Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 3

В историческите извори на Ордена се говореше, че първичната огнена сила се била зародила точно тук– в замъка на Червената спирала. Може би, защото пламъкът в това средище на горящите наистина никога не угасваше. А може би не гаснеше, защото той бе официално седалище на огнената майа и историята не помнеше случай, в който той да не е изпълнявал ролята на дългосрочен дом за  поне трима бъдещи аурелии, които да поддържат мощта на стихията си в него. Разбира се, тази  автономия се създаде с благословията на хармониарха и с изричното съгласие на останалите майи, тъй като те– самите притежаваха подобни подуправленски центрове. Хармониархът не бе абсолют в общоприетия смисъл на думата. Но му бе известно всичко, касаещо успешното управление на Баланса. Както и наличните проблеми и спънки, възпрепятстващи поддържането му. 

Точно по тази причина изпрати любимата си ученичка на среща с вечния огън. Иренвейл обожаваше дългите пешеходни преходи, макар ездата да бе за предпочитане когато ставаше дума за пътуване. Но кой би посмял да оспори решението на Пазителката на вътрешната тишина? Затова, пътуването от Замъка на Елементите до замъка на Червената спирала ѝ отне три седмици, вместо очакваните няколко дни. Така че, когато най-сетне пристигна, бе посрещната не просто с почит, а като божество, слязло на земята за да спаси своите последователи от Апокалипсиса. Личеше си, че постоянно пребиваващите тук изобщо не бяха скучали.

Иренвейл, загърната в грубо тъмносиньо пътническо наметало, пристъпи вътре с достойнство, макар краката ѝ да бяха безобразно отекли от денонощното ходене. За да хармонизира духа си с този на замъка, тя затвори очи и вдъхна дълбоко. Да, най-после се чувстваше у дома си.

Замъкът не бе каква да е сграда. Той представляваше скален комплекс, прорязан от множество подземни  вътрешни галерии, в чието лоно гореше неугасващият огън. Външно напомняше на древно вулканично светилище, а вътрешността му бе оформена от лавови тунели и канали, които дишаха с живия дъх на стихията. Защото изкуствено създадената спираловидна система целеше да извежда контролирано потока от течни скални маси на повърхността и по този начин да отбременява периодично ядрото на света от необуздания гняв на горещината в сърцевината му.

При влизането на Иренвейл, войните на огнената майа — облечени в униформи с огнеупорни кожени нагръдници, с медни отблясъци и червени плащове — коленичиха, без да изрекат и дума. Страхопочитанието, не само към титлата ѝ, но и към силата, която излъчваше като майа и бъдеща аурелия обаче не бяха единствената причина да реагират така. Иренвейл бе известна сред стражниците като винаги готова да се притече на помощ и на най-окаяния и нуждаещ се от помощ безстихийник. Дали с политическото си влияние, дали с целебната си сила или пък просто със съвет, тя не отказваше да изслуша и съчувства на никой, който бе разкрил сърцето си пред нея. С което тя безапелационно бе спечелила техните.

Затова и сега, пренебрегвайки протокола, един от стражниците– набит мургав мъж с пресни белези от изгаряния по лицето и предмишниците, заговори без да чака разрешение:

– Ваше Пламъчно Превъзходителство, пленникът е заключен в Огнената камера. Не проявява враждебност. Но… не е съвсем нормален.

– Не проявявал враждебност! А това какво е, Селебиен? Той го е сторил, нали? 

Иренвейл прокара пръсти по раните на стражника, който затвори очи и просто се остави на “магията” ѝ да го изцери. Резултатът не закъсня. След няколко мига, от пораженията нямаше и следа.

– Вече не проявява. След като видя на какво е способен, той се ужаси от себе си и доброволно се предаде да бъде окован в черни диаманти.

– Черни диаманти! Да не сте се побъркали! О, в името на Баланса, защо  все на мен!

Тя се завтече по стълбите нагоре, към най-отдалечената от извора на огъня килия и очите ѝ проблеснаха в застрашително буреносно синьо. Тревогата бе овладяла цялото ѝ същество. Тарелин бе в опасност.

Стражниците я следваха, но не успяваха да я догонят. Твърде бързо се движеше. Когато се озова пред килията му, тя не ги дочака да я отключат а без да се замисля, разтопи решетката от драконово стъкло и нахлу вътре.

