Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 20

 — Благодаря ти за идентификационния пропуск! Пратеникът ти ми го достави точно навреме. Така избегнахме ненужни кръвопролития между твоя и моя Орден. — започна Иренвейл. Вътрешното напрежение и вълнение я караха да шари с поглед наоколо, без да прояви смелостта да погледне Вирон право в очите. Затова пък той не откъсваше своите от нея.

— Беше най-малкото, което можех да сторя. Но не е “моят” Орден. Ние служим на Равновесието. За настоящия, кратък миг от вечността, аз съм негово доверено лице. И пръв говорител. Нищо повече. — отвърна Вирон с отрепетирано равнодушие.

— Лице? Или удобна маска, зад която да скриеш тайните си кроежи? Как иначе да нарека “съюза” ти с Кателана? Знаеш ли, до последно вярвах, че няма да се съгласиш. Таих надежда, че си различен. Че аскетизмът и стремежът ти към чистота ще ти попречат да го сториш. Сгрешила съм. Но човек се учи докато е жив.

Вятърът, подухнал по течението на водата от каскадите я обгърна, разроши я и тя отметна плитката си назад. Вирон пристъпи към нея, но тя се отдръпна в сянката на арката. Пречистителят заговори по-ниско, но с по-мека нотка в гласа:

— Не бъркай дълга ми с предателство. Към Ордена, рода и кралството имам задължения. Последните две в моето семейство обикновено се припокриват.  Затова и с нея ще изиграем отредените ни роли в плана за мир. Това е. Кралството и Кателана са единствено свещен дълг, който трябва да изпълня. Но ти… ти за мен си всичко останало, Иренвейл. 

Пазителката на вътрешната тишина се усмихна криво и изсумтя.

 —Всичко останало? Твоето „всичко останало“ не е достатъчно, Вирон. Не и когато сърцето ти трябва да се разтрои́ между трона, клетвите за вярност и мен.

Възцари се краткотрайно мълчание. Чуваше се само плясъкът на падащата вода около тях. Той протегна ръката си към нея, но не я докосна. Спря на сантиметри от лицето ѝ и тя затвори очи.

Вирон заговори пръв:

 — Няма да го деля. Никога не съм се делил. Обетите ми са за държавата. Но сърцето ми е само твое.

Иренвейл, отвори очи и той забеляза, че бяха помътнели.

 — Де да  беше толкова просто…

Вирон отвърна твърдо, смразявайки въздуха помежду им:

 — Просто е. Само че ти се опитваш да го усложниш. Боиш се да признаеш очевидното и за двама ни. И за да не ти се налага да се изправяш лице в лице с проблема,  предприемаш безумното  си пътешествие към неизвестността. 

Тя се извърна, ръката ѝ леко докосна камъка на арката, сякаш потърси в нея опора.

Отговори му, но горестта, която думите ѝ носеха, се заби сякаш в стомаха му:
— По-добре да избягам възможно най-далеч от теб, отколкото да ти повярвам и да изгубя всичко.

Вирон пристъпи по-близо до нея, наведе се и прошепна в ухото ѝ:
— Не е вярно. Ако ти се лишиш от мен, ще ти остане бъдещето ти. Целият ти досегашен свят и онзи, който ще създадеш като Абсолютна Аурелия. Но ако аз изгубя теб… няма да ми остане нищичко. Защото откакто те срещнах, за мен няма нито настояще, нито бъдеще без теб.

В този момент арката се озари от водните отблясъци — сякаш самата градина ги слушаше и запечатваше клетвата му. Иренвейл отново затвори парещи очи, колебаейки се между страха и желанието.

Когато думите на Вирон се разтвориха във въздуха — „Ако аз изгубя теб… няма да ми остане нищичко“ — нещо се промени.

Първо беше почти незабележимо: водните каскади зад тях смениха ритъма си, сякаш водата бе започнала да тече в такт със сърцата им. После светлината от кристалите по арката трепна, като отблясък на пламък, и постепенно заструи в топло злато, разпръсквайки дъгови искри по цветята наоколо.

