Тази зима, въздухът миришеше на люляк и рози.
Запознахме се във форум за писатели. Разбъбрихме се и набързо се разбрахме да си редактираме взаимно романите. Аз му изпратих моя, той- неговия. Поправяхме по десетина страници, изпращахме си ги за коментари и продължавахме. Романите ни бяха различни по жанр и тематика. Моят беше брутално реалистична житейска драма, неговият комична антиутопия. Приличаха си само в едно – и двата копнееха за живот.
Пренесох се страшно бързо в света на книгата му. Приех напълно принципа на художествената условност. С книгите, които купувам от книжарниците, не правя така. Там стръвно следя и за най-малката неточност. В неговата книга, грешките ме вдъхновяваха. С всяка, Камен ми ставаше по-мил. Съветите ми винаги се съпътстваха със закачки и знаци за усмивка. Той отговаряше с не по-малка веселост – очевидно бе склонен към самоирония. А моите герои – о, той ги наричаше с имената им, гордееше се със силните им страни, съчувстваше на болките и страховете им. Цели шест месеца, двамата живеехме с романите си. Не знаехме нищо един за друг, но познавахме всяко падение и възход на сътворените ни светове. През деня, въображаемият образ на Камен се преплиташе с образите на героите му. Бяха все силни, борбени, красиви. Виждах и него, крачещ по улиците – рус, чернокос; понякога гладко обръснат, друг път с гъста, набола брада; но винаги висок, величествен, покорител на света. Гледаше към мен, а очите му излъчваха наситена, почти болезнена доброта.
Вечер, щом седнех пред компютъра, пръстите ми галеха нежно клавишите. Посягах към думите, притисках ги към себе си, подканвах ги да ме докоснат, да изучат тялото ми. Всеки ред, всеки знак, всяка буква, ме караха да настръхвам. Задъхвах се, сърцето ми биеше безумно, устата ми пресъхваше от неиздишаните стонове. Лягах си потна, изтощена, в главата ми биеха горещи тъпани. Обикновено трябваше да се напия, за да заспя.
Накрая се видяхме. Бяхме привършили работата по книгите си. Говорехме си за публикуване, за разпространение. Уговорихме се да пием кафе. Не му поисках снимка. Лелеяният му образ до такава степен се бе запечатал в съзнанието ми, че имах чувството, че вече съм го виждала хиляди пъти.
Е, не бях.
Оказа се дебел. Стоеше изправен до входа на кафенето и черното му яке се изпълваше от голямо, закръглено шкембе. Да, беше висок и едър, наистина, но раменете му бяха увиснали и масивните му крайници не бяха привлекателни, а просто... разплути. Беше тъмнокос, но с прошарена коса, въпреки че бе на... колко каза? Трийсет и една? Лицето му бе с неправилни, груби черти; държеше запалена цигара, а когато ми се усмихна, видях ред потъмнели зъби.
Стоях пред него като парализирана. Как ли съм изглеждала – стърчаща там, на новите керемидено червени плочки на централната улица, с увиснала челюст и оцъклени като на зомби очи. Ако бе някой друг, да се е омел веднага. Но не и Камен. Той дръпна вратата на заведението и ме покани да мина. А аз продължавах да стоя неподвижно. За първи път усетих силата на вилнеещата зима – тежестта на сивите облаци над главата ми, хапещият въздух, ледените бучки втвърден сняг под обувките ми. С огромно усилие накарах краката си да се раздвижат. Последвах Камен и влязохме в заведението. Той повика сервитьорката и си поръча кафе.
- Какво ще пиеш? – попита ме със спокоен, приятелски тон. Свих рамене.
- Ъ-ъъ... и аз кафе. Еспресо.
Сервитьорката се отдалечи. Седяхме на масата в пълно мълчание. Бе странно, като се има предвид каква пълна и задушевна комуникация бяхме водили през последните месеци. Той продължаваше да се усмихва. Гледаше ме с едва прикрит интерес. Накрая каза:
- Виж, ако външният ми вид толкова те стряска да си говорим, да ти дам листче и химикалче?
Неочакваната му реплика ме накара да подскоча. Обля ме гореща вълна. Взрях се изумена в него. Той стоеше пред мен, отпуснат, облегнат на стола, с весели искрици в очите и неугасваща, топла усмивка, гледаше ме и в един миг, усетих как сбръченото ми лице се изглажда. Свитият ми стомах се отпусна, притиснатият в дробовете ми въздух излетя облекчено навън, раменете ми се изправиха. Отметнах косата си назад. Почувствах се точно така, както когато бях стояла пред компютъра – уютно, сигурно, у дома си.
- Не, не – казах и усетих как на устните ми плъзва усмивка – не ми трябва химикал.
И в следващия час се уверих напълно, че борбената, овладяна и уверена личност, която бях виждала в сънищата си, не е фантазия. Стоеше точно тук, пред мен, в малкото, претоплено и тясно заведение.
Когато изпихме кафетата си, той протегна ръка напред, за да вземе сметката. Пресегнах се и сложих длан върху неговата. Камен ме погледна изненадано. Постоя за миг неподвижно, после притисна ръката ми със своята.
Видях как навън изгрява слънце. Снегът се топеше на тънки капчуци по прозорците на заведението. А през пролуките на дограмата, не знайно откъде, долетя нежното ухание на люляк.