2.11.2011 г., 10:16 ч.

Есен 

  Проза » Други
672 1 4
5 мин за четене

                                    Е С Е Н

          Из цикъла “Четирите годишни времена”

 

Кестените в Докторската градина падат и зелената им обвивка, загубила  вече свежестта си, се пропуква, за да изскочи отвътре блестящият кестен, лакиран от природата.  На пейката срещу паметника са седнали три  възрастни дами и тихичко си спомнят за тяхната “пролет”, която отдавна е отминала. Отминала е не само тяхната “пролет”, но и знойното “лято”, на  което не са могли да се нарадват достатъчно дълго. Пожълтелите листа на дърветата падат като златен дъжд по старческите  рамене,  а някои даже се задържат в среброто на косите им.

От другата страна на паметника майки разхождат децата си, кои в колички, други хванали ги за ръчичка, а не липсват и такива, които ги носят на ръце, с тайната надежда, че някой ден и тях ще ги носят така. 

         Трите дами с умиление ги наблюдават и си спомнят за такива разходки в същата тази градина със собствените им деца, които всеки месец им се обаждат по “Скайпа” от Канада, Щатите или Нова Зеландия, и понякога не забравят да им изпратят малко долари за Коледа.

         Дребничката учителка по математика продължава да търси ученици, нуждаещи се от помощ, за да не спре и последният радиатор в  малкото апартаментче на ул. Априлов, останало да съхранява спомените от 55 годишния живот с  покойния ù съпруг.

         До нея, навела глава, седи възпълничката  госпожа Сребрева, започнала трудовата си кариера като секретарка-преводач във Френската легация на улица Оборище. Прекрасна работа, сред интелигентни и възпитани дипломати. За награда властта на “народа” я беше изпратила  пет години на  “курорт” на един  дунавски остров, където вместо перодръжка, беше се научила  да върти лопатата по 18 часа на ден, а вечер да пее на пияните надзиратели. Тя имаше много приятен глас, глас, който никой не беше чул от деня, в който се завърна от там, почти като неподвижен скелет.

Сега беше закръглена, но раните в душата ù бяха все така дълбоки и често сънуваше кошмари и плашеше с виковете си парализирания си съпруг.

Но неописуема беше радостта им, когато получаваха писма  от единствената им дъщеря и снимки на двете  внучки, живеещи в сърцето на френската столица Париж.

         Третата дама, с шапка с воалетка  въпреки топлото време на тази златна есен, слушаше с внимание спомените на приятелките си, а в душата ù звучаха ръкоплясканията и бурните овации, с които я изпращаше публиката след всеки балетен спектакъл в Народния театър. Да, не грешите, на пейката в Докторската градина, в този слънчев есенен ден, седеше някогашната “прима” на Софийския балет,  госпожица Шони  Диамандиева. Тя нямаше нито семейство, нито пенсия, нямаше и здравна застраховка. Лекуваше се с билки, треви и отвари от диви горски плодове. Навремето беше близка на семейството на  прочутия народен лечител П.Д., от когото се беше научила да следва зова на Природата.

         Трите дами се познаваха от  детските си години, бяха приятелки и съученички от  френската забавачка  и от махалата, където бяха играли на “Кральо Портальо”  с други момчета и момичета, които отдавна се бяха пренесли в “онзи по-добър свят”, за който им говореше тогава майка Женевиев,  игуменката в  католическия  манастир на улица Асен Златаров.

         Нека да оставим трите достойни дами да си хортуват на пейката в Докторската градина в този тих, спокоен, слънчев октомврийски   ден и да се пренесем на морското крайбрежие.

         Тълпата летовници в градчето е намаляла. Повечето масички на кафенетата на Главната са свободни. Тук-там някой закъснял курортист си пие сутришното кафе, ръфайки отдавна изстиналата баничка. Вестникопродавачката на ъгъла се прозява, недоспала заради ранното получаване на вестниците, които пишат това, което пишеха и вчера. Сменена е датата и местата на статиите. Но на първата няма размествания, там винаги е Той.

Срещу кафенето, в магазинчето за сувенири, продавачката дреме над книгата, която беше започнала  да чете още през май. Вероятно е позабравила какво беше началото, но важното е да минава времето, защото когато няма работа, времето тече много бавно.

         На плажа места под чадърите колкото искаш. Има даже и безплатни. “Борчетата-инкасатори” са вече откомандировани. Прехвърлени са на други по-печеливши обекти. Морето е спокойно и топло. Вълните едвам достигат до брега и се разливат  бавно над мокрия пясък. Далеч в морето самотна двойка се забавлява на надуваем дюшек, зорко следена от единствения останал на поста си спасител.

         Собственици на семейни хотели и частни квартири, направили пари през “сезона”, са се запътили към пазара, за да си накупят зеленчуци за туршии и зимнина, грозде за вино и ракия, както и плодове за сладкà, мармалади и компоти. Тук ги чакат, за  да им поприберат паричките,  хитри селяни, нагли прекупвачи и крадливи цигани. Ами така е в живота, парите не се губят, те просто сменяват собственика си. Важно е “оборот да става”.

         Над Витоша бавно се спуска нощта. На теменуженото небе блестят ярки едри звезди, сякаш са безбройни свещички на огромна Коледна елха. Луната огрява върховете на сребърните борове, които светят като стоманени щикове на невидими часови. Лек бриз люлее есенната гора и разнася из света аромата на съхнещите горски цветя, а песента на замлъкналите в този късен час птици  се носи над Града като лека утринна мъгла.

         Есен е. Златна есен, обсипана с хиляди багри, с аромат на “димитровчета”, печени червени капии и свежа целина. Аромати, упойващи чужденеца, дошъл да се поразходи из  старите софийски улици. По улица Екзарх Йосиф вървят ученици, захапали топли гевреци, купени от павилиончето  до бившия  магазин на Велизар Пеев. Гевреците парят ръцете на веселите и засмени ученички, на път към близкото училище.

         Няма го “медаро”, продаващ дъхавите печени добруджански тикви “кестенки”. И когато настъпи зимата, и салепчията няма да го има, както през горещото лято по улиците не се чуваше  вечният зов на продавача на “ледено и скрежко”, нито на албанеца бозаджия.

         Лека  синкава мъгла е обгърнала Витоша, небето синьо, тук и там  с бели пухкави облаци, пътуващи на юг, изпровождат ята птици, устремили се към топлите страни.

         В Докторската градина кестените падат като бляскави топчици с прекрасен цвят на вкусен шоколад. Три възрастни дами седят на слънчевата страна на градината, унесени в своите спомени за отминали пролетни дни. Деца тичат по алеите, покрити с пожълтели листа  и потъмнели обвивки на паднали кестени. Есен е, слънцето гали бузките на бебетата, заспали сладко-сладко в количките си, под погледа на младите майки. Последни слънчеви дни на “сиромашкото лято”. Красива и богата на багри е есента в София и пропита с омагьосващите аромати на есенните цветя. 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??