Иренвейл отвори широко очи и смаяно отстъпи крачка назад.
—Не е възможно…

Вирон не помръдна, гледаше я все така настойчиво, но в погледа му вече нямаше само обич — имаше и надежда.
— Арката разпознава истината. Може да излъжеш себе си, Иренвейл, но не и нея.

В този миг въздушен порив мина покрай тях и уви плитката ѝ в качулката на неговата роба, сякаш самият вятър настояваше да ги доближи един до друг. Цветята около основата на свода започнаха да се разтварят, разцъфвайки извън сезона — нежни пъпки в ярки цветове, пропити от светлината.

Иренвейл продължи с треперещ глас

 — Твърде хубаво е, за да е истина. Значи е капан. Красив, но капан.

Вирон, намиращ се на един дъх разстояние от нея, поклати глава:

 — Не. Това е отговорът на въпроса ти. Знаеш го.

Светлината на арката се усили до сияние, което ги обгърна като полупрозрачен купол. Водата от каскадите сякаш пееше, а земята под краката им вибрираше едва осезаемо — хармония между стихии. Всички елементи свидетелстваха, че връзката между тях е истинска.

Иренвейл, неспособна да отмести поглед, прошепна:
— А ако това единение унищожи всичко останало?

Вирон отвърна с твърда категоричност:

 — Тогава ще го изградим отново. Но този път — заедно.

Вирон и Иренвейл стояха в златния кръг, с пръсти, готови почти да се докоснат, когато въздухът внезапно се промени. Сякаш небето самò пое дъх.

— Какво е това? — прошепна Иренвейл, отдръпвайки се на крачка, ала погледът ѝ все още беше върху Вирон.

Над тях облаците, до този миг прозрачни и леки, внезапно се сгъстиха в черно-виолетови спирали. Светкавици раздраха небесата, всяка по-ярка от предишната. И тогава от небосклона се стовари нечуван грохот. Една фантастична, гигантска колесница от мълнии се спусна с такава скорост, че въздухът пламна от озон и огън. В нея, обвит в аура от първичен пламък, стоеше Тарелин — очите му горяха, косите му сякаш също се виеха в пламъци.

Вирон сви юмруци и с повелителен глас заговори:
— Не сега. И не тук.

Тарелин го стрелна с унищожителен поглед и отговори с глас, който разтърси и камъка и водата наоколо:
— Точно тук и точно сега, Пречистителю! 

 Колесницата се стовари върху каменните плочи пред арката, мълнии се разляха като змии по земята, карайки водата от каскадите да се издигне на кипящи облаци пара.

Иренвейл направи крачка напред, но вътрешно усещаше как Арката реагира на бурята — светлината ѝ трептеше, опитвайки се да задържи равновесие между двамата мъже.

Стихийницата прошепна с глас, на ръба да избухне в гневен вик:
— Не… не искам стихията да избира вместо мен.

Тарелин, с пламтящи очи, лице и тяло, пристъпи към нея, но тя се отдръпна. Той наклони глава на една страна и обърна дланите си нагоре въпросително.

 — Нима ще избягаш от мен? Ще се отречеш за втори път? Тук, в този храм на истината? 

— Никога не съм ти се клела във вярност, Тарелин. Не и като на мъж. Единствено като стихия.

— А стихията ми те е предопределила за своя искра. Ти си моя, Иренвейл!

В този миг небето отново се разцепи, гръм разтресе стените на Силвария, а от водните каскади струи започнаха да се издигат като прозрачни стени около градината. Вирон застана пред нея, сякаш самата земя се закотви в стойката му. И заговори студено, но твърдо:

 — Ако ще идваш с война, Тарелин… ще се наложи да минеш през мен.

