Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 27

Залите на Крепостта все още се задъхваха от самонастанилия се там хаос. Част от сводовете бяха разцепени, полираният камък бе напукан от онзи гибелен сблъсък на антистихийността с разрушителната сила на Тарелин. Служители на Ордена минаваха по коридорите, подменяха счупени кристали, укрепваха проломи с временни магически бариери. Въздухът в централната зала на хармониарха беше наситен със сажди и мирис на влага, сякаш самите елементи и досега  се бореха помежду си.

Орвион се беше завърнал в седалището на Съблюдаващите, след като кое-как успя да стабилизира ситуацията в столицата. Кралят бе в безопасност засега. Ин`Велор бяха извършили тактическо отстъпление, а тъй като Първичния огън се отдалечаваше от Високия континент, влиянието му над умовете на стихийници и обикновени хора намаляваше.

Беше се възцарило поредното затишие пред буря. Точно заради това, хармониархът предприе стъпки в посока укрепване на властта си и засилване на ролята на стихийниците в обществото на Еквалис и материка като цяло.

Бащата на Баланса се бе оттеглил отново в криптата на Първия пламък и наблюдаваше. На изсечен от огнеупорен кристал постамент, бе разположена  гладка плоскост от полиран кварц. Върху нея лежеше разпъната карта на света. Над широката и дълга маса висеше голямата комуникационна сфера, закрепена към обсидиановия таван. Сферата трептеше в различни нюанси: ту в червеникаво-златни огнени отблясъци, ту в меки сини пулсации. В тях се сменяха образи – ту джунглата и борбата на Кателана, ту палубата на „Сребърната сирена“, където Вирон, Иренвейл и другите криеха мълчаливите си страхове пред неизвестността на Чудовищните земи.

Встрани от картата, лежаха разпръснати още свитъци и карти. Някои бяха полузгорели, други пренаписани набързо, за да възстановят изгубеното знание. Орвион не се докосваше до тях. Само следеше събитията и мислеше.

„Две нишки. Две противоположни съдби.
Кателана – пламъкът, който отказва да угасне. Колко пъти съм я предупреждавал, че гордостта без мъдрост е просто сухо дърво, готово да лумне и да изпепели собственото си коренище? Тя все още вярва, че мисията ѝ е лично моя прищявка. Че съм я наказал несправедливо. Не разбира, че изпитанието е единственият начин да се пречисти огънят в нея. Ако оцелее сред водата, ще се обнови. Ако рухне – ще докажа правотата си, че тя никога не е била готова.“

Сферата потрепна, показвайки „Сребърната сирена“. Вятърът изпъваше платната, а на фона им личаха фигурите на Иренвейл и Вирон.

„Иренвейл… толкова силна, а толкова ранима. Бягството ѝ, ако въобще бих могъл да го нарека така,  не е предателство, а страх – страх от избора, който съдбата ѝ налага. Вирон пък… сдържан, суров, на моменти дори жесток. В жилите му тече сила, която напразно се старае да потисне. Но не е в състояние да избяга от същността си. Той ще трябва да се изправи срещу бремето на короната, ала ще му се наложи да преглътне неистовия си стремеж към всеобща справедливост.

 А аз? Моята роля е да ги наблюдавам. За съжаление, налагайки си дистанцията на безпристрастието на Светлината на Петия кръг. Да, обичам ги  като родни деца, но и те като мен са пешки и царе в една партия, която самият аз не съм започвал.“

Сферата смени облика си отново – влажната зеленина на водния континент, с фигурата на Кателана, коленичила пред сребристия извор. Орвион се наведе леко напред, очите му се присвиха.

„Дали ще се пречупиш, момиче? Или ще разбереш, че истинското могъщество не е да изгаряш всичко около себе си, а да умееш да приемаш с мъдро смирение поражението си? Ти си най-голямото ми разочарование, Кателана… и може би последната ми надежда.“

За миг, той смени режима на действие на сферата и тя му прожектира разрушената голяма зала на майийския съвет. Камъкът шепнеше с болка за спомена от битката с Тарелин и старецът почувства как умората напира в костите му.

