Стоя до отмала под душа. После, още влажна отиде в спалнята. Дълго и придирчиво се оглежда, застанала гола пред кристалното огледало на гардероба. Реши, че е напълняла. Нищо страшно. Всъщност не и стои зле. Дори би могла да си позволи още мъничко. Съвсем, съвсем мъничко – колкото да скрие тая нахална издатина на хълбока.

 

Облече халата и се изтегна в леглото. Усети как тяло то й ликува, попило свежестта на водните струи. Животът е хубав, реши, животът е хубав, когато си на осемнадесет години и в теб звънят планински потоци.

 

Погледна часовника. Още два часа. Ще я вземе в шест. Разходка с колата, чашка коняк в някоя дискотека, малко танци... Тая вечер ще му позволи да скъси дистанцията – една, две целувки, не повече. За ентусиазъм. В реда на нещата е. Излизат вече трети път и не бива да го обезсърчава... но в единадесет трябва да е в леглото. Утре я чака работа. Изпитът не е далеко и трябва да се готви. Тоя страшен изпит, приближаващ заплашително...

Два часа… цели два часа… би могла да упражни някой етюд. Трябва да използва всяка свободна минута... етюд… нещо драматично нещо такова, че комисията де се подмокри.

 

Прехвърли няколко теми. Направи избора. Нищо оригинално, но би могла да се поупражнява. Протегна лениво ръка към телефона. Сложи го в скута. Съсредоточи се. Ето там, в ляво, е изпитната комисия – недоверчива и взискателна. Тя стои пред нея, готова да изиграе етюда, така, че да й повярват.

 

Комисията изчезна. Остана темата. Вдигна слушалката. Затвори очи и набра. Сигнал.

 

***

–  Моля – нащърбен от времето глас на старец.

– Извинете... – прецизно отмери паузата – извинете, не затваряйте ...

– Да? Какво има? – рече озадачено старецът.

Тя събра в себе си планина от мъка, покри я с безнадеждност, подправи с отчаяние. Нажежи ги до сто хиляди градуса. Изля всичко това в гласа си.

– Не знам… всъщност исках… исках да чуя някого… да поговоря с някого... за последен път...

 

Изхлипа. Замълча във великолепна и ясна недоизказаност.

 

– Какво има? Какво се е случило? Ало! – учудването прерасна в тревога.

– След малко ще се самоубия – в гласа й завибрира самата смърт – и не искам... не искам да съм сама... не мога ... сама ...

 

За минута остана насаме с телефонното пространство. Някакви далечни и неясни гласове водеха безкраен диалог. От време на време се чуваше силно пращене. Нещо пропяваше като чучулига.

 

– Слушай, момиче – каза най-после старецът – вярвам, че имаш сериозни причини, но ти сигурно не си на повече от двадесет години. Каквото и да е станало, когато бъдеш на тридесет няма да го помниш. Не прави глупости.

– Решила съм! - беше непоколебима - Не мога повече! Не мога!!! Обичам го, а той ме гледа сякаш съм хлебарка! Всички ме гледат, сякаш съм хлебарка!

 

Тя заплака. Можеше да го прави, когато поиска. Гордееше се с това. Сълзите й намокриха слушалката.

 

– Това ли било – каза с облекчение старецът – а ти знаеш ли, че на земята има три милиарда мъже. И че сто милиона от тях си падат точно по хлебарките.

– Нищо не разбирате – избухна – нищо! Два милиарда! А той е един! Само един! А аз съм грозна! Боже колко съм грозна! Само ако знаехте! Мразя се! Мразя се! Не искам да живея! Не искам!!!

– И аз съм грозен – рече внимателно старецът – цял живот съм бил грозен. А сега съм и стар. Стар, болен и грозен. Но не искам да умирам. Страх ме е. Смъртта е страшна.

– Не е страшна – кресна. – Не ме плашете! Тя е спокойствие! Аз го желая! Желая го! Же... –  бавно отдалечи слушалката от устата си. Гласът й драматично заглъхна.

– Недей! – извика старецът – Недей! Не го прави! Не ...

