Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 18

Арената на Монт` Талонис бе изсечена директно в сърцето на планинската верига, където отвесните скали се издигаха като гигантски каменни стражи, пазещи древна тайна. Отвън, подходът към нея преминаваше през тясно планинско дефиле, обвито в мъгли, които сутрешното слънце пронизваше на златни струящи снопове. Отвесите на дефилето бяха украсени със знаците на рода Лет`Саал — изваяни дъбове и елени, спирали на ветровете и стилизирани върхове, изобразяващи вечната непристъпност на планините.

Самата арена бе огромен овал, обграден от три нива каменни трибуни, сякаш издялани от самата планина. Всеки ред беше облицован с тъмносива шистова плоча, а между отделните сектори имаше вградени нишови балкони за благородниците и потомствените майе. Зад най-високата трибуна се извисяваше кула със стъклен купол — мястото, от което Патриархът или Матриарх на рода и съветниците наблюдаваха двубоите и церемониите.

Подът на арената не бе просто пясък — беше специално обработена смес от дребнозърнист кварц и планинска почва, която можеше да бъде наситена с енергия, за да резонира с магията на участниците. При всеки силен майе удар, земята леко пулсираше и отразяваше искри, сякаш от недрата ѝ изригваха миниатюрни звезди.

На четирите ѝ краища стояха колосални каменни стели, върху които бяха издълбани древни заклинания на стихиен баланс. В моменти на големи събития тези стели светеха с бледи етерни пламъци или излъчваха потоци въздушни струи, които създаваха висящи кристални облачета над арената.

Над нея, в небето, винаги кръжаха планински орли — птиците-покровители на Монт` Талонис. При важни церемонии те се спускаха ниско, почти докосвайки с крилете си събралото се множество, сякаш приветстваха зрителите. А когато залезът обагряше върховете на Планината в алено и злато, цялата арена изглеждаше като легендарно бойно поле от мит, където магията и силата се преплитат в едно.

На тази арена преминаваше и по-голямата част от денонощието на Иренвейл. Когато не се учеше и не тренираше, тя поглъщаше ръкописи и пергаменти с информация. Намеренията ѝ да потегли към най-близкия незнаен континент оставаха същите и бяха съвсем сериозни.

Така беше вече три месеца. Пазителката на Вътрешната Тишина бе изчезнала за света в името на овладяването на двата тъй мистични и тъй труднопостижими за нея противоположни един на друг елементи. Макар да имаше Белариен и Езерил на своя страна, не бе възможно приятелите ѝ да налеят с фуния знанието и усещането в главата ѝ. Затова и за пореден напрегнат ден, Иренвейл беше на арената.

Белариен стоеше с ръце на хълбоците, краката ѝ здраво стъпили в пръстта на тренировъчното поле, леко разтворени за да усеща по-добре центъра на тежестта си.

 — По-дълбоко вкореняване, Иренвейл. Представи си, че си дърво, а не плашило, подгонено от вятъра!

— Трудно е, когато едно бяло перушинесто бедствие ми развява плитката през цялото време! — отвърна Иренвейл, като хвърли гневен поглед към Езерил.

Въздушникът, седнал на най-долната трибуна с един крак, висящ свободно, поклати глава и се усмихна дяволито.

 — О, прости ми, Пазителке, мислех, че просто придавам малко… динамика на стила ти. Знаеш ли, вятърът е прелестта на движението. Неговата безсмъртна душа.

— А земята е душата на стабилността — отсече Белариен и удари с тояжката си в земята. Моментално около краката на Иренвейл изникнаха тънки земни колони, които я заградиха, принуждавайки я да застане неподвижно.

 — Сега се съсредоточи. Почувствай тежестта.

— Чувствам тежестта на това, че и двамата ме тормозите — измърмори Иренвейл, но затвори очи.

Езерил се изстреля от трибуната, направи едно елегантно завъртане във въздуха и разроши косата ѝ с вятър.

 — Хайде, съпротивлявай се! Ако искаш да оцелееш, трябва да умееш да се движиш като въздух и да стоиш като скала — едновременно!

— Да стоя и да се движа едновременно?! Чудесно! Защо не поискаш от мен и да се изпаря като мъгла по пладне? — Иренвейл отвори затворените си до момента в опит да се съсредоточи очи, в които вече проблясваше решителност.

 — Добре. Щом искате екшън, ще го получите.

Тя стъпи тежко на земята, усети как силата ѝ преминава през краката, а после замахна с ръце. Поток от прах и каменни късове се завихри, уловен от внезапния порив на вятъра, който тя призова. Езерил и Белариен се спогледаха — на лицата им се четеше смес от гордост и шок.

— Охо… — подсвирна Езерил. — Добре дошла в клуба на онези, които решават да взривяват само, защото шегата не им е харесала.

Белариен се усмихна доволно.

 — Значи е крайно време да се научиш да казваш по-остроумни шеги. За да не се окажеш по зло стечение на обстоятелствата от другата страна на взрива.

