Франклин Томас и тайната на щастието
мелодрама
Това е роман на щастието, това е най-доброто, което съм способен да напиша, това са най-позитивните чувства, които бих могъл да излея! Когато го четете, от време навреме си пускайте тихо някоя разтърсваща балада или някоя красива музика. Може би така ще усетите истинската същност на това, което искам да кажа! Приятно четене!
.............
- Здравейте, мили приятели! - заговори тридесет и три годишният Петер Железни, който почти не пропускаше сбирка. Грегъри, Сюзън и Кони Мелър кимнаха с глави и се усмихнаха мило на този млад мъж.
- Искам да разкажа моята история. Искам да изтъкна как стремежът към щастието и оптимизмът ми помогнаха сега да съм до любимата ми жена!
- Ще ни бъде интересно да я чуем - отвърна Сюзън.
- Първо искам да кажа на Сюзън, че съм съпричастен към проблемите им с Франклин и че винаги могат да разчитат на мен, ако се наложи!
- Благодаря ти, Петер - каза усмихнато Сюзън, като се стараеше да не дава воля на неприятните чувства и мисли.
- Преди години аз бях друг човек, гледах песимистично на нещата, постоянно се оплаквах. Бях влюбен в едно момиче и все още съм, но тогава исках да я впечатля на всяка цена. Но вместо да говоря за хубави неща или ласкателства, аз се оплаквах от всичко, тогава исках да я накарам да бъде съпричастна към мен, към проблемите ми, исках да ме съжалява, исках да опита да ми помогне, да си мисли така: "Клетият изстрадал човек, толкова е преживял, нужна му е подкрепа, приятелско рамо". Не че бях преживял кой знае колко житейски драми, но ги удесеторявах като сила, а дори измислях нови. Момичето, което се казваше Кристина, ме изслушваше, даваше ми съвети, гледаше ме със съчувствие. Аз исках точно това, радвах се, че тя мисли за мен. Но когато реших да опитам с нея, тя ми отвърна следното: "От теб лъха песимизъм, чувствам се мрачна и нещастна в твоята компания". И тогава сякаш ми заби нож! Кристина бе много чаровно и усмихнато момиче, а аз изглеждах тъпо! Продължихме да се виждаме, но вече не знаех какво да говоря, виждах, че тя не желае компанията ми, опитвах се да бъда весел, но не се получаваше, защото си бях създал тъжен образ!
Петер Железни спря за момент и се усмихна носталгично, сякаш се вживяваше напълно в тази своя история. После продължи в същия тон:
- После ви срещнах! Видях Франклин и вас - останалите от "The Happy Band". Седяхте на една пейка на площада, бяхте с тези оранжево-жълти елечета, свирехте и пеехте. Песента беше много хубава, аз стоях пред вас и ви гледах. Всички бяхте усмихнати! Приближих се до вас и ви хвърлих монета, но вие ми я върнахте. Сигурно си спомняте този момент:
- Разбира се, как да не го помним! - отговори Кони Мелър. - Видяхме също, че си мрачен и те попитахме какво ти е!
- Да, така е. Исках да ви споделя, но в главата ми кънтяха думите на Кристина, че от мен лъха песимизъм. Казах ви само, че ще се оправя. Но когато разбрах, че вие сте една формация, която се стреми към безграничното щастие, разбрах, че съм попаднал на правилно място. В този момент давах всичко от себе си, за да махна тази лоша обвивка от себе си! Присъединих се към вас и не сгреших! След няколко месеца вече се чувствах нов човек, виждах позитивните страни на живота, на средата. И когато един ден се засякохме с Кристина и аз и предложих да се разходим в парка, тя ми каза, че съм се променил в положителна посока. Виждахме се известно време, след което отново ù предложих да станем по-близки. Тя се съгласи с охота, сподели, че това, което е станало с мен, не е маска, с която съм искал да я впечатля, а по някакъв начин съм променил мирогледа си, което ù допада! И така, мили приятели, вече година и половина Кристина е неотлъчно с мен. Ние се сгодихме и след няколко месеца ща правим сватба! Кристина днес не можа да дойде, но знаете, че тя често идва тук. Благодарен съм на вас, на тази страхотна организация и много страдах, когато разбрах за Франклин. Моля се непрекъснато за него, искам да направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна! Това е от мен!
