Една история за необяснимите поврати в любовта
(продължение)
7
“Невероятен успех на танцовото изкуство!“ – заглавията на вестниците с едри букви отразяваха грандиозното събитие, което разтърси емигрантската общност в многомилионния град. – “Шоуто, което грабна сърцата на публиката и възпламени душите!“
Мария четеше и очите ù се пълнеха със сълзи. Наистина, концертът мина с огромен успех. В ушите ù още кънтяха бурните аплодисменти на екзалтираната публика. Може би хората отдавна имаха нужда от нещо такова – което да отключи ентусиазма им. Думите бяха излишни, показателна бе реакцията на зрителите, които повече от обичайно стояха прави и ръкопляскаха спонтанно и сърдечно. Видно бе, че не им се искаше да напуснат залата и магията на спектакъла. Тематиката, засягаща различни моменти от имигрантския живот, вълнуваше всички. Хореографията бе невероятна, пресъздадените сцени – близки до съдбите на хората, танцьорите дадоха всичко от себе си. Въздействието се оказа зашеметяващо.
Мария все още живееше с трескавата подготовка и с всеки детайл от шоуто. Тя надмина себе си. Желанието ù да си докаже, че все още е жива, че не е загубила дарбата си на творец, я вдъхновяваше и сякаш черпеше идеите си от пространството – с такава лекота създаваше етюдите и реализацията на хореографията!
Решението да напише онзи имейл се оказа най-важната стъпка през последната година – една отчаяна година, прекършила душата ù почти до смърт. За сетен път се убеждаваше, че в живота на човек понякога настъпват повратни моменти, обезличаващи и премазващи го, но винаги някъде има оставена една врата, която трябва да бъде открита, за да се намери изходът. А изход винаги има, колкото и невероятно да изглежда понякога.
Притвори очи. Съзнанието ù се понесе през времето - минало, настояще, бъдеще - всичко се преплете и смеси в странна спойка, от която един по един изплуваха образи - на герои и хора, измислени и истински, до болка познати... Спомените за пореден път оживяха...
***
Този ден бе белязан с онази специфична различност, която е призвана да оставя следи – дълбоки следи – завинаги, незаличими и грапави. Мария предприе най-дръзката стъпка в живота си, планирана инцидентно, в движение. В нея взеха участие различни герои и всеки от тях имаше първостепенна роля. Всеки един бе важен персонаж, без който действието не би се развило.
Напусна своя съпруг! Дори нямаше куфари... Само един! Но всичко бе започнало. Нито крачка назад! Остане ли, бе равносилно на смърт. Въпреки че се чувстваше почти мъртва! Всеки ден умираше по частица от нея – за да остане само едно топче болка, примесено с първичен страх и едно грамче смелост, която изригна като раждаща се вселена и помете всичко след себе си!
Мария избяга от своя американски съпруг! По непознатите пътища на една чужда необятна земя. Сама, празна, безпосочна... С погребано минало, убито настояще и замъглено бъдеще.
На какво разчиташе? Сама не знаеше. По-скоро на нищо. Защото душата ѝ чувстваше, че няма на какво да разчита. А може би не бе истина? Разчиташе... И още как! Единствено и само на Него! През цялото време на тази невероятна агония тя знаеше, че Той е до нея, че потъва в душата ѝ, за да ѝ даде смелост и шанс да продължи, накъдето я водеше. Когато нямаше сили за мисъл дори, тя се движеше отново напред, неусетно и бавно. Защото тогава... Тогава Той я носеше на ръце, като малко дете!
Единствено Господ знаеше накъде бе я повел!
Тъмната нощ погълна в своята непроницаемост един обикновен американски автобус, понесъл нанякъде случайно попаднали в него човешки съдби. Там – самотна и сгушена, прегърнала разяждащите я страхове, потъна като песъчинка в огромна пустиня и тя... А мракът обгръщаше с длани душата ѝ.
8
Телефонният звън прекъсна мислите ù.
- Моля? – Мария звучеше развълнувано, все още бе под въздействието на спомените.
- Мария? – нещо познато в мъжкия глас я накара да застане нащрек.
- Да, аз съм! – нотка на колебание се долови в гласа ù. Подсъзнателен страх я държеше нащрек при всяко непознато позвъняване. Все още не бе се отърсила от миналото.