Наследницата на Лет`Саал се приближи до Иренвейл и постави дланта си върху рамото ѝ.

 — Не е зле. Обаче можеш и по-добре. Запомни, земята не е просто твърда маса под краката ти. Тя е жив организъм. Усеща теглото, пулса, колебанията ти. Ако се държиш като че ти е чужда, тя ще остане враждебна към теб. Ако ѝ позволиш да те приеме, ще стане твоя броня и твоя сила.

Тя приклекна и докосна почвата. Слаб трус пробяга по полето. Иренвейл усети как нещо я „захапа“ за стъпалата – земята леко се стегна около тях.

 — Усети как тежестта ти се връща обратно към теб. Не се бори с нея, остави я да те издигне, както коренът поддържа стъблото.

От другата страна Езерил вече подскачаше нетърпеливо.

 — Прекрасно, прекрасно, но ако стоиш като стълб, първият порив на вятъра ще те събори. Време е за въздух!

Той разпери ръце и под него се завъртяха миниатюрни вихри. В следващия миг прахът около Иренвейл се вдигна, косата ѝ се разпиля и тя усети как налягането пред лицето ѝ се променя.

 — Дишай! — извика Езерил. — Въздухът не е само за гърдите ти, той е и за мускулите и за мислите ти. Отдай се на лекотата!

Иренвейл направи опит да се отпусне, както той я инструктираше, но земната хватка на Белариен я държеше здраво.

 — Как да бъда лека, когато си ме вкопала като дъб?! — извика тя раздразнено.

— Лекотата е в ума, не в стъпалата — усмихна се Белариен. — Ако я усвоиш, земята ще те държи, а въздухът ще те движи.

Езерил щракна с пръсти и въздухът се уплътни в тънка спирала около тялото ѝ.

 — Сега — изпрати силата си нагоре, през вихъра. Пусни земята да те изтласка, аз ще те завъртя.

Иренвейл усети напрежение, после внезапен тласък отдолу, комбиниран с изтегляне нагоре. В следващия миг се оказа на половин метър във въздуха, поддържана от силата на двете стихии.

 — Ха-ха! — изсмя се тя, опитвайки се да запази равновесие.

— Чудесно! — извика Езерил. — Сега, за да завършим урока…

— Да не си посмял! — извика Иренвейл, но вече беше късно.

Поривът се завихри във фуния, която я подхвърли няколко пъти във въздуха, преди да я спусне на земята. Тя се приземи изненадващо стабилно.

 Белариен кимна одобрително.

 — Виждаш ли? Земята те държи, въздухът те носи. Когато работят заедно, си непоклатима… и неуловима.

Езерил намигна.

 — И поразително красива, когато ми се ядосваш, но това е просто бонус.

Слънцето вече бе започнало да се снишава зад върховете на Монт`Талонис, когато в пясъка на арената изведнъж премина странна вибрация . Първо лека, като пулс, после все по-силна, докато пясъкът не започна да се надига на малки вълни

— Това… не е част от тренировъчния план — отбеляза Езерил с полусериозен тон, като се отдръпна назад и се заслуша в тътена под краката си. — Освен ако някоя от вас не е поръчала гигантски подземен звяр за вечеря.

— Ти пак ли се шегуваш, когато е време да действаме? — смръщи се Белариен, вече стъпила стабилно в земна стойка, пръстите ѝ потъваха в пръстта под пясъчния слой. — Това е свлачищна енергия… но идва отдолу нагоре.

Иренвейл присви буреносно сините си очи, усещайки как във въздуха се нагнетява мощ, която се смесва с напрежението в земята.

 — Не… Това е знак, че наблюдаващите ме авторитети изявяват желание да се включат в тренировката. Белариен, помахай на дядо си! Ето там, на запад… Не се вижда ясно, защото залезът ни заслепява, но има материализирана комуникационна сфера. 

И наистина, ако човек се вгледаше, започваше да различава отчетливо образа на Орвион, със стоящия неизменно до него Вирон.

— Да разбирам ли, че ордените ни са сключили един вид примирие? Иначе защо Пречистителят-принц ще виси постоянно над главата на Всеотеца като сопол? Би било тъпо да си въобразява, че може да се изправи срещу него и да му се размине безнаказано. — отбеляза Езерил.

— Езерил, друг път ще си поговорим за добрите маниери, които очевидно ти липсват. Това, че съм на няколкостотин километра от дома не означава, че ти е позволено да се държиш като безпризорен варварин. Уважаеми дами, както и ти— непоправимо, въздушно бедствие! Молим ви учтиво— дръжте се така, все едно ни няма. — каза Орвион равно.

Иренвейл и Белариен се поклониха, а Езерил, за да демонстрира характер направи няколко виртуозни салта във въздуха и се приземи елегантно, покланяйки се на своя хармониарх и баща. Който на свой ред само повдигна вежди и поклати неодобрително глава.

— Комбиниран магически феномен… — рече замислено Иренвейл. — Това си е изпитание. Да видим, приятели мои, можем ли да работим заедно без да рискуваме да си избодем взаимно очите.

