Събуди се. Виждаше размазано, всяка част от тялото го болеше. Обърна се на една страна и зверска болка го прониза в дясното рамо. Премигна. Образите започваха постепенно да се проясняват. Успя да различи две червеникаво-оранжеви светлини над главата си. Улични лампи. Премигна отново. Беше нощ. Усети, че целият трепери – от студ или шок – не можеше да прецени.

Лежеше на асфалта и имаше чувството, че всяка частичка от грапавата повърхност се впива дълбоко в тялото му. Опита да се надигне леко. Рамото отново го прониза и този път се престраши да погледне. Цялата му ръка беше обагрена от засъхнала кръв, а от ставата, свързваща торса с рамото, стърчеше парче остро ръждиво желязо. Опита се да помръдне остатъците от крайника си, но металът го спря от това му намерение и макар и лекият опит за движение го накара да изкрещи от болка и отново да изпадне в безсъзнание.



В далечината се чуваше воят на сирени.



Изправи се. Улицата беше пуста. Лампата над него вече не светеше, единствено луната къпеше в бяла светлина всичко наоколо. Огледа се и видя мъж в черен костюм. Мъжът носеше черни очила, макар да беше късно през нощта. Лицето му изглеждаше снежнобяло и беше гладко и безизразно като восъчна фигура.



“Ела.” - каза той. Устните му не помръднаха.

“Кой си ти?”

“Знаеш кой съм” - гласът му сякаш идваше средновековно подземие, катакомба, в която някога са гниели човешки същества. Устните му продължаваха да не правят никакво движение.

“Не знам.”

“Знаеш.” - очите зад тъмните очила станаха огненочервени. Рамките започнаха да се топят. Разнесе се остра миризма на изгоряла пластмаса и въздухът постепенно се изпълни с нея. Ставаше му все по трудно да диша, белите дробове започнаха да го болят. Задави се и падна на колене. Сърцето му започна да бие лудо. Опитваше се да изпомпи последните остатъци от кислород, съдържащи се в кръвта му. Започна да му причернява. Трябваше да вдиша.



Направи го.



Някой сякаш запали огън в гръдния му кош. Опита се да изпищи, но викът му бе сподавен от пламъците, които излизаха от устата му. Човекът в костюма го гледаше, а лицето му оставаше восъчнобезизразно.



Събуди се отново. Веднага бе заслепен от ярката бяла светлина над него. Щом очите му свикнаха, успя да различи, че светлината идваше от ярка флуоресцентна лампа. Опита се да помръдне врата си и да се огледа около себе си, но не успя. Човек в бяла маска се наведе над него.



- Име? - обърна се той към някого.

- Джей Ставроцки, деветнадесетгодишен.

- Какво е състоянието му?

- Приехме го след автомобилна катастрофа, има тежка фрактура на гръбначния стълб. Извадихме десетсантиметрово желязо от рамото му.

- Каква е прогнозата?

- Парализа от кръста надолу. Възможна е и ампутация на дясна ръка, тъй като единственото, което я държи в момента, са няколко жили... Родителите са на път, за да обсъдим възможностите.



Джей загуби съзнание отново. Човекът в костюма вече беше там и го чакаше.