по жанр и тематика. Моят беше брутално реалистична житейска драма, неговият комична антиутопия. Приличаха си само в едно – и двата копнееха за живот.
Пренесох се страшно бързо в света на книгата му. Приех напълно принципа на художествената условност. С книгите, които купувам от книжарниците, не правя така. Там стръвно следя и за най-малката неточност. В неговата книга, грешките ме вдъхновяваха. С всяка, Камен ми ставаше по-мил. Съветите ми винаги се съпътстваха със закачки и знаци за усмивка. Той отговаряше с не по-малка веселост – очевидно бе склонен към самоирония. А моите герои – о, той ги наричаше с имената им, гордееше се със силните им страни, съчувстваше на болките и страховете им. Цели ...