Странно съвпадение или не, часовете по музика винаги се провеждаха в последния училищен час. В последния час, когато групата на Андрей, вече съвсем по навик се измъкваше и бягаше в градската градина. Там те се спасяваха от училищната скука. А градината им беше място за сбирка.

      Беше края на един горещ юни и макар че им оставаше само седмица , те пак бягаха през тези последни часове. Андрей се спогледа с останалата група и съвсем без думичка се разбраха да бягат от час. В такъв случай, Андрей винаги заговаряше госпожата да му покаже някои акорди на пианото, докато всички останали си хвърляха чантите през скъсаната мрежа на прозореца. След това всички казваха, че отиват до тоалетна и тя, горката госпожа, докато обели и дума, всички се втурваха с бясна сила по стълбите с гръм от смях, че са успели да избягат. Грабваха си чантите и тръгваха към познатата градина. Тя се намираше на километър от училището , поради което винаги трябваше да бързат, ако искаха да имат на разположение поне половин час, за да си бъбрят и поиграят. Стигнаха бегом за 5, 10 минутки. Имаха късмет, че в градината нямаше почти никой. Започнаха да си играят на люлките.

В последната седмица бяха започнали да се шегуват със Станимир , едно въздебеличко момче, но много симпатично закръглен.

-Е, Станислабичко, намигна ли на мустака- така казваха на едно момиче, Марина, която имаше бенка по средата на горната устна, която й стоеше досущ като мустака на Хитлер.

-Престанете вече! Аз не я харесвам, а и защо се подигравате така.

-Ето, ееее, ето , ти я защитаваш! Хахаха!

-Просто не е хубаво така. Казах ви да престанете вече. Никак не е смешно.

-А ти, Василчо?! Всички знаем, че харесваш кака Златина, макар тя да е в 7 клас.

-Хмм, да, и какво?! Даже….така.. аз я поздравих и тя ми се усмихна. Казвам ви, че и тя ме харесва.

-Да бе, да мечтай си! Всъщност си пълен идиот. Усмихнала му се! То нали и майка ти ми се усмихва, това да не означава….

Васил ( едно хилаво момче с току-що поникнали мустаци или мъхчета по-точно) тръгна срещу другото момче, но останалите ги разтърваха.

-Просто искаха да кажа, че това нищо не означава да ти се усмихне момиче, трябва поне да й хванеш ръката.

-Тогава ще й хвана ръката, ще видиш! -Да бе, да, не ти вярваме. -Ще видите! Още утре ще го направя.

    Така се шегуваха помежду си малчуганите от групата на Андрей. Стана вече късно и той, заедно с останалата група решиха да се приберат. Андрей живееше на улица Елба 23, на третия етаж. Пред входа бяха седнали две бабки, които поздрави учтиво. Събу си обувките и още на прага майка му го посрещна и му каза, да си измие ръцете и да седне да хапне. Тя беше приготвила сарми със саздърма и кисело мляко. Баща му все още не беше се прибрал. На масата бяха той, майка му и по-големият му брат Петър. Петър бе доста по различен от брат си, тих, вглъбен в себе си, но в също време малко ироничен.

-Е, как мина училище и часа по музика?- Петър неслучайно попита този въпрос, а това го знаеше и брат му. Усети на къде бие и затова му отвърна с въпрос.

-А ти още ли четеш онази помия?!

-Момчета, момента сме на масата!- направи забележка майка им.

- Още си недорасъл за тези неща.- не му остана длъжен Петър

-Аааа, а ти за това си дорасъл, за да четеш извращение за малки момиченца.

Петър се изчерви, но не поради казаното от брат му, а по-скоро че е казано пред майка му.

-А ти откъде знаеш за тези извращения?

-Или ще престанете, или ставам от масата- се обади майка им.

- Научих от един съученик. Сестра му чела този роман и баща й щом научил за това я нашляпал.

-За коя книга, за бога говорите?!- вече ядосано попита майка им.

-Една порнографска…

-За бога, Андрей! Как може да говориш такива глупости.

- Не е мое мнение! Бащата на това момиче така се изразил за книгата.

-Глупости!- се включи Петър- „ Лолита“ се казва книгата и смисълът и е съвсем друг.

