9.09.2011 г., 0:31 ч.

:) 

  Проза » Разкази
576 0 2
5 мин за четене

 

 

 Имало едно време.... там из малко, безлично селце в  подножието на Пирин, едно невероятно момиченце на име Елица. Викали й Ели. Тя била едва на 5 годинки, с катранена коса и бяла кожа, пъстри очи и червени устни. Сладурана. По цял ден бягала без страх, неспирно,  из планината, наслаждавала се с часове на малките ручейчета и неповторимите пейзажи, които Пирин предлагала.

  Ели живеела в бедно семейство, майка й била шивачка, а баща й строител. Не можели да си позволят кой знае какво. Куклите й били главно парцалени (шити от нейната майка) и.. тук-там по Коледа или за Рожден ден й подарявали по някое пластмасово барби. Момиченцето много обичало родителите си и... немотията не му правила впечатление.... Но. Като всяко малко дете и Ели имала своета играчка-мечта, за която копнеела и която изпълвала мислите й. Това била една гипсова кукла, която преди, като имали кабелна, видяла по телевизията. Всяка вечер преди да заспи, момичето си представяло своята кукла - как й прави легълце, шие й дрешки...Как пият ментов чай сутрин с вкусните курабийки с орехи за закуска... В ума й се въртели куп идеи за въображаеми игри и развлечения... но знаела, че няма как да поиска от родителите си такава скъпа кукла. Била скромно и разбрано дете. И така Ели си останала само с вечерните мечти,  но не се отказала от тях... просто си мечтаела в крайна сметка.

  На следващата година девойчето било в първи клас, ученичка за пример. Прилежна, умна и амбициозна малка госпожичка обожаваща въпроса: "Но защо, г-жо?"... Учила с желание и страст... Когато наближил любимият й празник - Коледа, Ели решила да напише писмо до Дядо Коледа. Мислила, мислила и накрая написала в съвсем прост текст двете си единствени желания, дала листа на майка си и рекла:

        -Мамичко, моля те да го дадеш на Дядо Коледа! Може ли?

       - Разбира се, слънчицето ми, веднага, щом мине от тук, ще му го предам. Бягай на хълма да видиш дали тате ти се прибира.

  Ели наистина отишла на близкия хълм и се загледала в мъглявия, заснежен хоризонт за своя баща. През това време майка й прочела писмото:

''Скъпи Дядо Коледа,

Тази година бях много послушна! Извинявай, че преди не съм ти давала писмо, ама не знаех как се пише. Не ми се сърдиш, нали?

  Искам да те помоля за двечки неща. Първото е да пратиш на мама и тате много здраве за Коледа, защото това е много важно нещо. Всички хора трябва да са здрави.  А второто е, искам от онези красивите кукли, 'дето се чупят, когато ги изпуснеш, ама аз моята няма да я изтървам!  С хубава рокля и приятна коса и с обувки като на Пепеляшка. И да е добра! Ако имаш време, донеси ми една такава кукличка, моля те!

                                                                                                           От Е. Д.   ''

       Очите на майката се насълзили и тя почти се разплакала... Хем от радост колко прекрасно дете има, хем от мъка, че то няма всичко необходимо. Когато бащата на Ели се върнал от работа, съпругата му връчила писмото на дъщеря им и се разридала. На другия ден, точно преди празника, мъжът помолил шефа си за малък аванс и - явно по Коледа наистина ставали чудеса - шефът му дал 400 лв. бонус за усърдната работа.

 

 Бащата отишъл в града и с помощта на продавачката избрал най-красивата и скъпа гипсова кукла в магазина. С огнено червена коса и зелени като гора очи, красиви изписани устни с малки сладки трапчинки около тях. Кожата й била като мляко, миглите - гъсти и черни, а веждите сякаш били нарисувани. Роклята й била дълга, маслено зелена, с жълто-златни дантели и панделки и с обръч около талията. Като на приказна принцеса, обувките били стъклени, както момиченцето си пожелало - като на Пепеляшка. Въпросната кукла струвала цели 238 лева, но бащата бил готов да даде всичко, за да зарадва момиченцето си.

  Отишъл, опаковал подаръка, купил и някое друго ястие и една чанта на жена си, та се прибрал. Сложил куклата под елхата и си легнал.

  На сутринта, когато Ели разопаковала кутията, успяла само да ахне. Та детската й мечта й се усмихвала в ръцете! Сълзи на радост изпълнили очите й, които заприличали на малки скъпоценни камъчета, проблясващи под декемврийското слънце. Толкова много време беше копняла за тази кукла и толкова много вечери я бе сънувала, че внезапно я обзел смразяващ, непреодолим страх. Страх да не й навреди, да не й направи нещо, да не я счупи.Страх, че не може да я опази такава, каквато е.  Този страх свил детското сърчице в злобния си юмрук и принудил Ели да остави мечтата си на дървената етажерка в стаята си, от там я наблюдавала дали е добре, от там й се любувала. От разтояние... И така със седмици, после месеци, дори години, Ели не се осмелила да вземе отново своята малка мечта в ръцете си... Заради страха...

  Знаеш ли, с хората е същото. Мечтаеш, бленуваш за някой с месеци, с години наред... Чакаш въпросния човек, чакаш подходящия момент, чакаш, чакаш... Мълчиш, търпиш адски много време. И?! Когато най-накрая този човек е в прегръдките ти, когато вече е до теб и можете да сте много, много щастливи, защото цялото време е пред вас...тогава, те обзема страх, страх, чиито дебри са ти непознати.... Чувстваш се слаба, нищожна и най-вече неспособна да го опазиш без да го нараниш...

  И ти като Ели може би ще решиш да изчакаш другия момент, когато да си готова да си с този човек, но тогава вече може да е прекалено късно и нито ти нито той да бъде същия.. Дори живота може да е друг, той се мени непрекъснато. Както когато малката решава, че вече на 10 години, ще може да я запази в ръцете си и... тогава куклата се разпада на пода и се чупи, понеже с времето, молците са изяли ластиците, които са я придържали...

   Понякога от прекалено много грижи и любов, губим и унищожаваме обичаното от нас, в името на глупавия страх.

© Ро Си Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Няма да се спирам на многобройните правописни грешки в разказчето. По-важното е, че трудно се възприема сбъднатата мечта в многогодишен страх в едно 6-7 годишно момиченце...особено в наши дни!
  • Защото без да искаш нараняваш,без да искаш си" неспособен" и, без да искаш си се изгубил...във времето, и в собствената болезнена преграда!Поучително...!
Предложения
: ??:??