„Аз съм Орвион Лет` Саал. Хармониарх. Но и човек, който е бил свидетел на унищожителния ход на времето. И на гордостта. Сега единственото, което ми остава, е да гледам. Да се доверя на преценката си, че изборите, които направих – макар и тежки, макар и осакатяващи – ще създадат нов свят. Или ще сложат край на всичко, което съм пазил досега.“

Сферата отново премигна, смесвайки образите на джунглата и корабната палуба. Орвион затвори очи и прошепна:

— Вие сте моето изпитание, така както и аз съм вашето.

— Изненадана съм, че си станал тъй сантиментален, Отче на Равновесието.

Гласът на Фотилана Ин`Велор прогори въздуха в криптата с меката си, но заявяваща категоричност.

— Фотилана… — продума Орвион, с въпросително изумление. — По какви дела, от “изключителна” за рода ти важност, си преглътнала десетилетното си презрение към простосмъртното население на Еквалис и си се решила на пътешествие чак до тук? И защо не съм уведомен за пристигането ти?

— Показността вече не е на мода, Орвион — отвърна тя с мек, но пронизващ глас. — Видяхме докъде се докара с нея синът ми. Пламъци, дим, рухнали стени… Заточена на края на света принцеса… Аз обаче си имам други методи. Тишината често върши повече от хиляда маршови стъпки.

Той я изгледа внимателно. Снежнобялата ѝ коса блестеше като току-що нападал сняг върху гола земя, а очите ѝ — зелени и хищни — пробождаха по- болезнено от кое да е смъртоносно оръжие.

— Променил си се — каза тя, присвивайки леко устни. — Някога, в младостта ни, не би си и помислил да позволиш на чувството да превземе речта ти. Сега обаче… чу ли се сам преди малко? Говориш като човек, който се бои, че ще изгуби всичко.

Тези думи го удариха по-силно и от най-тежкото обвинение. Орвион вдигна високо глава, кръстоса ръце и се обърна към нея с цялото си тяло.

— Сантимент? — изуми се той. — Фотилана, аз виждам как светът се разпада. Трябва ли да остана безучастен и бездушен свидетел на Апокалипсиса?

Тя се усмихна едва-едва, но без да демонстрира съчувствие.

— Не бездушен. Безпристрастен. Ако искаш да изградиш бъдеще, не го извайвай с емоциите си. Те са нож с две остриета. Научи се да преговаряш не със сърце, а с огън и ум. Затова съм тук. Защото ти и Игниал гледате на бъдещето като на бойно поле. А аз го виждам като маса за преговори.

— Масата за преговори често е по-кървава от бойното поле — отвърна тихо Орвион, но в гласа му тегнеше сянка на съмнение.

Фотилана приближи и се спря на крачка от него. Вдигна ръка, докосна комуникационната сфера и за миг образите вътре се смениха — Кателана пред Таласия, Вирон на палубата, Иренвейл в мълчание. Тарелин— в черни диаманти.

— Твоите „ученици“. Нашите деца и внуци. Ти ги наблюдаваш като фигури по шахматна дъска. Аз ги виждам като огнища, всяко със свой пламък. И точно затова знам, че ако не намериш друг начин… играта ти ще свърши, а не светът.

Орвион замълча, взирайки се в нея. Беше почти същата, каквато я помнеше когато крачеше уверено из Крепостта на Елементите като висша майа— твърда, непоколебима, а зад думите ѝ винаги се криеше още един слой, който той никога не успяваше напълно да разчете.

— Защо наистина дойде, Фотилана? — попита накрая.

— Защото ти още не си решил дали да спасиш Кателана… или да я пожертваш. А само някой, който те познава от преди титлите, може да ти каже кога се разнежваш прекалено. — Тя се усмихна, този път топло, почти закачливо. — И да ти напомни, че ние двамата някога бяхме по-добри дипломати, отколкото воини.

Орвион притихна в очакване на следващите думи на огнения Матриарх. Защото, макар и оттеглила се, Фотилана бе всичко друго, но не и добродушна старица, наслаждаваща се на спокойствието на залеза на дните си.

— Сърцевезнико, — Фотилана заговори още по- ласкаво, почти любезно, но в тона ѝ проблясваше заплахата на закалената стомана, — забелязвам как думите ти отекват в празнотата на тази крепост, но все пак не чувам отговора ти. Въпросът ми ти е добре известен.