Камерата беше кръгла. Покривът ѝ, както и изпарените решетки, бе облицован   с арка от обсидиан. Беше тъмно, но сиянието на пленника създаваше усещането, че двамата се намират насред градския площад по пладне. Толкова силно светеше той.

Младежът, окован с диамантени вериги действително не изглеждаше да е дори близко до пълнолетието си. На пръв поглед не бе по-различен от който и да е селянин на пазара. Но отличителните черти на особения му произход се забелязваха веднага от човек с набито око.

Кожата му бе млечно-бяла. Като на благородник от древен и почитан род. Среден на ръст, с жилаво тяло и впечатляващо дълги и тънки пръсти на ръцете. Косата му бе тъмна, вълниста, с дължина до раменете. Разрошена, мокра и сплъстена, висеше и покриваше лицето му. Иренвейл я отметна встрани и той, отпуснат и сънен, увиснал на оковите си, отвори очи и ги впери в нея.

Да, имаше колосална магия в тези очи. Те бяха уж сребърни, но в тях личеше примес и на злато, и на изумруд, и на сапфир… Сякаш не принадлежаха на този свят. Но сега и тук, Иренвейл усещаше, че пренадлежат на нея. Само и единствено.

 Нямаше и следа от заплаха у бедното дете. Беше объркан. Тъжен. И много, много изтощен. Все пак диамантените окови, врязали се в китките му, бяха станали причина за сериозна кръвозагуба. На Иренвейл ѝ се налагаше да действа бързо.

Тя нареди на най-сетне явилите се стражници да ги отключат. Не, че не можеше да разтопи и тях, но бяха твърде ценен инвентар за да се разхищават по такъв безразсъден начин. С тях се пленяваха най-стихийните искрородени и тъй като мощта на захвата зависеше от силата на затворника, колкото по-мощен бе той, толкова по-силно стискаха и черпеха от дара му те. Още малко и Тарелин щеше да изпадне в безсъзнание. Тъй много бяха взели от него.

Когато Тарелин видя Иренвейл, очите му светнаха. Първоначално тя си помисли, че е от благодарност. Когато го освободи, тя внимателно го подхвана и му помогна да се опре на стената седнал. Намести се до него и взе последователно ръцете му в своите, съсредоточавайки се в дара си. Тарелин продължаваше да я наблюдава с удивление. Челото му се сбръчка от усилието да си спомни нещо важно и той простена.

– Извинявай! – промълви тя машинално, без да се разсейва от занятието си.

– Не…не ме боли, просто… коя си ти? – попита той умолително. – И защо… ми изглеждаш толкова позната?

Иренвейл спря за миг и вдигна погледа си към него. Присви очи преценяващо и поклати отрицателно глава. За нейно щастие, успя да се овладее навреме.

 Това момче не излъчваше сила в класическия смисъл. Самото му присъствие изкривяваше пространството, сякаш светът около него бе по-тих, по-дълбок. Непоносимо жив. Точно, какъвто тя го обичаше.

– Иренвейл. От Ордена на Баланса. Майа на Огъня. А ти? Как се казваш?

Той се усмихна с несигурност. Името ѝ се вряза в паметта му и се гравира със златни букви там. Но тя, за щастие, нямаше как да разбере. Все още.

– Тарелин. Това е… всичко, което знам. Не помня друго. Нито откъде съм. Нито как съм дошъл тук.

– Какво помниш? – продължи Иренвейл, докато довършваше външното възстановяване на целостта на дланите и китките на Тарелин. Предстоеше по-трудното.

– Само… пламъци. И сняг. И викът… който не беше глас, а нещо по-страшно. И… чувство. Че съм бил тук преди. Не в този замък. В… този свят.

Иренвейл вдъхна бавно, дълбоко и издиша два пъти по-дълго. След което, без да промълви и дума, взе ръцете му в шепите си, затвори очи и отметна глава назад. И започна да рецитира най-мощното заклинание на огнената майа. Когато раните на искрородение бяха обхванали не само тялото, но и душата им:

„Ин вела сан’вейа, фералис эт ан’кор,
Тхайер у’лори, этренал мор,
Пла’риа ес, тан’ор вал,
Изгори мрака — върни ме в светлината цял!“

Което в превод означаваше: 

 „С пламъка на живота, запали сърцето ми,
Огън, чист и вечен,
Изгори тъмата, разтопи болката,
И върни ме — в светлината цял.“

Когато приключи, здравословната руменина се бе върнала по страните на Тарелин. Иренвейл го пусна, сведе глава и затвори очи. Беше изтощена.

