Беше тук едва от десетина дни, а дрехите и вече щяха да се спръскат по шевовете. Обожаваше италианската кухня и при всеки престой и се случваше все същото. Винаги, когато идваха по празниците, беше така...
И двамата с Виктор бяха влюбени в Италия, в природата, историята, хората... Когато намериха онова селце на брега на морето, вече бяха решили - ще се връщат всяка година тук...
Местните ги приеха изключително добре - в малкото селце, далеч от големите курорти не бяха свикнали с присъствието на много чужденци. Посрещаха ги радушно, радваха им се, поздравяваха ги. Интересуваха се от тях - дали им харесва, дали се чувстват добре, дали имат нужда от нещо, от помощ дори... Познаваха ги вече по име, викаха отдалеч, а Катя и Виктор се забавляваха с темпераментните им изблици. Повечето от тях работеха в близките по-големи градчета, но като всички в Италия се прибираха по домовете си за следобедната сиеста. За толкова години се бяха сприятелили с много от тях и престоят им там се превръщаше в едно безкрайно гостуване... Всички се надпреварваха да ги канят, да излизат вечер с тях - може би, защото в техните очи бяха странна и някак екзотична двойка. Повечето ги възприемаха като руснаци, може би заради произхода на Виктор, само малцината по-близки приятели правеха разликата между руснак и българин. Шегуваха се, че българите са черни, неприветливи типове и Катя ги лъже - толкова бяла, почти руса, не е възможно да е българка. За Виктор - обратното - в представите им руснаците бяха руси, синеоки, снажни веселяци - нищо общо с тъмноокия, чернокос сериозен мъж. Друго, което ги смущаваше, беше разликата им във възрастта. Макар нито веднъж да не бяха усетили обиден намек по този повод, първото което ги питаха беше "Как се запознахте?"... Катя беше зряла жена, личеше и, макар и да изглеждаше перфектно... докато Виктор... още се долавяше момчешкото у него. Разликата им беше 10 години...
Когато Катя беше започнала работата си с Русия, един от първите и клиенти беше Сергей - "нов руски", както ги наричаха там, бизнесът му беше толкова огромен, несъизмерим с мащабите на България, че Катя се чудеше защо изобщо си прави труда да контактува с тях. Често водеше с него сина си - Виктор, надявайки се младото момче да навлезе по-бързо в света на бизнеса и да го поеме един ден с всичките му отговорности. Виктор беше изключително интелигентен, много скромен и мълчалив. Правеше впечатление, защото децата на повечето руски бизнесмени бяха обсебени единствено от манията да се забавляват - купони, дискотеки, пътувания, наркотици... Повечето се забъркваха в опасни ситуации, които често завършваха фатално...
Когато Виктор я заговори за първи път, личеше си колко се смущава. Подхванаха разговор за страните, в които Катя е била, къде и е харесало най-много. Тук вече тя се отпусна и не можеше да скрие възхищението си от Италия. Когато за пръв път беше отишла там, дълго време след това не можеше да забрави колко мили, добронамерени и доверчиви са хората там. Как работят, как почиват, как се веселят, как празнуват... Престоят и там беше съвпаднал с Коледа и Нова Година, и освен, че видя забележителностите на страната и се удаде и възможност да види как хората празнуват. Катя така се въодушеви, че съвсем не забелязваше момчето, което попиваше всяка нейна дума... Когато спря за малко, той я попита "Катя, а може ли следващия път да дойдеш с мен? Намислил съм да ида някъде на почивка и ще се радвам, ако дойдеш с мен и ми покажеш Италия". Катя се усмихна, помисли си нещо от сорта на "Момченце...", но каза "Добре, Виктор, ако дотогава все още не си намерил подходяща компания, аз ще те придружа".