Хармониархът въздъхна, ръцете му се вплетоха зад гърба.
— Направих това, което бе нужно. Кателана трябваше да се изправи пред себе си, а никой друг не можеше да ѝ поднесе това изпитание. Водата ще я изпита, ще я опознае. И може би… ще я пречисти.

Фотилана сви устни, погледът ѝ проблесна с иронично пламъче.
— Оправдания. Мъдри, облечени в метафори, но все пак оправдания. Ти, Орвион, пренебрегна хилядолетните закони да не се намесваш в делата на другите континенти. И с това рискуваш не само личната си чест, а и равновесието на целия свят, както и съдбата на Ордена.

Той вдигна очи, погледът му бе непреклонен.
— Водата ще разбере. Тя винаги разбира. Проблемът не е в нея. Проблемът е в Кателана. Ако не преоткрие своята същина, ако не прозре, че пътят на арогантността завършва с пепел, тогава огънят ѝ ще угасне. И то, напълно заслужено

— Може и да е така, — кимна Фотилана, — но докато ти се надяваш внучката ми да се осъзнае, майите ще се съберат и ще прошепнат едно и също: „Хармониархът наруши правилата. Хармониархът застраши Баланса.“ И тогава ще се стигне до гласуване. Дори твоите най-вярни ученици няма да те спасят от процедурата.

Тя направи пауза, обви ръцете си пред себе си, сякаш бе в уютната си градина, а не в сърцето на крепостта. Усмихна се.
— И знаеш ли какво следва, ако бъдеш свален преждевременно? Назначаване на временно изпълняващ длъжността хармониарх. А кой ли би бил най-подходящ? — леко се наведе напред, погледът ѝ бе като нож, опрян в гърлото му.

Орвион кимна, без да се противи.
— Ти, Фотилана. Никой не би посмял да го оспори.

— Радвам се, че все още имаш способността да преценяваш трезво, — рече тя, гласът ѝ мек, почти ласкав. — Но позволи ми да напомня, че не винаги огънят е най-страшната стихия. Понякога по-ужасна е водата — когато тръгне да наводнява.

Тя се приближи до сферата, в която проблясваха образи на далечни морета.
— Колко ли дълъг е пътят на „Сребърната сирена“, Орвион? Колко ли несгоди могат да застигнат пътниците и екипажа? Случайности винаги се случват… особено когато в трюма им лежи вързан самият Първичен огън. Представи си само — някой да го освободи. Твоите ученици, твоите избраници, хвърлени срещу гнева му.

Тя се извърна рязко и впи поглед в него.
— Колко държиш на твоята Белариен? Знаеш ли, че в открито море тя не е внучка на хармониарх, а просто беззащитна девойка? А беззащитните винаги ги дебнат сенките на хищниците. Корабът е пълен с „защитници“ — Иренвейл, Вирон, Езерил, капитанът, щурманът… но докато те се борят за живота си срещу Тарелин, кой ще пази Белариен? Земната майа която е на стотииц километри от извора на силата си?

Залата утихна. Орвион стоеше неподвижно, само очите му потрепнаха. В тях се четеше и ярост, и тревога.

Фотилана се усмихна леко, сякаш бе спечелила поредния ход от шахматната партия.
— Помни, Орвион. В този свят няма по-опасна стихия от майка, която защитава своето потомство.

Хармониархът дори на мигна. Беше осъзнал, че поредната трудно преодолима пречка пред осъществяването на плана му е възникнала още в мига, в който Фотилана го заговори. Но не предполагаше, че е способна да падне толкова ниско.

Безполезно бе да се опитва да я разубеждава или да търгува “неприкосновеността” на Белариен, поддавайки се на шантажа ѝ. Беше му ясно, че е изпратила поне двама безскрупулни главорези на борда на “Сирената” и че те само дебнат удобния момент, за да отприщят хаоса на Тарелин насред морето. Фотилана желаеше само едно. Властта, която някога сама бе загърбила, в името на семейството си. Или пък в името на подхранването на самолюбието си? Всъщност нямаше значение. Важното в момента бе какво точно смята да предприеме в бъдеще.

Затова и реши да я изслуша равнодушно. И чак тогава да ѝ представи собствените си съображения:

— Целият съм в слух.