 

Натисна вилката и го отпрати. Отпусна се назад. Докосна възглавницата с лице. Беше приятно прохладна и тя потърка с удоволствие буза. Етюдът бе все още в нея. Наряза го на парчета. Измери паузите. Разложи чувствата. Повтори думите... Не е зле. Никак не е зле. Но трябва още мъничко безизходност, няколко капки отчаяние, прашинка печал. Мъничко. Без преиграване. Все пак старецът повярва... но комисията... комисията е недоверчива. Внимателна, търсеща, дебнеща. Не може да я убеди толкова лесно. Посегна. Набра. Сигнал.

 

***

– Да! – тросна се някой. Беше жена. Чуваше се зле, сякаш говореше през марлена превръзка. Веднага си я представи – четиридесетгодишна лелка с ролки на главата.

– След малко ще се само убия – каза равнодушно и от гласа й се посипаха ледени кристалчета – ... исках да чуя някого... преди това...

– Какво? Ало! Кой се обажда? Ало! – връзката неочаквано се подобри и жената сякаш влезе в стаята. Някъде зад нея ехтеше детска глъчка. Звучеше музика.

– Ще се самоубия! –  повтори – Не искам да бъда сама ... по-лесно е, когато не съм сама.

 

Глъчката се усили, нещо издрънча. Чу се детски писък.

 

– Хайде стига – каза неуверено жената – телефонът не ти е играчка. Не те ли е срам. Не те ли е срам да си играеш така…

 

Събра кристалчетата лед. Пресова ги с равнодушие. Превърна думите в ледени буци.

 

– Не си играя – каза, и от гласа й лъхна космически хлад – малко ме е страх... съвсем малко... но то ще мине. Трябваше да чуя някого.

 

Жената мълчеше. „Кой се обажда? – избоботи някой – Марче, кой се обажда?"

 

– Чакай малко – тросна се тя – не е за тебе. Слушай, момиче, какво е станало, какво толкова е станало... ама че работа, ама че работа...

– Нищо... Всъщност... Нищо...

– Хайде, кажи ми. Ще ти олекне. Ще размислиш. Сега не си на себе си, но ще ти мине. Всичко минава... – уговаряше я настойчиво и умолително, както се уговаря малко дете.

– Няма да ми мине, знам го... той...

– Това ли било? – прекъсна я рязко – Някой пръч? Заради някой пръч? Я не се излагай. Ама глупости!

– Не мога без него – тя позволи ледът да се пропука – не мога! А той... всъщност няма значение. Вече няма значение.

– Не се заблуждавай, – каза меко жената – той е само един мъж. Като всички останали. И нищо повече, – тя сниши глас – някога и аз смятах, че моят е единственият. Сега като му гледам плешивото теме и шкембето, не мисля така.

 

Без малко да се разсмее и да развали всичко. Запуши уста. Отдалечи слушалката. Прехапа до кръв устни. Овладя се.

 

– Момиче, какво става… момиче… хей, момиче – извика развълнувано жената.

– Няма нищо – каза спокойно – благодаря ви. Помогнахте ми. Вече не ме е страх. Мога да го направя. Не ме е страх...

– Какво!?! Стига! Не смей! Не смей! Чакай! Ще поговорим! Ще размислиш! Недей!!!

– Благодаря ви... благодаря... – тя протегна ръка към вилката. Задържа за миг.

– Чакай! Не бързай! Чакай! – жената заплака. Някъде отзад мъжкият глас избоботи разтревожено „Марче, какво става… Марче, успокой се!" Изхлипа дете.

 

Натисна вилката. Претърколи се в леглото от възторг. Какъв ефект! Какъв ефект! Добра е! Наистина е добра! Най-добрата! Ако и на изпита е така убедителна... но трябва работа. Трябва още много работа. Работа, работа и пак работа. Вдигна слушалката. Набра. Сигнал.

 

***

– След малко ще се само убия… мислех ...

– Аз мога ли да ти…  – грубо изръмжа някой и затвори с трясък.

Тя се засмя. Ама че простак. Простак такъв.

Набра отново.

 

***

– Да, моля.

 

Беше младеж. Или млад мъж. Имаше топъл глас, който неочаквано я развълнува.

 

– Не ме познавате – каза твърдо – набрах случаен номер. След малко ще се самоубия и...

 

Слушалката в ръката й се взриви. Той се смееше. Смя се дълго, весело и задъхано, взривявайки се отново и отново, без да може да се овладее. Тя търпеливо изчакваше своя ред. Тоя сигурно си мисли, че някоя от мацките му се шегува. Но тя ще го убеди. Трябва да го убеди.

