Фаталният кръстопът

/серия Съдбата на съдбата"/

Ето – тук беше…

Фатален кръстопът.

И фатален ден…

Не можеше да го забрави току-така. Връщаше се от лекции… Абе, то едни лекции… Скришом четеше интересно криминале, изолирайки се някак си от бумкащия дрезгав глас на професора. Нямаше как – оня притежаваше феноменално упорита памет. И добре помнеше кой е бил в залата. Нищо не казваше, но на изпита…

Забил глава, външно замислен, той четеше и от време на време мяташе по някой поглед към Ванчето. Наблизо беше – на предната банка. И много далеч – почти облегнала глава на рамото на Васко. Тяхната история беше толкова стара – отпреди два месеца, че отдавна ги брояха за стабилна двойка. Е, не чак за сватба, но нейде в подножието…

А той страдаше…

Ванчето…

Даже криминалето не можеше да го отвлече от…

О, дрезгав звън…

Професорът събра книжата си, обърна се, и – без поздрав, все едно излизаше от гробище, напусна залата. Важното е, че беше го фиксирал и сега изпитът започваше от тройка нагоре…

Така и така беше загубил Ванчето, нямаше да е честно и изпитът да пропадне…

След което и той си тръгна. Условно. Защото това „си“ означаваше прибиране в тясната квартира, просване на леглото и напразни опити да заспи, че дано образът й излети от главата му…

А после стигна кръстовището и я видя. Дребна, руса, синеока, засмяна…

„Почакайте!“ – ревна гръмогласно, тя се обърна, учудена от нахалството му, после се отдръпна от прелетелия автобус - разбра предупреждението и с чаровна усмивка му поблагодари…

Ожениха се след половин година. И започна така очакваният от него щастлив живот…

Който не дойде…

Квартира, нископлатена работа, мърморенията й, че друго е очаквала, вечерните закъснения, нощните веселби, отсъствията… Отначало за ден, после за седмица…

И, разбира се – разводът…

Понякога си мислеше, че ако не беше тръгнал през това фатално кръстовище, животът му щеше да се развие другояче…

Понякога… Най-често се сещаше, че сам е виновен – потъна в сините лазури на очите й, плъзна се по златната коса, преклони се пред фарфоровата фигурка… И отхвърли всички възможни скептицизми на мозъка си…

И ето – сега пак стигна до кръстовището.

Есенна вечер, мрачен небосклон, далечни светкавици, глухи гръмотевици…

Закапа дъжд. Вдигна глава и ослепя за миг… Каква свегкавица!

А после тръсна глава, но никаква капка не се отрони от косата му. Която… Нима? Беше не прошарена, а тъмна, гъста – като преди десет години. И наистина суха…

Нито дъжд, нито светкавици, нито тъмнина…

Светъл ден… Слънце, лято, ведър градски пейзаж.

Отново кръстовището. И той на двадесет и нещо години. Връща се от лекции?

Сънува ли?

Ощипа се…

Ооох… Чак ръката му изтръпна. Значи е буден, значи не е сън, значи…

Значи е спал досега?

Или се е върнал в миналото. С право на нов избор. Тогава пресече наляво, сега трябва да потърси друг път. Метна поглед встрани, забеляза далечна крехка момичешка фигура с развети руси коси…

И тръгна в обратната посока. Улицата е спокойна, автомобилите чакат на светофара, може да пресече…

Линейката буквално го отнесе. Полетя, размахал ръце и крака, после рухна по очи. Последното, което видя на очакващия го тротоар,  беше Ванчето…

Сама, разплакана, опитваща се да осъзнае двойната катастрофа – раздялата с Васко и гибелта на човека, в когото се беше влюбила…

А Съдбата поклати скептично глава – бе, младежо, защо не тръгна в другата посока? Там вече те чакаше истинската любов.

Защо не се оглеждаш при пресичане? Елементарно правило, ама – на…