Когато лятото Виктор и се обади, тя беше съвсем забравила. Животът и в България беше толкова напрегнат и динамичен, дори сложен на моменти. Не вървеше да му отказва, все пак се беше съгласила, а и май и трябваше почивка от напрежението. Каква по-добра почивка от екскурзия до Италия? Пусна си десетина дни отпуск, събра си багажа и замина. Срещнаха се на терминала. Полетът на Катя пристигаше с час по-рано, затова тя успя да намери изхода и да посрещне Виктор. Хванаха такси от летището и се настаниха в хотела. Малък и скромен, на тиха тясна уличка в един от кварталите на Рим. Виктор и се видя значително променен - беше някак си освободен, отпуснат, не беше срамежливото момче, което тя познаваше. Реши, че просто е нормално момче, което извън полезрението на родителите си, беше решило да се забавлява. Около седмица се разхождаха по забележителностите на Рим, забавляваха се с тълпите японски туристи, като ята репортери - всеки с фотоапарат или камера, а най-голямо удоволствие им правеше да се разхождат по нощните улици на Рим... Романтиката да се разхождаш нощем по Пиацца Спания, покрай Фонтана ди Треви... да пазаруваш от денонощно отворените магазини в центъра... да се смесваш с тълпата и да усещаш величието на Колизеума в мрака... Катя не усети кога Виктор беше започнал да я държи за ръка. Усещаше, че странни чувства пропълзяват в душата и, момченцето, за което го смяташе, беше изместено от романтичния мъж, който я следваше навсякъде, попиваше всяка дума, жест и чувство, правеше и неочаквани подаръци, караше я да се смее...
След като седмицата измина, Виктор пожела да заминат в някой от морските курорти. Но не искаше да е оживено, по-скоро някое селце на брега на морето, където да си починат от всичкия шум и тълпата. Катя имаше позната и я попита къде могат да отидат. Момичето с въодушевление и препоръча малкото селце - в него можеха да намерят всички удобства на големия град, и същевременно къщите бяха отдалечени, тихи, плажовете чисти и спокойни. Даде и телефона на агентката там и Катя и се обади. Когато пристигнаха, се харесаха от пръв поглед. Мария-Долорес беше смугло, невероятно чаровно момиче, непрекъснато беше в движение и не преставаше да говори, чуруликайки като птичка. Заведе ги да си изберат къща, като непрекъснато се притесняваше дали ще им хареса разположението, интериора, гледката, всичко. Трогната от вниманието и, Катя не спираше да я уверява колко много и харесва всичко, а накрая, преди да се разделят, Доли и даде телефоните си, уговориха се да вечерят заедно в местната пицария и да им покаже всичко в селото. Толкова приятна вечер не бяха прекарвали от началото на престоя си. Приятелят и - Тициано, беше също така чаровен като нея - възпълничък и голям шегаджия, вечерята беше толкова приятна, че не усетиха как пицерията малко по-малко се опразва и остават само те. Разделиха се, с уговорката на другия ден да се видят пак. Те станаха първите и най-близки приятели на Катя и Виктор... На другия ден Доли ги разведе из селото - наистина имаше всичко необходимо - даже и бижутерски магазин, който държеше приятеля и Тициано. Сближиха се много - всяка вечер по време на престоя им излизаха заедно, прекарваха следобедите в разходки из селото, пътуваха до съседните градове, дори си ходеха на гости. Беше им винаги приятно заедно, една от вечерите посветиха на българската кухня - Катя им приготви каварма и шопска салата, и всички, най-вече Тициано, като отявлен чревоугодник, заявиха, че ако това е българската кухня, то са влюбени в нея ...
Доли и Тициано не знаеха какви са взаимоотношенията между Катя и Виктор. Чудеха се, и двамата забелязваха онези искри в погледа му, когато я погледнеше. Забелязваха и смущението на Катя, когато уловеше погледа му. Един ден Доли, с която вече се чувстваха като стари приятелки я попита. Не можеше да сдържи учудването си - та те бяха толкова хубава двойка, а и от самолет можеше да се види, че Виктор е безумно влюбен в Катя... Шегуваше се, че измъчва така момчето - забавляваха се заедно, правеха всичко заедно, живееха заедно... "Ако бях аз... и ако имаше мъж, влюбен така в мен... нямаше да се колебая нито секунда!" заяви тържествено Доли. "Деца! - помисли си Катя... още нищо не знаят за живота...". Как да и обясни, че с Виктор нямаха нищо общо, освен почивката си - сега, заедно...