- Не се създава бог от дяволски материали- добави сякаш проникновено брат му.

-Ти….както и да е . Аз излизам.

-Не си довърши яденето. Къде отиваш?- попита майка му леко разтревожено.

-При по-благия Андрей? Майка му погледна въпросително.

-Отива при поп Андрей- отговори вместо него Андрей.

-Много често започна да ходиш там? Има ли нещо?- загрижено попита майка му.

-Интересуват ме важни неща за вярата ми мамо. Просто се уча от него.- се опита да я успокои Петър.

-Добре, но не закъснявай.

      Църквата се намираше на 5 минути от дома на Петър. Той вървеше бавно и замислено. Беше се замислил върху съвсем случайните думи на брат му- „бог не се прави от дяволски материал“. Сигурно тази фраза беше я научил от някого, но това сега не беше важното. Тази мисъл го занимаваше по пътя му към църквата. Зад него слънцето залязваше. Обърна се за малко и то го обля със меките си червени лъчи. Влезе вътре, но нямаше никой. Реши да изчака, а през това време започна да разглежда иконите. Обгърна с поглед цялата църква. Затваряше очи и пак ги отваряше. Реши да запали свещ. Започна да мърда устни в молитва. Беше се съсредоточил толкова, че бе забравил, че поп Андрей може би ще се върне. Чу стъпки и изведнъж се уплаши. Затаи дъх и след малко се усмихна на себе си. Остана на място и реши да си довърши молитвата. Беше поп Андрей. Приближи се до него и тихо, съвсем тихо го заговори.

-Отново ли ?

Петър отвори очи, но не го погледна, а само кимна.

-Искаш ли да поговорим?

-Аз за това съм дошъл поп Андрей.

Заведе го на една от пейките. И двамата мълчаха, сякаш чакаха някой друг да наруши тишината.

-Направи ли каквото ти казах?

-Съжалявам, но не.

Поп Андрей не направи никаква реакция, а само се усмихна сякаш очаквайки този отговор.

-Не мисля, че това ще помогне- поде Петър.

-Това е изкуство! И в библията има лоши примери, но те именно са дадени за порицание, а не за възхищение. Тази книга ми е близка не мога да я изхвърля. Ами… ами…

-Какво има момчето ми? Не се стеснявай! Малко неща вече могат да ме учудят.

-Ами, ако този дявол, ако не в книгата, а е в мислите. Ами ако дяволът съм аз.

Поп Андрей погледна малко озадачен.

-Може ли да се създаде бог от дяволски материал?- очите на Петър светнаха, сякаш прозираше нещо.

-Не мисля, че те разбирам какво по-точно имаш предвид. Виж, прав си, най-големият дявол е собствената ни мисъл, но ….

-Сега май ти се стесняваш…

-На теб това харесва ли ти…..това…с иконите? Да си представяш как ги…?

-Дори математически да ми го докажат, аз напук няма да го приема. Но как може да искам да не желая това, което желая? Имам чувството, че когато това става, сякаш някой друг в мен го прави, сякаш.. нещо ме обладава, но…но и сякаш взима да ми харесва. Но честна дума, аз не искам. Просто не знам. Аз ли…

-Ти нали няма да…просто ..

-Да се самоубия?! Не, никак. Няма ли да потвърдя така това, с което се боря. А и нека порасне житото заедно с плявата, инак заедно с плевелите ще изгорим и житото.

-Ще се моля за теб и ти се моли за себе си. Иди си с мир!

     От църквата Петър се насочи директно към един приятел, който имаше рожден ден. Забрави съвсем да спомене за това на майка си. Приятелят му живееш на близо 10 минути от църквата. Тръгна към него и постоянно беше замислен. Беше малко закъснял. Имаше доста хора. Някои играеха на „uno“, други си лафиха, пиейки бира, а трети хапваха на масата. Петър беше доста стеснителен по естество. Може би беше спокоен и отпуснат само с поп Андрей. Едвам пийна чаша вода от свян. Чудейки се какво да прави реши просто да отиде до тоалетната. Вътре просто си поразхлади лицето с вода. Гледаше се в огледалото. Започваше да усеща леко главозамайване. Излезе от тоалетната, но в стаята, където всички си бяха оставили якетата видя едно малко миловидно момиченце. Това бе сестрата на рожденика. Беше много миловидна и красива. С къса коса до раменете и кафяви, бадемови очи. Дожаля му за малкото момиченце играещо си самичко тук.