Тарелин се изкиска зловещо и се обърна към него с глас, подобен на падащия наоколо гръм:

 — Отдръпни се, Вирон! Нямаш право да претендираш и поставяш условия. Тя е моя!

Вирон му отвърна с хладна решимост:
— Иренвейл не е собственост на никого. Не е стихия, която да впрегнеш в колесницата си. Ако вярваш в любовта, Тарелин, тогава поне веднъж престани да призоваваш бурите и изслушай тишината.

Иренвейл стисна юмруци, борейки се със себе си да удържи самоконтрола. Очите ѝ горяха — буреносно сини, пълни с ярост.

Тарелин слезе от колесницата, пламъците около него се приглушиха в по- слабо сияние, но гласът му стана още по-остър:
— Тишината е за мъртвите, Вирон. Иренвейл съществува чрез огъня! Живее чрез искрата! 

След това внимателно се обърна към Иренвейл и по-ласкаво ѝ заговори:

— Ти го знаеш. Почувства го, когато душите ни се докоснаха. Не можеш да го отречеш.

Иренвейл трепна. Но макар и развълнувана, намери сили да отвърне:
— Мога! И ще го направя. Не съм пешка в играта на чужди амбиции, нито на първичната ви гордост.

Вирон се обърна към нея за миг, ледът в погледа му се стопи, но в тона му все така се усещаше режещата стомана на решителността.:
— Иренвейл има право на избор. Това, което ти наричаш "искри", аз наричам "опустошителни експлозии". Твоят път винаги води към пепел, Тарелин.

Тарелин не се предаваше:

 — Пепел? Или възраждане? Защото без огъня нищо не възкръсва! 

Той се приближи  опасно близо, светкавиците по небето го следваха по петите

 — А ти, Иренвейл… ще позволиш ли някой да те окове в ледени окови на дълг и приличие? Или ще се довериш на сърцето, което пламти вътре в теб?

Иренвейл не отговори. Само затаи дъх. Сърцето ѝ препускаше яростно, а Арката зад гърба ѝ реагира — кристалите ѝ проблясваха ту в синьо, ту в червено, сякаш самата магия колебливо избираше страна.

Силата във въздуха се нажежи до алено. Пламъците от колесницата на Тарелин избухнаха във вихри, а водните каскади на градината започнаха да пръскат настрани, сякаш крепостта усещаше приближаването на бурята.

 — Ако думите ми не те склонят, Иренвейл… нека тогава самите стихии заговорят вместо мен!  — извика Тарелин.

С едно движение на ръката му небето над Силвария се разкъса от мълнии, които се посипаха безмилостно над крепостта. Въздухът се нагнети от заряд, тревата по лехите  запуши с дим. Той протегна длан, огненият му дух се сля с електрическите вихри и оформи копие от пламък и гръм.

Вирон стоеше пред Иренвейл непроницаемо спокоен:

 — Докоснеш ли я, няма да остане искра от теб, която да разпознаят.

От ръцете му бликнаха водни остриета, пречистени и твърди като кристал. Дори земята под тях се превърна в равна водна повърхност, върху която Вирон стоеше напълно стабилно. Силвария отговаряше на призива на своя син.

Иренвейл направи крачка напред, очите ѝ святкаха. Тя вече не можеше да стои само като зрител.
— Достатъчно! Ако ще е сблъсък, тогава нека бъде равнопоставен.
Тя събра в себе си въздух и земя, преплете ги както  я бяха учили Езерил и Белариен и зае бойна поза.

 Арката зад нея заблестя в зелено, кафяво и бяло— сякаш откликваше на решението ѝ. Островчето земя под краката ѝ се раздвижи, издигайки каменни пластове около нея като щит, докато въздушните потоци се завихряха в спирали над главата ѝ.

Тарелин се усмихна с възхищение

 — Ето я! Истинската ти същност! Не се крий зад тях, Иренвейл. Ела при огъня. Ела при мен!

