Глупост е, че упрекват младите хора в мързел. Ми не е така! Я да ви разкажем за Живомир Петрохански, който още щом начена дванадесети клас и си замечта да работи. Един път да завърши и от абитуриентската вечер, направо на работа! Те да видят кой е Живомир! Едва изтрая да мине годината и още в първия свободен ден сервира новината на майка си.

- Недей, мама, недей Живомирчо! Почини си малко! Я колко се бъхти из училището! Почини си…После цял живот ще се трудиш!

При този железен, дори платинен довод, Живомир се замисли и рече да послуша родителката си. Жизнен опит, мъдрост, любов, загриженост, що да я обижда! Ще си почине малко и… бягай работа, че ида! Едва изтрая двете години почивка, но какво да се прави, все някога трябва да се втурне.

Това се случи в един летен ден, когато отиде на полето да занесе на майка си студена мътеница, защото имаха работа на доматената градина. Като видя какъв труд кипи, какъв ентусиазъм, какви домати са се натъркаляли по щайгите, Живомир веднага отиде при бригадира с гореща молба да го вземе на работа.

- Дадено, Живомирчо! Идвай утре!

Вечерта Живомир отиде в селската кръчма да се похвали на приятелите си, че от утре е на полето. Поляха бъдещото събитие както се полага. Радваха му се! После пяха героични и трудови песни, с които да му повдигнат духа. От зор Живомир едва се довлече до кревата. На другия ден се събуди около обяд, направи си кафе, изпуши пет цигари, реши две кръстословици и росен-росен отиде на полето!

- Живомирчо, нали искаше да работиш? – основателно го попита бригадира.

- Ами нали идвам! Ей ме! Давай сега какво има да се прави!

- То…почти свършихме… - на бригадира не му се искаше да изпуска младата работна сила, затова не го скастри. – Виж там та пренеси щайгите до камиона и ги натовари.

Живомир така хукна, та чак се спъна! Съдра си панталона, ама кой ти гледа! Натовари десет щайги и капна от умора…

На другия ден отиде по-рано на работа. Около обяд. То пък заваля дъжд! Лапавица, не е за приказване. Галошите му оставаха в калта. Подгизна. Пустите му и домати! Ако не вали, ще пече, щайги ще мъкне…”Живомирчо, не е работа на полето, не е за тебе!” констатира несгодите ентусиаста и подви опашка към дома си.

Вечерта в кръчмата му дадоха идея за работа под покрив. В кравефермата! Кравите ни ще ти се оплакват, ни ще те ругаят, ни ще те псуват, подучваха го приятелите и отново запяха геройски и трудови песни, за да му дадат увереност за работата.

На другия ден, считай в ранния следобед, Живомир отиде в кравефермата.

- Айде бе, Живо! – посрещна го един мустакат с каскет, който се водеше нещо като шеф! – Кравите плачат за теб, питат! Вземай лопатата да изринеш, че те само това правят – преживят и кендзат! И утре да дойдеш навреме на работа!

Е, на другия ден Живомир не можа да отиде в седем, както му заръчаха, а в дванадесет. Все пак, трябваше да си отпочине, да си пие кафето, макар че изпуши само три цигари и вместо две, реши една кръстословица.

Мустакатия го посреща не особено дружелюбно.

- Живомире, дай да се разберем! Тук работа има и ако ще идваш да се трудиш, в седем да си тук!

- Оф, не знам шефе… Ама така ще е…

- Как? – онзи се облещи срещу него.

- Кога дойда, шефе…така ще е.

Тогава онзи с мустаците безмълвно го побутна по рамото за кръгом марш и отиде, та се не видя. Честно казано, на Живомир не му харесваше миризмата. Ми като се усмърди на пърчевина, коя мома ще го доближи, камо ли нещо друго. Тук е мястото да отбележим, че на Живомир му беше време за женене и дори си имаше гадже. Зорница Славеева – работлива!

Както се знае, на село има малки възможности за работа. А на Живомир му се работеше, та две не видеше. А градът на пет километра! Дето се вика, сутрин за загрявка ще отърчи до някое от многобройните работни места. Вечерта сподели това с приятелите си в кръчмата, които го подкрепиха с почерпка и пеене на героични, трудови и други песни.

На другия ден, щом се събуди около обяд, Живомир препусна в тръс към града. Един от приятелите му беше казал, че в някакъв цех правели някакви си детайли на преса. Седяща работа! Той седи на стола, натиска едно копче, слага някаква джунджурийка, пресата казва Прас и работата готова. По 1000 на ден се правели. С лекота! Само като за него. Ни дъжд, ни пек, не мирише на лайна, крави не мучат… Само натискаш копче!

Бригадирът го посрещна с топла прегръдка. Все едно му е син!

На другия ден го посрещна с въпрос защо идва на обяд, след като работното време почва от осем. Този път бил да си затрае, ама да не се повтаряло. За трети път да не говорим. Живомир седна на стола и се почна натискането на копчето и тряскането. Направо да оглушееш! А се беше минало само час! Ми за осем часа той ще си загуби слуха! Тогава как ще пее в хора на кръчмата героични и трудови песни?

Сещате се, че на втория ден Живомир цъфна на работа в обичайното за него време, т.е. на обяд. Онзи обаче го дебнеше и го погледна убийствено.

- Докога? Казах ти – в осем!

- Е, така ще е шефе!

- Ето ти половин надница и да не те виждам – и приключи трудовата му биография на натискач на копче на някаква машина.

Но когато човек иска да работи, нищо не може да го спре. Процедурите по нахъсването в кръчмата вече са ви познати. Както и песните за кураж. Затова няма да се учудите, че Живомир отново се втурна да работи. Разносвач на рекламни материали към някакъв си магазин. Нито смрад нито трясък, нито шеф на главата ти. Носиш брошурките, опознаваш града, па седнеш, та пийнеш кафе. Няма кой да те види да ти опява!

Ако ви кажем, че на първия си работен ден Живомир е отишъл в осем, няма да повярвате. И не вярвайте, защото естествено отиде след обяд. Отговорникът му пъхна една чанта с брошури и му каза, че е …но каквото и да му кажеха, на Живомир му беше все тая, защото никой не можеше да го прекърши. Тръгна да разнася брошури. То пък заваля, все едно беше на доматите. А ръцете му заети. Седна в едно кафе да изчака да превали и не можа да разнесе брошурите. На въпросът „Защо?” , Живомир даде най-естественият отговор:

- Нямах чадър, а и да имах, ръцете ми заети, защото ми набута два пакета с брошури!

- Ми да вървя с теб с чадър, да те пазя от слънце или дъжд? – ехидно го попита отговорникът.

- Може! Хем ще си бъбрим пътьом, хем като шеф ще черпиш! Така ще е!

- Така ли? – на онзи му изби пот на челото – Я да се пръждосваш от тук!

Няма да ви отегчаваме за останалите няколкочасовите трудови дейности на Живомир на други работни места, защото навсякъде си приличаха. Не го одобряваха заради пустото работно време, без да вземат под внимание небивалия ентусиазъм за труд, който го беше обзел. Ама като не можеше да си намери работа по сърце? И сигурно се питате кой го издържа този ентусиаст? Ами жена му. Нали ви я представихме като гадже. Зорница Славеева – работлива!