-Милена, помниш ли ме?! Детето леко се уплаши и се стресна. Затова Петър понижи глас , говорейки по изтънено.

-Не се страхувай. Кога си дойде?! Приближи се към нея и клекна ничком. Детето само си играеше с куклата и необръщаше внимание на Петър.

-Хей, миличка! Не ме ли помниш? А? Хвана я за ръчичката и й се усмихна.

-Миленке, хей! Защо се страхуваш?! Аз съм батко Петър! Как така не ме помниш, а?! Пораснала си, а? Щом я хвана за ръчичката, тя леко се дръпна уплашена. Погледна Петър с кафявите си искрящи очи и лека червенина обля бузките й. Петър още повече изтъни гласа си, явно в опит да я разсмее. Имаше толкова нежни и пухкави бузи и тази червенина по тях. Хвана я за таза и я повдигна към себе си, клатушкайки я на гърдите си и разхождайки я из стаята в опит да я разсмее. Започна да я целува по бузките, опитвайки се да я гъделичка по корема. Милена скри лицето си в гърдите му и започна да се кикоти. Изведнъж Петър се дръпна малко назад за да види смеещото и личице. Момиченцето се заливаше от смях. Изведнъж престана да се смее. Само се усмихваше с широка усмивка. Лицето й бе цялото почервеняло. Устничките й станаха като кръв. Той се взря в тях и изведнъж престъпна мисъл мина покрай ума му. Детенцето сякаш разбрало за мисълта му започна бавно да разтваря устни, усмихвайки се вече по инак, по като възрастните момичета. Сърцето на Петър заби лудо. Усети как кръвта му шурна по всичките му крайници. Пред себе си гледаше сякаш не момиченце, а демон. Остави веднага момиченцето и се обърна с гръб към нея. Чуваше само как тя се кикоти. Усети как нещо плъзва по ръката му и се изкачва нагоре към шията му. Имаше чувство, че ако се обърне ще види своя двойник как изнасилва малкото кикотещо се момиченце. Започна да диша тежко и бързо. Сякаш демон го обладаваше. Сякаш хиляди пипала галят шията му , а когато стигнаха до очите му усети как урина се стича по краката му и само за част от секундата видя черния космос над него, как нечист дух го обладава. Накрая падна в несвяст- епилептичен припадък.

      Събуди се посред нощ. Беше у тях в леглото си. Някой явно бе го закарал. Времето между припадъка и появилата му се престъпна мисъл се губеше и не знаеше какво се бе случило. Усети как нокти се забиват в корема му, сякаш топло желязо се разливаше в гърдите му. Започна да се превива от болка и да обикаля из стаята. Не знаеше какво бе извършил, но само при мисълта, че бе извършил онази престъпна мисъл, го мъчеше ужасно.

-Не, не може да се е случило. Ами, ако съм го сторил, ако… дойде приятелят ми и ми каже, че аз… Не, това е илюзия. Аз просто съм припаднал, да, да. Аз… аз никъде не съм ходил, просто съм заспал. Да, това бе един кошмар.- започна да се смее, сякаш беше уверен в правотата на думите си.

Някак уверил себе си, че е сънувал, Петър отново се върна в леглото, нямайки търпение да заспи, за да дойде нов ден. Навън започна да вали и цялото небе свистеше от гръмотевици. Събуди се, а още беше нощ. Изведнъж вратата започна леко да се отваря. Под нея се виждаше някаква приближаваща се сянка. Вратата вече леко се отвори. Встрани от нея бавно започна да се подава нечия глава, детска глава. Целият изтръпна. Това бе лицето на Милена. Тя се кикотеше и бавно влезе в стаята му. Беше с тънка блузка, малка пижамичка. Цялата бе мокра и подгизнала. В момента, в който тя влезе в стаята, Петър замря на място. Не можеше нито да мръдне, нито да извика. Просто беше отворил широко очи. Малкото момиче се приближи до него. Седна бавно в скута му…,започна да го милва по ръцете. Петър започваше да усеща наслада, а това го плашеше най-много. Усещаше как ръцете й плъзваха от ръката към шията му. Изведнъж се събуди и започна да се тресе. Беше сутрин. Започна да се оглежда и страни то него забеляза хлебарка, шареща наляво и дясно. Явно тя се бе придвижила от ръката към шията, предизвиквайки този сън. Целият беше потен. Падна на колене и започна да се моли.