В този момент от центъра на арената избухна каменен взрив, разпръскващ огромни каменни късове във всички посоки подобно на фонтан, сякаш самата планина бе решила да изригне от недрата си. Пясъкът и прахът се вдигнаха като буря, а от “струята” се появиха и протегнаха три огромни каменни ръце с вплетени въздушни вихри, които опитваха да хванат всеки от тях.

— Чудесно! Каменен колос с дъх на ураган. Точно това ми липсваше за да е денят ми перфектен — изръмжа Езерил, вече изстрелвайки въздушни остриета, за да забави ръцете.

— Запази си дъха! Има по-важни неща от плоските ти коментари! — извика Белариен и тропна с крак, изпращайки вълна от каменни шипове, които блокираха една от ръцете. — Иренвейл, обедини неговия въздух с моята земна вълна!

— На три! — отвърна тя, вдигайки ръце и събирайки въздушната сила в концентрирана струя, която завъртя шиповете и ги превърна в спираловидна бормашина, пробиваща колоса.

Великанът изстена с грохот, а вихрите около него започнаха да се разпадат. Езерил, с леко театрален жест, създаде въздушна подемна струя, която издигна тримата над арената и ги отнесе на безопасно разстояние.

— Виждате ли? Казах ви, че ще е забавно! — ухили се той.

— Ако това е твоето разбиране за забавление, ще те пратя да танцуваш с лавата в Червената спирала— измърмори Белариен, но в очите ѝ вече проблясваше същата адреналинова искра като в тези на Иренвейл.

— Твърде аматьорско изпълнение, деца мои. Не казвам, че нямате напредък, но с Тарелин насреща си се нуждаем от доста повече. Ясно ви е, нали?

— Какво искаш да кажеш с това? Сърцето на стихиите враг ли ни е? Не беше ли първоначалния план да стане един от нас и да ни обедини? — запита Езерил докато миниатюрните вихърчета между пръстите му го почистваха от прахоляка след демонстрацията.

— Бащата на Баланса иска да каже, драги ми Ез, че Ес`Тарел предпочита да се държи като Ин`Велор напоследък. Няма да се учудя ако в най-близки срокове обявят на бляскава церемония годежа на лейди Кателана. Който, разбира се, ще бъде изцяло стратегически.

Иренвейл стрелна с поглед Вирон, който ѝ отвърна с ледено отчуждение. Но в този смразяващ поглед, тя долови различен, и невиждан досега нюанс. При добра воля, можеше да мине за нещо подобно на:” Моля те, прости ми!”

— Съвсем вярно, Сърцевезнице! Кателана и Вирон предстои да бъдат официално обединени пред лицето на Четирите стихии. И ако не ускориш хода на земното си и въздушно посвещаване, скоро на всички ни ще се наложи да лижем задниците на целия ѝ високомерен род за едничкото право да дишаме. Би ли ме осведомила, дали нямаш предвид вече нещо в тази насока? — поинтересува се хармониархът.

Иренвейл се усмихна мистериозно и кимна утвърдително. След което заговори с глас, пропит от предвкусвано несравнимо удоволствие.

— Имам, Ваше Равновесие. Но за целта ще ми се наложи да посетя седалището на водната майа. Все пак, най-краткия път до незнайните континенти е с кораб. А единственото по-подходящо пристанище за отплаване от това на неприязнените ни самовлюбени феникси е това на Хидрангиа.

— Х-м-м… Разбирам. Ще търсиш доказателства на някои реакционни и еретични теории. Няма да те спирам. А и отдавна ти повтарям, че е време да навестиш родните места. Сигурен съм, че Керелин ще те посрещнат с доста… въпроси.

— Възнамерявам да се въздържа от гостуване при семейството. Ясно ми бе показано, че от тях мога да очаквам единствено разрешение да продължа да нося фамилията им. Така че, Отче на Баланса, моля те да уведомиш единствено водните ни събратя, че ще посетя светилището им.

— Силвария с радост ще приюти бъдещата Сърцевезница по истинния ѝ път. — най-неочаквано се включи Вирон. — Ще уведомя брат си Аквон още днес, че потегляш за Хидрангия. Ако не възразяваш, разбира се!

Иренвейл остана толкова изненадана, че не успя да пророни и една дума в отговор, затова само кимна смутено, без да сваля поглед от лидера на Пречистителите. 

Той се усмихна едва забележимо и не каза нищо повече. Но в последвалото краткотрайно мълчание, преди Белариен, Езерил и Иренвейл да възобновят тренировките си и преди въздушникът да изтърси фраза, която щеше да разбуди всички от унеса им, имаше съкровено обещание. Нещо повече, то бе обет за вярност. Вярност към сърцето и светлината, която се раждаше само и единствено в него.

— Хей! Но Иренвейл още не е завършила обучението си…

— Ще действате в движение. Да, Езерил. Да, Белариен. Това означава, че ви желая попътен вятър. И на тримата…