Ергенска неделя

Мразя неделите. Нищо не работи, а хората отпочиват от петъка и съботата и се готвят за поредния скапан понеделник, когато трябва да станат рано и да се замъкнат на скапаната си работа. Нечовешко е, че трябва да станеш и в рамките на двадесет-тридесет минути да пиеш кафе, да се изсереш, да вземеш душ и да си измиеш зъбите, да хлопнеш вратата, знаейки, че ще се върнеш чак след около дванадесет часа скапан. "Тате, тате, не ме гледаш, виж, виж, виж какво нарисувах" - ще ти буботи детето. "Естествено, че не те гледам, едвам си държа очите отворени, блъскам, за да си рисуваш по цял ден, за да си облечен, нахранен и да ходиш на училище, въпреки че май си доста глупав, но пък си ми син." - казваш си на ум, но отговаряш нещо от сорта "Браво, сине". После жена ти започва отдалече: "Как мина деня ти, скъпи?", но това не е задължителна реплика, някои жени дори не си правят труда да се преструват, че им пука. Но, ако го направят те оставят да им разкажеш колко скапан е бил поредния ти скучен работен ден и след това почват по същество: "Кога ще оправиш душа?", "Попита ли в туристическото бюро важат ли още ваучерите ни за почивка?", "Кога ще купиш нова микровълнова?" и всякакви такива. И тук нямаш правилен отговор, те просто си отварят вратичката, за да могат да започнат да ти мрънкат за нещо. В повечето случаи избраницата ти е купила някакъв замразен полуфабрикат, хвърлила го е в тигана и ти го сервира. Наяждаш се, пиеш 50-100 гр. и си лягаш. Сексът е мираж, разбира се. И утре пак същото. Поне това бяха моите наблюдения, все още бях младо копеле и не бях бракуван. Но имах много приятели, доста по-големи от мен, които наистина живееха така. И въпреки всичко аз нямах търпение да се оженя. Исках да имам поне пет брака, като Хемингуей. Но пък той се е самоубил, дали не е точно защото е изживял цели пет брака? Знам ли. Вярвам в любовта. Винаги съм си представял колко хубаво ще ни е с моята бъдеща (и все още несъществуваща) жена. Как няма да я карам да мие чиниите, или поне ще се редуваме, а може и да й купя миялна, как гордо ще си нося брачната халка, как ще имаме огромно легло, в което ще се любим поне три пъти в седмицата, как ще я водя по разни места, как ще й подарявам палтенца и обувки, или просто ще се разхождаме по улиците, аз гордо ще вървя с нея и ще се наслаждавам на тракането на токчетата й - "чат, чат, чат". Тя ще има хубави крака, ще е интелигентна, ще обича книгите и още повече лайняните ми разкази, ще търпи пиянството ми и ще ми прощава, защото много се обичаме. А когато започнем да си омръзваме, аз ще й разреша да прави секс с негър или там каквито фантазии има, за да не бъде нещастна.

Вътрешно знам, че това е невъзможно. Но пък света е пълен със всякакви хора. Кой знае, все някъде навярно има и такава жена. Всъщност сигурен съм, че има! Но засега моите недели, а и не само, нямаха нищо общо с тези на бракуваните ми приятели. Вече четири години наблюдавах обществото отстрани. Не работех, не учех, нямах планове, но пък имах някоя друга мечта, пиянствах и свършвах в болници, участъци и чужди легла и подове. Пишех разни статии, поезия и разкази и искрено вярвам, че ми се отдаваше. Поне това. Имах страхотния лукс да не се притеснявам за квартира, сметки и подобни гадости от ежедневието, които превземат цялото ти време и съзнание и не ти оставят шанса да мислиш за нещо друго, освен физическото ти оцеляване. А това е убийствено, това превръща хората в роботи, които дори нямат време да обичат. А няма по-голяма човешка нужда от даването и получаването на обич. Аз, например, имах родители, които не ми даваха обич, а само пари. Може би затова се пропих.

