Тя се събуди, беше рано едва, едва се съмваше на вън, а още валеше като из ведро. Не беше разбрала кога е заспала, надигна се с голямо усилие, чувстваше се изморена и смазана. Замисли се за вчерашния ден и колко дълъг й се стори той. Завъртя се в леглото си и се огледа, забеляза че възглавницата й беше оцапана с черен грим, явно снощи е била толкова изморена, че дори е забравила да почисти лицето си. Бавно се надигна от леглото и се заслуша в скърцането на пружините, което сливащо се с шума на дъждовните капки й заприлича на най-тъжната песен, която беше чувала. Босите й крака усетиха хладината на пода и тя сякаш се поразбуди. Бавно запристъпва към прозореца и разтърка очите си. Беше толкова тихо, че единственото, което се чуваше освен шума на дъждовните капки, бяха нейните плахи стъпки по дървения под. Загледа се и видя навън тъжния град, тъмните облаци и поройния дъжд. Протегна ръка и допря дланта си до студения прозорец, загледа се в отражението си. Тъжно, омърлушено лице, изпити сили и тъмни кръгове около очите. Не можеше да познае призракът, който я гледаше от стъклото, къде ли остана онова момиче с розовите бузки и лъчезарна усмивка? Приближи се още повече до прозореца и допря челото и носа си в гладката хладна повърхност, отвори устата си и запита отражението си:

Тогава пред очите й като филм, преминаха всички събития от вчерашния ден. Всички думи, които си казаха, всички мисли, които минаха през главата й. Сети се и за думите, които най-много я жегнаха „Сбогом..." и неговото тихо и отчетливо „... завинаги...". Затвори очи, пое дълбоко въздух и се отдели от стъклото, защото имаше чувството, че шума на дъжда и вятъра и звучеше като неговия укорителен глас. Гласът, който я обвиняваше не само през вчерашния ден, а и звучеше всяка минута в сърцето й. Замисли се за дъжда, дали всеки път, когато валеше, светът се пречистваше от греховете си? И дали ако излезе навън, щеше да се отърве поне за малко от вината си?