— Чудесно! Гаранции, Орвион. Нужни са ми, за да си отида спокойно от тоя окаян свят. Ин`Велор трябва да съхранят влиянието си, дори след като ние с Игниал слезем окончателно от сцената. Синът ми е силен, аз пък съм разсъдлива. Внучката ми, обаче е друг въпрос. Ти ѝ налагаш да влезе в ролята на Избраница на Тарелин. Да приеме семето на Първичния огън, но пък да  остане без корона. Без законно продължение на рода ни. Без права. Като проста уличница. Разбира се, че не бих го позволила. Ин`Велор ще получи мъжки наследник. И за това ми трябва твоята Белариен. Както Кателана е гарант за контрола над Тарелин, така и внучката ти ще бъде за продължението на моя род. И влиянието му занапред.

— Не го вярвам. Не може сериозно да искаш от мен това. Та тя е още дете!

— Отдавна е зряла жена, Орвион. Не разбирам защо се колебаеш. Във Фотия тя ще бъде винаги на почит. Като господарка на крепостта. Като майка на внука ми и съпруга на сина ми. Законна съпруга. Не поредната курва, с която се задоволява докато хапе езика си до кръв, задето не успя да възпита дъщеря си така, както аз се погрижих за него.

В залата настъпи гробовна тишина. Дори пламъците в медните купи сякаш се смалиха, за да не смутят разговора.

— Ти говориш за внучката ми като за разменна монета, — гласът му беше нисък и тежък като скала, — но Белариен не е нито гаранция, нито инструмент. Тя е наследница на светлината. Кръвта на земята ни тече във вените ѝ.

Фотилана се подсмихна.
— Кръвта е просто гориво, Орвион. Важното е какво ще оставиш след себе си. Моето момиче е огън — ще изпепели света, ако не се намери кауза, в която да впрегне стихията си. Твоето е тлееща искра — ще угасне, ако няма кой да я поддържа. Обединиш ли родовете ни,  ще имаш вечен пламък. Откажеш ли — рискуваш и двете стихийници да се превърнат в прах.

Орвион пристъпи напред. Очите му проблеснаха, но гласът остана равен:
— Казваш, че искаш гаранции за рода си. Аз казвам, че искам бъдеще за всички родове. Затова съм тук. Затова съм Хармониарх. Ти избра да напуснеш Ордена, когато видя, че огънят ти няма да бъде поставен над всичко. Сега се връщаш с ръце, протегнати за власт, не за помирение.

— Големи думи, — отвърна Фотилана, вдигайки брадичка. — Но ти забравяш едно: няма власт без кръв. Няма бъдеще без наследници. Ако не скрепиш съюза между нашите домове, твоето момиче ще остане без защитници. А тогава, повярвай ми, морето и Тарелин ще бъдат най-малките ѝ проблеми.

За миг мълчанието отново се спусна между тях. Орвион я гледаше като човек, който стои на ръба на бездна и трябва да реши дали да скочи или да обърне гръб. Вътрешно вече знаеше, че Фотилана е прекрачила границата. Но външно — той бе все още непоклатимата фигура, чието спокойствие само подсилваше напрежението.

— Ще ти отговоря, — рече най-сетне той, — но не по начина, който очакваш.

Фотилана присви очи.
— Сега е мой ред да те изслушам.

— Белариен няма да бъде ничия монета. Нито твоя, нито на сина ти, нито на света. Тя ще избере сама пътя си. И ако някой посмее да ѝ го отнеме, ще разбере какво значи гневът на Хармониарха.

Фотилана се засмя тихо, почти нежно, сякаш това бе забавен спектакъл, а не заплаха.
— Ах, Орвион… Винаги си вярвал, че можеш да защитиш всички. Но понякога, за да опазиш едно сърце, трябва да го затвориш в крепост. А стените се охраняват с цената на жертви. Много, много жертви…

Тя се обърна, вдигна своя жезъл и тръгна бавно към изхода.
Орвион я изпрати с мрачно мълчание.

 — Светът е твърде жесток, за да се уповаваш на илюзии. — заговори тя, докато прекрачваше прага на криптата на Първия пламък. —  Ще отзова своите хора единствено след като получа писменото ти съгласие с условията. В противен случай, можеш да започнеш да подготвяш семейната гробница в Монт`Талонис да приеме следващия си вечен обитател. Не си въобразявай, че ще спечелиш в тази игра. Или ти, или тя. А ако се забавиш повече от уважителното време за изчакване— ще паднат не една, а цели две глави на рода Лет`Саал.