Веднъж стоях в квартирата си.Беше неделя. Гледах кучето и си мислех, че ако можеше да говори нямаше въобще да си говоря с хората. Но пък, когато се напих ми се прииска да изляза с някой. Все пак човека е социално същество, а аз метафорично бях "лайно", но пък също бях човек. Излязох навън, пролетта най-накрая успя да изгони проклетия студ, който си правеше сметки да остане и след март. Но пък сега беше 20 април и времето беше страхотно. Спрях за момент и се вгледах в градината, кооперацията, в която живеех беше затворена и имаше хубав двор с дръвчета и цветя. Розите, които съседката от горния етаж беше посадила вече бяха разцъфнали, както и магнолиите и разните храстчета и дръвчета. Понякога стоях в двора, когато нямаше никой, пушех на пейката и четях някоя книга. Но през повечето време не си показвах носа навън. Не исках да се засичам със съседите, особено с тази с розите - тя ме мразеше, защото вдигах шум, постоянно звъннеше на хазяина и му мрънкаше. А той веднъж ми каза "Слушай и аз на твоите години бях такъв. Само че тука не си попаднал на съседи...". Когато пък звънеше на вратата винаги отварях по боксерки, дори да бях с панталони ги свалях. Това беше добър психологически трик, да я изгоня по-бързо и да не мрънка много дълго. "Да, да, добре", казвах й аз.

Отключих външната врата и излязох от двора. Все още нямах определена посока, тъй като още не се бях уговорил с никой. Звъня на няколко човека, но с никой не стигаме до уговорка, тъй че пак съм без посока. Реших да тръгна надясно, към Витоша, която бе обгърнала в полите си мръсната ни столица. Виждаше се съвсем ясно, беше близо...и далеч. Започнах да ровя в социалната мрежа. Попаднах на снимката на онова момиче, в което бях влюбен. Дори й бях написал няколко стиха, а тя се престори на студена. После я бях изтрил и тържествено й бях обявил разни работи. Преди няколко дена, за моя изненада тя ми поиска приятелство. Писахме си един-два пъти, но вече не я чувствах така...въпреки че когато видях снимката й чух гласът й...

Отидох да си купя слънчеви очила, тъй като очите ме боляха жестоко от слънцето.
- Тези, тези и тези. - помолих продавачката в магазина за оптика.
- Заповядайте - едвам ги взе едновременно, а аз ги оставих на една масичка до огледалото и започнах да ги пробвам.
Избрах си едни и платих. Излязох и си купих цигари и бира.
Наскоро с едно момиче, или по-скоро жена, на 29 - омъжена нещастно, докато се наливахме с алкохол минахме през една стара кооперацийка на "Дунав", където някакъв пълничък, брадясал, дългокос и миризлив човек ни помоли за цигара. Дадохме му, а той поиска да си пийне и от бирата ни.
Жената отиде и му купи бира. Тя пиеше доста, дори ме надпиваше, което малко мъже успяваха, а какво остава за жена. Винаги, когато се видим тя харчеше 40-50 лв., за да пием алкохол. Аз постоянно нямах пари и в този ден отново тя осигуряваше пиячката. Беше бивша лекоатлетка, макар и да се беше позанемарила все още си личеше, че е хубавичка, имаше и страхотно тяло. И един ден се чешех по главата и се запитах: Защо никога не съм поглеждал на нея като на жена, с която можем да правим разни неща? Защото бях тъп пияница, може би.
Тя се върна с бирата, а той ни покани в двора на старата кооперация, в която живееше в една стаичка, точно до кенефа. На прага пишеше "1924" - предполагам това е годината, в която е построена сградата. Казваше се Димитър. Беше закъсал с краката и едвам се придвижваше с патерици. Беше скулптор, това ми хареса. Имаше две висши образования и плащаше 100 лв. наем за смрадливата и мизерна стаичка, в която дори нямаше ток. Но пък навремето, уверяваше ме той, е бил доста заможен. Но след петнадесет години постоянна злоупотреба с алкохол и кокаин тотално излязъл извън релси, загубил всичко и понастоящем е просто алкохолик и почти - клошар. Но пък беше интересен събеседник. Тогава аз, тя и новия ни приятел изпихме поне десет бири от пол два литра. Тръгнахме си. Тя ме караше да я изпратя, но ме мързеше, тъй че - кой от където.

Защо да не мина да го видя и без това няма какво да правя, помислих си аз и му се обадих. Той, разбира се, не мърдаше от дворчето и стаичката и се зарадва, че ще му правя компания. А и ще донеса пиене и цигари.