 

В нея се стекоха водопади от горчивина. Изчака да я запълнят. Запрати ги към него.

 

– Сигурно не ми вярвате! Сигурно звучи глупаво! Всъщност... не е важно… това не е важно…

 

Не улучи. Думите й се плъзнаха край него без да го закачат.

 

– Извинете – каза задъхано – Моля да ме извините, но ситуацията… ситуацията е тъй да се каже… трагикомична... – той изхълца и отново прихна.

– Нищо. Не се притеснявайте, – каза тя – исках просто да чуя някого. Ей така, просто да чуя някого… трябва ми малко смелост.

– Знаете ли, – той все още не можеше да се успокои – когато звъннахте, аз тъкмо се канех... тъкмо се канех да направя същото... и изведнъж се обажда някой да му бъда публика… трябва да теглим чоп – кой на кого… ама че ситуация – рече през смях – трагикомизъм в действие…

 

Тя мълчеше объркано. Тоя подиграва ли се? Или е разбрал? Не може да бъде! Беше просто безупречна! Беше съвършена! Реши да не се предава.

 

– Вие се подигравате, – каза с вдъхновено равнодушие – но това няма значение. Вече нищо няма значение. Искам само да чувам някого. Гласът му. Думите не ме интересуват. Говорете, – насърчи го – говорете!

 

Той спря да се смее. Чуваше се как диша тежко в слушалката. Мълча дълго.

 

– Не се подигравам – каза тежко –  ... не трябваше да вдигам слушалката... рефлекс... щях вече да съм… приключил… Всъщност защо се смях! Няма нищо смешно! Извинете.

 

Беше искрен. Беше невероятно искрен. Започна трескаво да търси фалш, някоя изкуствена нотка, за която да се закачи. Това не е възможно. Той сигурно е усетил играта и сега я поднася. Това просто не може да бъде.

 

– Не ви вярвам – рече неуверено – шегувате се. Нали се шегувате! Не ви вярвам!

– Нямам изход. Тъпа работа! Да нямаш никакъв изход! Никакъв!!!

 

Безнадеждност. Каква безнадеждност. Разтърси я дълбоко.

 

– Хайде стига – извика – признавам, че ви излъгах. Готвя се за изпит. Това е игра. Етюд. Знам, че го разбрахте и сега си връщате.

 

Той мълчеше.

 

– Ало! Чувате ли ме! Ало!!! – тя разтърси телефона.

– Чувам ви – обади се най-после – ... и ви поздравявам. Почти повярвах. Добре... играете.

– Извинете – измърмори смутено – наистина не исках…

– Как се казвате?

– Ана.

– Нямам изход, Ана, – каза горчиво – тъпа работа! Никакъв изход! Лежа в това скапано легло толкова време! Смърдя! Да знаете как смърдя! Не мога да се движа. И няма да мога никога. И болките! Вече започнаха… Майка ми… като пребито куче… не мога да я гледам! Не мога!!!

– Лъжете! – извика – Лъжете! Не ви вярвам!

 

Той сякаш не я чу.

 

– А те усетиха, – изкиска се неочаквано – пазят ме. Само че аз ги надхитрих. Петдесет вечери по хапченце. Петдесет хапченца. Под езика. После в дюшека. Знам, че стигат. Просто заспивам и толкова. Така е по-добре. И за мен... и за другите... тъпа работа – изстена – тъпа работа…

 

Тя заплака.

 

– Стига – изкрещя – стегни се! Не можеш да го направиш! Има толкова лекари, лекарства, болници. Ще ти помогнат! Стегни се! Винаги има надежда! Винаги!!! – гласът й заглъхна от напиращи сълзи и безсилие.

 

Някой се засмя. Някой се засмя свежо и бистро.

 

– Хей, успокой се, – каза весело – успокой се! Чуваш ли, Ана! Не го приемай толкова сериозно.

– Какво... – тя се изправи на колене в леглото, недоумяваща, притиснала трескаво слушалката до ухото си.

– Казвам да се успокоиш. Помисли малко. Та това беше етюд. Добре изигран етюд. Не само ти се готвиш за изпит, нали? – засмя се отново – Но би могло и да е истина. Нищо чудно да е истина. Сигурно е истина. Или пък не е? Ти реши.

 

Затвори телефона.

 

Автор: ПИ