Есенен вятър
Той очакваше да чуе нещо... Каквото и да е... Но тишината пилеше съзнанието му като с трион, разполовяващ вековен дъб...
Вятърът си играе безмилостно с крехките листенца на дърветата, а мракът обгръща всичко наоколо и едва блещукащата светлина от уличната лампа прави света да изглежда злокобен...
Думите бяха толкова необходими в този прекалено дълъг миг, но така и не идваха... Изглежда се бяха изчерпали... Дали наистина са нужни? Не е ли достатъчен дори само един жест?
Те вървят вплели ръце една в друга, всеки потънал в бездънната яма на подсъзнанието си. Там, в дълбините на необозримото, те са себе си. Без лъжи и преструвки, без грим и без дрехи. Единствения оазис, където се чувстват у дома си.
Той вижда себе си преуспял и привидно удовлевторен от постигнатия успех. С години кроените планове най-накрая са се реализирали и остава само насладата. Кабинетът, обзаведен по последен писък на модата, бе сега неговото убежище, прикритие - осигуряващо му бягството от реалния свят и отварящо му вратата към една ветровита есенна нощ...
Тя, погълната от неясните си мисли, се връща отново към онзи далечен морски бряг, който е първопричината за настоящите събития. Нощният морски бриз си играеше с косата й... Сърцето й отново трепна като го видя да приближава - силует с изключително голяма магнетичност, устойчивост и непоколебимост. Споменът за танца под звуците на разбиващите се вълни изпълни цялото й същество с опиянението на любовта...
Изведнъж есенният вятър разпръсна мъглата от спомени и я върна на улицата с бледнеещата светлинка от нощната лампа...
Усетила леко потрепване във вплетените ръце, подсказващо й отговора, тя осъзна, че настоящето също би се превърнало в частица от мъглата, ако не направи усилие да го задържи...
Лека целувка по така желаните устни, погледи, изразяващи неказаните думи и едно сбогуване, което поражда болка...
"Обичам те!"... каза тя... Ала и тези думи вятърът отнесе надалеч както спомените...
Години по-късно, останал сам в кабинета с изглед към града, погълнат от мечи, той дочу леко потропване и отвори едното крило на прозореца. А навън бе ветровита есенна нощ...
Чак сега вятърът му позволи да чуе онези уж неказани думи...
Уви, твърде късно!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Янка Всички права запазени