Съвсем неочаквано за нея, Тарелин подбели очи и се изпъна като струна назад. Изпъшка и изкрещя от болка, а от дълбините на гърдите му се разнесе страховит глас, отекнал в гърлото му:

„Сен’ара эл’тери фалийа,

Ка’ра нор енвия…

Ел’виан, ан’таура…

Вер'тасра фаел!”

Ръцете му се вдигнаха несъзнателно, сякаш ги ръководеше кукловод. . От пръстите му заструи мек червен зрак, примесен със златисти жилки — не бе огън, не бе светлина. Иренвейл разпозна Есeнцията на самата стихия.

Не усети страх. Не желание да го неутрализира. Напротив. Дощя ѝ се да прегърне стихията и да стане едно с нея. И точно това я ужаси.

Тя се изправи и рязко му обърна гръб, скръствайки ръце пред себе си.

– Иренвейл… Ирена… Носителката на мира. Моят мир…

– Ти не си мир, Тарелин. Ти си…опасност. Какво беше това, което изрецитира? Откъде го знаеш? Защо го направи?

– Аз… не зная… Почувствах, че се нуждаеш… че си на границите на силите си… Затова го сторих… Но зная какво значи.  Не и на какъв език е: “ Не угасвай, огнена светлина. 

Сърцето ти те води по пътя.

Диханието ти съгражда света.

Върни се към пламъка… при мен.”

Иренвейл се усмихна измъчено за миг, но все така с гръб към него. 

– Няма как да знаеш този език. Него го има само в книгите. Древните, едва запазени книги на Първите. Кой си ти, Тарелин?

И докато тя клаташе глава невярващо, той се бе изправил и приближил към нея в гръб. Положи ръка на рамото ѝ и тя се обърна рязко към него. За миг, в образа на седемнайсетгодишното момче проблясна като алена светкавица лицето на мъж- вечномлад, властен и силен, който знаеше отлично какво иска и как да го получи.

– Ще бъда този, който ти поискаш да бъда, Иренвейл…

Гласът не беше на Тарелин. Сякаш някой древен бог бе проговорил изпод земята. Или над небето. Или отвъд времето и пространството.

– Значи ще бъдеш този, от когото се нуждае светът. Защото аз искам той да продължи да съществува. С нас в него.

Мъжът кимна и се усмихна в знак на съгласие. След което изчезна. Тарелин отново бе себе си. И отново бе безумно объркан.

– Имаме да учим страшно много с теб, Тарелин. И аз, и ти.

– Ще направя всичко, което се изисква от мен. Нека само разбера защо съм тук и какво следва. Не издържам повече на този ужас. Ще ми помогнеш ли да разбера кой съм?

Иренвейл не отговори веднага. Преценяваше го. Невинността бе прикрила тайнствения образ и сякаш нищо не предвещаваше, че той ще се завърне отново.

– Ще ти помогна да решиш кой да бъдеш в бъдеще. Ще бъда до теб и когато избереш как да го промениш. Защото ти, Тарелин, си сърцето на стихиите. А аз имам твърдото намерение да продължа да ги балансирам. С твоя помощ.

– Не се ли боиш от мен? Досега всички са се бояли.

– Защо да ме е страх от някого като самата мен? Не, не се страхувам от теб. Защото вярвам на сърцето си. А то разпозна твоето. 

Настъпи краткотрайно мълчание. Очите на Тарелин се  навлажниха. По някаква неведома причина, тези на Иренвейл- също.  Той прошепна:

– Никой никога не е казвал, че сърцето му вярва в мен…

– Затова си тук. – прошепна тя в отговор, хващайки отново ръката му. – Защото дори когато забравим кои сме, някой трябва да си спомни за нас.

Надигна се огромна сила. Огънят в стените запулсира. Камерата потрепери. Навън, войниците се разтичаха ужасени.

А Иренвейл и Тарелин се видяха. За пръв път, сякаш от хилядолетия насам…