И с тези думи той запрати огненото си копие към тях. Земята се разтресе, въздухът изсвистя. Вирон реагира мигновено — водният му щит избухна в блясък и погълна удара, но вълната от енергия ги отхвърли назад. Иренвейл отвърна — каменен стълб се издигна и разцепи земята, а отгоре вихрушка завъртя пламъците на Тарелин, връщайки част от огъня обратно към него.

Градината вече бе бойно поле — вода срещу пламък, въздух срещу гръм, земя срещу огън. Цветята биваха смазани, каскадите се пръскаха на хиляди капки, небето се раздираше в ярост.

Вирон се обърна към Тарелин с глас, надвикващ бурята:
— Ти я искаш заради огъня в нея, Тарелин, но ще я изгубиш заради собствените си пламъци!

Тарелин , без да губи фокус, му изкрещя още по-силно:
— По-добре да изгори с мен… отколкото да изстине с теб!

И двамата тласнаха елементите си едновременно, но в този миг Иренвейл застана между тях. Стихиите около нея избухнаха в спирала от земя, въздух и светлина. Тя се опитваше да задържи двата потока, които заплашваха да унищожат всичко.

Въздухът вибрираше, а земята под краката им пулсираше като сърце. Иренвейл затвори очи, а плитката ѝ се разплете от вихъра на енергията. Тя протегна ръце встрани — и тогава светът сякаш я прегърна.

От небето слезе дъхът на въздуха, каскадите изригнаха с нова сила, огънят от факлите се извиси нагоре, а земята изпод арката се разтвори в сияйни жилки. Четирите стихии се сляха в нея — не като хаос, а като хармония. Иренвейл излъчваше светлина, в която буря и спокойствие съжителстваха.

Тя засия. И когато заговори, гласът ѝ се чуваше не със слуха, а с ума:
— Няма да позволя на омразата да разкъса това място! Стихиите не са, за да се води с тях война… а за единение!

Вихър от енергия я понесе като огромни въздушни криле, огнена корона увенча косите ѝ, водна мантия обгърна раменете и каменна броня прикри торса ѝ. Тя протегна ръка към Тарелин, а силата на четирите елемента се изсипа като цунами срещу него.

Тарелин за момент се поколеба, усетил божествения порив. Очите му се разшириха — виждаше я не като враг, а като същество от съвместна стихийна мощ. Но гордостта и болката му пламнаха още по-силно.

Той изрева и ревът му отекна чак до небето:
— Ако не си моя… тогава ще те унищожа, за да не бъдеш ничия!

Той разкъса въздуха с огнен мълниеносен удар, проби хармоничния купол и я повали. Иренвейл рухна на каменния под, а сиянието около нея затрептя като пламъче на вятъра. Тарелин пристъпи бавно, очите му изгаряха от ярост и отчаяние. Огнен  меч в десницата му се вдигна над нея.

И в този миг, тишината се върна. От сенките зад Арката, там където водата падаше като воал, се издигна друга сила. Вирон. Леден и непоколебим. От ръцете му изригна светлина, но не пламтяща , а бяла, заглушаваща и всепоглъщаща. Това бе чистата същност на неговия орден — пречистването, което не унищожава, а обезсилва.

Вирон промълви:
— Няма да я докоснеш. Никога.

Светлината се разля като приливна вълна, заличавайки шума на стихиите, заглушавайки гръмотевиците, дори самия огън на Тарелин. В миг, сякаш целият свят бе потопен в бяло. Огненият дух се олюля, мечът му угасна като изстиваща жарава, а коленете му докоснаха земята. Той изрева за последно, но гласът му бе заглушен от сиянието.

След миг, Първичният пламък вече лежеше в безсъзнание на мозайката на Силвария. Бурята беше преминала. Засега.

Иренвейл, макар повалена, вдигна глава и срещна очите на Вирон. В тях нямаше хлад, а пламък различен от този на Тарелин — пламъкът на решимостта и обета. Обета към нея като негова единствена…