Ето пак сме тук…

Ето пак сме тук… точно тук, откъдето всичко започна... но нима тук и ще свърши? Една сълза се стича по бузата ми и ти протягаш ръка да я избършеш за последен път... недей! Докосването ти ще ме изгори… ще направи белега от теб още по-голям, а раната - още по-дълбока. Как искам всичко да не свършва така. Искам сякаш с вълшебна пръчица да направя магия… магия, за да си винаги до мен. Защото без теб и минутите са вечност… Но какво да кажа. Искам да замълча, да се обърна и просто да ти кажа сбогом. Но не мога…. Не искам… как да те пусна да си идеш, като не съм готова за това. Как да живея в свят, където теб те няма? Та нима това е възможно… Ти свиваш рамене и се отдръпваш. Сълзи напират в моите очи, но аз си обещах, че няма да заплача. Ще бъда твърда и ще понеса каквото трябва. Обръщам се с гръб към теб, за да не видя как си отиваш. Защото с всяка твоя крачка ти забиваш в мен отровни стрели… И колкото повече утихват стъпките ти, толкова по-нагоре се забождат стрелите. И когато вече спрях да те чувам, последната прониза сърцето ми… Обърнах се, потърсих те с поглед. Поисках да те извикам, но нямах смелост. Поисках да те прегърна, но нямах възможност… Ти си отиде от мен. С теб си тръгна и всичко хубаво, и красиво. Светът посивя и загуби своя блясък, а аз останах там… Където всичко започна… останах сама с протегнати ръце и вперен в празнотата поглед…