Сега е есен и улиците и тротоарите са покрити с листа, мокри от дъждa. Oтвреме-навреме - всъщност често вали. Понякога в това време, в този град ме обзема самота. Както сега. Когато имам свободен ден от работа и се смрачи и започва да не ме свърта в къщи. Тук съм отдавна и би трябвало да познавам някой, на който да звънна в такъв момент, но май така се получава, че няма никой, с който да се срещна, за да си поговоря.

Тръгвам да обикалям улиците. Вървя по Leroy нагоре до Beethoven и после до Главната и след това надолу по нея. Вървя дълго и самотата е толкова тежка, че гръдният ми кош се усеща кух. Плаче ми се. Пораснал мъж, а ми се плаче. Слизам по Главната и се чудя какво да направя. Как да завържа разговор с някой. Тогава влизам в един магазин и разглеждам стоката. Купувам си фланелка. Заговарям продавача и оставям цялата си горчивина да проличи в гласа ми. С няколко изречения  - за времето, за продукта - оставам горчивината ми да се лее...не знам дали някак си не я предавам на него. Дано не е така. Но аз се чувствам по-добре. Някак си това ме отпуска. Не знам защо. Десет долара за фланелката, а за мен печалбата е много по-голяма - избавяне от самотата и горчилката в душата ми. Не знам дали продавача разбира какво се е случило, но на мен ми става по-леко. Всъщност чувствам се наистина добре...толкова лек.

Прибирам се вкъщи, лягам си и заспивам.