Дните изминаха, почивката свърши и приятелите трябваше да се разделят. Доли и Тициано ги поканиха да прекарат заедно Коледните празници, ако имат възможност, този път Катя нищо не обеща със сигурност. Размениха си телефоните и адресите и тръгнаха. Направи и впечатление, че Виктор и Доли преди да се разделят, се опитваха да комуникират нещо доста оживено и чу ,че тя казва, че ще му изпрати документите по факс. По пътя Виктор не и обясни за какво става въпрос, а и Катя не настояваше. Беше някак си тъжна - бяха се разделили с приятелите, а и предстоеше и друга раздяла... с него. Не знаеше дали ще го види повече, дали отново някога ще бъдат заедно, в сърцето и взе да се прокрадва някакво съжаление, че не беше се отдала на импулса, на мига и не бе изживяла пълноценно предложената и възможност... На летището той я целуна. Тя отговори на целувката му. Нямаше какво да си кажат. Той тръгна през изхода, но преди да се скрие от погледа и, се обърна - гледаше я с някакъв копнеж... и направи знак, че ще и се обади по телефона. Катя му се усмихна престорено -весело, след това се обърна и тръгна тъжна към своя изход. Прибра се в България. Да, беше прекарала чудесно, но... беше някак си тъжна. Може би по всичко онова, което нямаше повече да се върне...
След няколко дни Виктор и се обади. Каза, че всичко при него е наред, работи, но... тя му липсва. Поговориха, и тя усещаше как той и липсва, но не се престраши да му го каже. Престраши се на третото му обаждане. Каза му всичко - че не престава да мисли за него, колко хубаво и беше, когато бяха заедно, колко съжалява... На другия ден Виктор пристигна в България. Вече нищо не можеше да го спре – искаше му се да я разкъса с целувки, да я покрие цялата от главата до петите с тях, още в таксито той вече беше потънал в устните и… едва стигнаха до хотела му… Последвалите няколко дни наваксаха за цялото пропуснато време през ваканцията…
Винаги, когато му се удадеше възможност, Виктор идваше в България. Времето му заедно с Катя все му се струваше малко, никога не му стигаше, за да може да се наслади на ласките и. Не еднократно я молеше, да остави всичко и да дойде при него в Русия. Катя никога не се съгласяваше. Обичаше го, но… животът и беше тук. А и разликата във възрастта – нещо, което много ядосваше Виктор, я спираше да прави каквито и да е планове за общо бъдеще с него. Месеците минаваха неусетно и сякаш времето спираше между срещите им. Дойде декември, а с него и Коледните празници. Седмица преди Коледа Катя получи билет – до Рим. Виктор не и се беше обадил, а когато тя го потърси и каза само, че ще се срещнат там и ще изкарат заедно Коледа и Нова година. Катя побърза да уреди нещата си и замина. Този път неговия полет беше ранен – той я чакаше, и когато се показа на изхода, я целува – нетърпеливо и дълго. Беше наел кола, качиха се в нея и тръгнаха. “Отиваме в нашата къща” – каза и пътьом той. Разказа и как се е уговорил с Доли, да му изпрати документите за покупката и сега вече малката къща край морето е вече негова. За Катя всичко беше като в някакъв сън, не знаеше да му се сърди ли, или да го нацелува, прекалено беше развълнувана. Прекалено неочаквано беше всичко. Извади телефона си и звънна на Доли да и се накара. А тя, хитрушата, не спираше да се смее, да чурулика, и да повтаря колко много се радва, че ще се видят. Когато пристигнаха те вече ги чакаха, уговориха се отново за вечерта, все едно не бяха се разделяли…
Всичко беше толкова прекрасно, толкова вълнуващо, дори и през зимата малкото селце пазеше очарованието си, нямаше ги летовниците, и… някак си Катя се чувстваше като у дома си… Празниците бяха в разгара си – всеки ден имаше нещо ново, шествия на католическата църква, карнавали, всички почиваха, и хората се бяха отдали да празнуват и да се веселят. Празненствата свършваха чак седмица след Нова година – когато беше Епифания – денят за оценка на изминалата година, като руската Стара-нова година, и както Доли се шегуваше – на този ден всяко дете, което беше слушало през годината, щеше да получи подарък, а за калпазаните щеше да има само кибритче. Тициано често я подкачаше, че тя изобщо не е слушала, затова и е приготвил кибрит.