- Браво, Мария! Поздравления! Най-после успя! Най-сетне постигна мечтата си – известност и слава!
- Кой се обажда? – тя трепереше. Не можеше да сбърка гласа – трепкащ като медна камбана, с мека интонация и провлачен, почти напевен изказ на думите.
- Искаш да кажеш, че си ме забравила вече?
Нещо я стисна за гърлото. Как, как е могъл Фернандо да открие телефона ù?
- Фернандо?
- Не очакваш да ме чуеш... А и не желаеш, нали?
- Ако трябва да съм искрена, да! – този път гласът на Мария прозвуча с твърдост, каквато Фернандо не познаваше.
- Избяга като подлец, стопи се като сянка на призрак! – Фернандо започна с познатата настъпателност атаката си срещу нея. – Само страхливците постъпват така!
Както винаги, сам се настройваше чрез упреците си. Това бе типичното за него оръжие – да се опиянява от собствените си слова и преценки за хората. Обичаше да говори за недостатъците на другите. Мария отдавна спря да си задава въпроса има ли според критериите на Фернандо достойни хора, освен него самия.
- Мисли каквото искаш, Фернандо. За мен си минало – мъртво!
- Е, сега като се сдоби с популярност, стана недосегаема! Не забравяй на кого дължиш всичко!
- Ти не си между кредиторите ми, Фернандо. На теб не дължа нищо, дори спомените си. Погребала съм в забрава всичко, свързано с теб и те моля да не ме безпокоиш повече. Не съм длъжна дори да разговарям, не го заслужаваш.
- Гордостта на звездите! – иронията като остър меч режеше слуха на Мария.
Не искаше да спори с Фернандо – беше го правила толкова пъти и то по нормален, елегантен начин – да не нарани душата му. Ефект нямаше. Винаги виновната се оказваше тя, както и всички останали, кръстосали по някакъв начин пътеките си с него. Безсмислени бяха всякакви обяснения, дори можеше да стане по-сложно. Той умееше да изопачава думите и да ги обръща срещу събеседника си.
- Фернандо, чуй ме добре. Всичко случило се помежду ни е затворена книга. Прочетена. И забравена. Завинаги! Никой на никого нищо не дължи. Всичко е изживяно, простено, заличено. Не искам нищо от теб, забрави всичко за мен. Всеки има своя път, който е встрани от този на другия. Нека вървим спокойно напред и да не връщаме лошите спомени. Моля те, не ми се обаждай повече. Никога!
Чуваше учестеното му дишане. Вероятно търсеше точните думи за отговор, за своя реванш. Нямаше намерение да му остави това време. А за Фернандо понякога то бе необходимо, защото мисълта му не можеше всеки път така изведнъж да открие подходящото действие, което да удовлетвори изопачените му представи за справедливост. С рязко движение тя затвори телефона. Завинаги.
Подсъзнателно Мария долавяше гнева на Фернандо, виждаше изкривените черти на лицето му, което ставаше много особено и специфично в моменти на раздразнение – надменно, каменно, като замръзнала маска. Не би могла да забрави този израз. А защо не? Може би вече го бе забравила? Както бе успяла да прости - за погубените години от своя живот...
***
Залата бе препълнена и зрителите, изправени на крака, аплодираха с неизчерпаем възторг участниците в този невероятен спектакъл. Танцьорите се покланяха усмихнати. Костюмите отдавна залепнаха по телата им, но умората бледнееше пред ефекта сред зрителите. Музиката продължаваше да гали слуха и да се промъква сред аплодисментите.
В дълбочината на сцената, сред разноцветните прожектори, с щастливи усмивки пристъпиха двамата хореографи – публиката ги дари с обичта и възторга си – признателната публика на тази необятна страна! Мария се движеше като в сън. Кое бе реалното в нейния живот?
В този момент не си задаваше никакви въпроси. Единственото чувство, което бе превзело душата ù, бе щастие – щастието на твореца, на човека, успял да завладее сърцата на хората! Това бе нейната същност – истинска, неподправена, съграждаща, даряваща всичко от себе си. Беше се върнала в себе си...
(край)
© Калина Томова Всички права запазени