Сънуваш ли, че се давиш, значи ти предстоят промени, а ако се давиш в плитка вода, значи те очаква успех на работното място. А ако не сънуваш...
 Колкото повече те обзема паника, толкова повече те обзема паника. Като че ли ще се отпуснеш и ще оставиш водата да те изведе на повърхността. Естествено, че ще пляскаш като побъркан, докато се удавиш.
 

Прибрах се. Разхвърлях разни неща. Както винаги, няма какво да облека. Излязох на балкона да си стопля леща – поне да ям, нали, като не мога да се облека. В мивката чинии струпани, чудесии. Кана с малко вода и във водата някаква гадост. Муха. Да ù се чудиш на акъла, който го няма, как се е навряла в кана с капак, с малка дупка на него, пъхнала се вътре и умряла, какво да прави.
 Гледах през прозореца страшно красива есен, докато чаках да се стопли лещата, и си мислех какво да облека. Не защото по цял ден това си мисля, а защото трябваше да излизам. Щях да ходя на Хелоуин парти. Накрая измислих обличането, но реших да го оставя за догодина. Не, няма да ти кажа какво измислих.
 

Обичам есен да ям леща. Повече обичам слънчевата есен от лещата. И тази муха в каната ми съсипва цялата романтика. Баща ми няма начин да я види и сто процента ще си налее. Реших да излея водата. Гнусна вода с удавник. Хората, като видят нещо гнусно, извръщат глава, аз му се блещя.
 Гледах мухата. Безпомощна една такава на повърхността на водата. През дебелото стъкло се виждаше някак разкривена. Реших, че от това ще излезе добра макро снимка. Отидох да си взема фотоапарата. Мина цяла вечност, докато го намеря в хаоса на бюрото ми, да не говорим колко време търсих батерии.

 Започнах да снимам. След драматургичната трета снимка, мухата се раздвижи. Изненадах се, че моделът ми е жив. Продължих да снимам. Замислих се, че сигурно за първи път я снимат. А беше фотогенична. Започна все по-бясно да се мята. Спрях да снимам и се залепих за стъклото. Мухата беше залепнала от другата страна, точно срещу носа ми. Краката ù бяха неестествено разкривени, крилцата изглеждаха жалки, а цялото ù тяло беше покрито с мехурчета въздух, които излизаха буквално отвсякъде. Спря да се движи. Аз не спрях да я гледам.
 

Почувствах се неудобно, че стоя и гледам тъпо. Сякаш ме гледаше право в очите и ме обвиняваше. Мухата умира, а аз документирам смъртта ù. Смърт на кадри. Почувствах се съучастник в нещо нередно. И все пак, какво съм се захласнала по някаква си муха!? Това е муха. Като видя насекомо, особено ако е летящо, първата ми реакция, че и втората, е да го убия. И изведнъж се чувствам извършител на убийство на някаква си муха.
 Какво стоя и я гледам? Няма да извърти някое салто във водата в името на перфектния кадър! Реших да я извадя. Махнах капака и бръкнах в каната с вилица. Това крилатото съвсем се същиса и си казах “Край, отнесох ù нещо с вилицата”. Мухата обаче се освести и се захвана за вилицата. Изкарах я и я оставих на перваза на прозореца да съхне.
 Сетих се за лещата. Ядох и отидох да видя как е мухата. Бутнах я с пръст. Размърда се нещо. След малко пак отидох да я видя. Бутнах я пак и тя полетя. Имам чувството, че тогава и аз полетях с нея.

 Радвах се на последното слънце, сега щеше да му се радва и тя.