Купих един стек бира от магазинчето и едни малки цигари за него. След малко вече бях в двора, а той се ухили като ме видя.Стоеше там с някакъв мъж и пиеха някакво евтино вино. Аз отворих една бира и оставих другите на масата. Мъжът, с който пиеха вино беше руснак и дори му беше нещо като адаш - казваше се Дмитрий. Но му викаха Дима. Запознахме се с него, аз му разказах за майка ми и почнахме да буботим тъпотии на руски. Например, когато ме попита "Как дела?" , аз му викам: "Всех дела у прокуроре". После почнахме да хвалим Путин, а Димитър само слушаше и от време на време пускаше по някоя реплика, идваща да покаже солидарността му с нас. По едно време от залепената до старата постройка сграда започнаха да излизат рояци от дечурлига. А едно младо момиче внимателно и много мило им говореше да внимават, да не бързат и тъй нататък.
- Я, каква сладка учителка. - отбелязах аз. - На колко е?
- На 24 години е. Хвърли цигарата, сърди се, че даваме лош пример на децата. - отговори Димитър.
- Аха... - отвърнах аз и си помислих колко мило момиче е, щом се справя с толкова деца така добре.
- Бих... - започна Димата, но младата учителка се обърна. Жените имат някакви много силни инстинкти. Понякога, когато гледам някоя жена отзад тя всякаш усеща погледа и се обръща. Случвало ми се е много пъти. А има и такива случаи, в които всякаш чува, че я обсъждаш, макар да не е възможно да те чуе от толкова далеч.
- Ш-шш-т. - даде знак Димитър.
- Дима, Дима... - укорих го аз. По принцип ние мъжете си говорим така, няма нищо странно, но пък това момиче...някак си не беше момиче, което заслужава да я гледат така. Имаше нещо толкова мило в нея.

Децата вече си тръгнаха, родителите им ги бяха взели и ние продължихме да пием. Слушахме музика от телефона ми, аз започнах да говоря много силно, при все че имам доста дръглив глас..гласище, обръщах масата няколко пъти, по стар руски обичай вдигнахме по няколко тържествени тоста и такива простотии. В Русия постоянно се вдигат тостове и се държат речи, когато се пие. Например втория, десетия, петнадесетия и двадесет и деветия тост е специално за дамите на масата. Другите са за разни други неща: приятелството, несгодите и как сме по-силни от тях и подобни.

Сутринта се събудих в банята. До мен имаше бутилка водка, а водата капеше. "Пльок, пльок" - всяка капчица сякаш ми стържеше мозъка. Изненадващо - нищо не ми липсваше, всичко си беше в мен. Дори имах кутия "Виктори" в задния джоб на панталона. Вътре имаше повече от половината цигари. Такива пушеш Димата, явно ми ги е подарил на изпроводяк. После се оказа, че ме е изпратил. Скулптора-клошар ми се обади по телефона, за да пита "дали съм жив" и ми разказа всичко. Само че никой нямаше обяснение, защо дясната ми ръка беше обездвижена и ме болеше жестоко. Чудно, какво ли се е случило...
Не помнех много, но си спомням младата учителка. Доста разкрачено, с лявата ръка написах някакво стихотворение за нея. Сложих го в един плик от сметката за водата и след няколко дни го оставих при Димитър. После ми се обади:
- Каза че се чувства странно. - доложи ми той как се е развила аферата.
- Аха.
- Слушай, ти нищо не си написал...
- Написах.
- Да, бе, само някакъв скапан стих, звучащ като Пушкин на десетгодишна възраст.
- Аха.
- Защо, мама му, не си написал кой си и какво искаш. Например телефона й?
- Не бих се докоснал, дори да мога, до нея. Всичко и всеки, до който се докосна...
- Ясно. Мини пак някой път, аз съм си тук.
- Чао. - и затворих.

Влязох в кенефа и се изсрах. Изкъпах се, направих си кафе, сипах си малко скоч и се усмихнах. Пих цял ден и вечерта, когато се срещнах с майка ми, тя ми поиска ключовете. Два дни се мотах по улиците, но ме прибра отново.