-Отче, Всемогъщи Боже святи! Идвам при теб в името на твоя единствен, единороден син, Исус Христос. Ах, какво правя, какво правя? Дори в този момент се опитвам да бъда красноречив. Боже, аз просто… Не знам дали е истина, ни ако аз…Прости ми Боже, моля те прости ми! Кой съм аз? Защо желая това? За това ли съм роден? Аз зъл ли съм Боже? Аз наистина ли това желая- да насилвам малки момиченца. Не, не, аз не съм такъв! Това не го вярвам Боже! Него вярвам… Не искам да съгрешавам…не..не.. Искам да ме разбереш, аз не искам да ме освободиш от това само, за да спечеля рая. За това ли не искам да да съгрешавам, за да отида в рая? Инак ако нямаше рай, аз пак ли бих искал да блудствам, да убивам? Това ли ни възпира- рая? В името на едно блаженство да спираме нашите похотливи желания? Едно желание заменяме с друго. Тоест, ако нямаше награда, то не би ни пукало за малкото момиченце. Или искам да задоволя чувството си за себеправедност? Просто аз да съм добре и тук-там ще направя компромис със себе си. Аз се опитвам да те манипулирам. Да манипулираш Бога- какво светотатство! Аз не искам да желая това. Как се променя човешка природа? Ако има най-голямо чудо на света, то това е да променим човешката ни природа или онази част желаеща уж доброто, но ехидно копнеейки за злото. Доброто не може да се прави заради рая! Аз не вярвам, че човека е толкова себичен. Цялата добрина, целия живот… Боже, раят би ли бил рай, ако теб те нямаше там? Погледна се в едно огледало и си каза „като куче….“.

Спря изведнъж молитвата си и излезе навън. Майка му го видя, но той толкова бясно излезе, че тя докато направи крачка, две, той беше вече излязъл. Отиде в градинката, където бягаше брат му. Беше прохладна сутрин. Седна на една от пейките и просто гледаше хората, които минаваха оттам. Едно детенце бягаше от майка си, защото не искаше да ходи на детска градина. Спъна се пред него и падна. Зад нея идеше майка й, но беше на десетина крачки от нея. Петър бързо повдигна момичето и видя разкървавената й устничка. Изведнъж изви глава в страни, защото не искаше да я гледа. Майката взе момиченцето и му благодари. Тръгнаха към посока детската градина, а момиченцето плачеше и гледаше в Петър. Той склони глава и заплака. Изправи се и се върна

                                   *      *        *

     Приятелят му, на чийто рожден ден беше, реши да го посети, защото беше чул за станалото с него, а самият той го бе закарал у тях след като бе получил епилептичен припадък. Майката на Петър беше го попитала за сестра му Милена, защото в същата вечер Петър цяла нощ бълнувал и в съня си повтарял „ не съм насилил Милена, не, не съм, не съм“. Дойде у тях, но завари някакви доктори и някаква линейка отпред. Отвеждаха Петър нанякъде. Преди да го вкарат в линейката приятелят му го заговори.

-Петър, това… не си насилил Милена, тя просто не беше на рождения ми ден. Тя е на село с баба.

-Няма значение, приятелю. Достатъчно е да осъзная истината, че имам подобен нагон и тези епилептични припадъци няма да спрат. Дотук сторих най-трудното, да призная и да погледна в лице тези свои собствени демони и тези, дори най-срамните, които отричаме, но са някъде там в тъмното и рано или късно излизат на яве. И ти знаеш своите! Не ги казваш на никой нито на Бог, нито на дявола, нито на себе си, но те сам там… И теб те чака път. Бог да бъде с теб през твоята собствена мрачна долина на сянката.

Вкараха го в линейката и бавно изчезнаха в далечината. А приятелят му склони глава и нещо започна да го тревожи. Пред него започна да се открива един неприятен път, но път по който всеки трябва да мине.