Един ден преди Новата година, двете с Доли отидоха до магазина на Тициано. Докато Доли се уговаряше с него, Катя започна да разглежда бижутата. Намираше ги за прекрасни – онова съчетание на бяло, жълто и червено злато я пленяваше… Загледана във витрините, не усети как Доли се е приближила. Чу я да пита “ Виж, ето там са пръстените. Знаеш ли от колко време съм си избрала годежен, но Тициано все не бърза… Ти кой би си избрала?“. Катя ги разгледа набързо. Един от тях и се стори по-особен. Някак релефен, завършваше отгоре с малка панделка от бяло злато, а в самия и център, като капка роса блестеше малък диамант. Посочи и го. После излязоха от магазина и увлечени в други теми и приготовления за Новата година, тя забрави за него. Прекараха празника заедно, в голяма таверна на техни приятели. Всеки от тях беше приготвил по нещо, а бяха най-малко 50 човека… Онова чувство, че дрехите и ще се пръснат по нея, караше Катя да се шегува, че ако я карат така, няма да изкара дори до 12 часа. Забавляваха се до сутринта… Останалите дни с Виктор се отдадоха един на друг, почиваха си, наслаждаваха се на компанията си… На трети януари Доли имаше рожден ден, който отпразнуваха заедно в един морски ресторант извън селото. Смяха се пак на шегичките на Тициано, че вече е приготвил кибритче за непослушната Доли, а когато Катя се запита какво ли ще получи тя, Виктор само се усмихна, а Тициано не пропусна да каже “Нещо невероятно…” После се поправи – каза, че тя е добро момиче и заслужава най-хубавия подарък…
На Епифания, ден преди да си заминат, Виктор пожела да излязат на разходка по малкото пристанище и вълнолома. Разхождаха се – времето беше прекрасно, слънцето грееше, по нищо не личеше, че е зима, че е януари. Съблякоха якетата и се разхождаха по тясната пътечка, а вълните с грохот се разбиваха под тях. На едно местенце, особено закътано, се спряха. Каква красота – въздъхнаха и двамата… Стояха там дълго, запленени от невероятната гледка на зимното море… Изведнъж Катя забеляза, че Виктор се свлича към земята. Уплаши се и се обърна – беше паднал на колене… В ръката си държеше малка кутийка и се усмихваше. Отвори я бавно, а вътре Катя видя… златния релефен пръстен, с малка панцелка от бяло злато, в която като капчица роса, надничаше диамантчето… Взе го, сложи го на пръста си, падна на колене до него и го целува дълго, дълго…
Когато се върнаха, Доли и Тициано ги чакаха. Той пръв, когато ги видя прегърнати, се провикна “Честита Епифания!”,а после с присъщата си шеговитост ги поздравява дълго и с изминалата Коледа, настъпилата Нова година и така, чак до Великден, докато Доли не го смушка с лакът между ребрата, а тя гледаше трескаво в ръцете на Катя, и виждайки пръстена, се хвърли с писък на врата и, и целувайки я стотици пъти, повтаряше “Толкова се радвам… толкова се радвам - Честита Епифания, Честит годеж!!!“
Звънът на телефона изкара Катя от унеса на спомените и. Беше Доли - да и напомни, че в осем ще минат да ги вземат. Тази вечер щяха да гостуват заедно на друго приятелско семейство. От няколко дни Катя не се чувстваше особено добре - дрехите и се бяха опънали по нея, чувстваше се неудобно, а най-лошото бе, че въпреки кухнята, която обожаваше, последните дни някак си и се гадеше от всичко. Сигурно е прекалила с морските дарове, констатира Тициано, а Доли я гледаше с някаква странна светлинка в очите. След няколко дни беше празника Епифания... Какъв ли щеше да бъде подаръка и тази година...?