Кони даде идеята да се организира мероприятие за събиране на средства за лечението на Франклин. Тя, заедно със Сюзън, Кони Мелър, Филип и много други направиха брошури, които залепиха на някои възлови места в града. Кони знаеше, че в Израел работят едни от най-добрите специалисти, които чрез най-съвременната техника лекували такива болести. Но лечението било много скъпо - петнадесет хиляди долара. Те се надяваха чрез тези средства да съберат огромна сума и да пратят Фраклнин в Израел. Но за съжаление времето бе кратко и трябва да се действа бързо.
Всички от The Happy People се включиха в тази инициатива и дариха в импровизираната касичка. За един ден бяха събрали около три хиляди долара.
Градоначалникът и губернаторът също се включиха, като разлепиха свои брошури и поставиха пред сградите кутии за дарения. Дори в два местни вестника имаше призиви за помощ и места, където можеха да бъдат дарени тези средства.
Кони, Сюзън, Хилари, Робърт, всички от The Happy Band и още много от щастливците отново посетиха Франклин. Той бе видимо по-добре от вчерашния ден. Споделиха му за инициативата, за събраните средства, като му вдъхнаха още оптимизъм. Франклин изглеждаше ведър и бе усмихнат, напук на коварната болест. Той знаеше, че оптимизмът е най-доброто лечение!
След това всички си тръгнаха и при Франклин останаха само Хилари, Робърт и Сюзън.
- Искам да ви кажа нещо! Онзи господин отсреща ми каза нещо, нещо много хубаво - и Франклин погледна към спящия мъж срещу тях. - Той ми спомена за една невероятна лечителка от тибетски произход, която се казва Дазайла Моу. Тя лекувала точно такива нелечими болести с методи на тибетската медицина.
- Наистина ли? - възкликна Сюзън.
- Той ми каза, че тя е излекувала много хора чрез силата на енергиите.
- Къде се намира тя, момчето ми, знаеш ли?
- В Найроби, Юта. Накъде далеч, в Скалистите планини! След като ме изпишат, поемаме към Юта, нали така?
- Да, момчето ми! Поемаме към Юта! - каза Хилари с надежда в гласа. Тя вярваше, тя искаше да се случи чудо. Може би Дазайла Моу бе това чудо, в което Хилари вярваше!
В това време неочаквано се обади Робърт:
- Тази Дазайла Моу е преминала върха! - Хилари и Сюзън погледнаха към него.
- Преминала го е, Роби. Тя често преминава ВЪРХА и се връща!
- Но това е невъзможно!
- Ако някой вярва в щастието, за него НЯМА невъзможни неща! И ние трябва да го преминем! - говореше Франклин!
- Уелингтън и Кристина в момента го правят! Те са още в голямата поляна, наречена Низината, най-голямата в Акомикеран!
- Нека си наберат плодове, брат ми. Чака ги тежък път!
- Може да не се върнат, като Скот, Бърнли и Вего!
- Но важното е че са ОПИТАЛИ!
- Набраха си плодове и сега тръгват! Поеха по кривата пътека, между горите!
- Поеха по пътя към Щастието! Така, както ще го направим и ние! Нали така? - Франклин говореше с хъс, с желание, все едно случващото се в Акомикеран бе самата реалност. Сюзън и Хилари слушаха и се възхищаваха, сякаш двамата братя бяха малки деца, живеещи в своя свят!
- Още малко ще достигнат до дъбовата гора! Това е Гората на Любовта! - говореше Робърт, който отново бе щастлив. - А те се обичат, нали, Франк!
- Точно така, те се обичат и са щастливи заедно. Любовта ги тласка да поемат по този труден път към Щастието!
Франклин и Робърт си говореха цял час. След края на разговора и двамата бяха щастливи. Този ден бе донесъл малко повече положителни емоции, отколкото вчерашния! Защото всеки от тях виждаше път! Път към НАДЕЖДАТА!
..............
Питър Дилън бе объркан, което му пречеше да бъде в добро настроение. Преди два дена той се мислеше за най-щастливия човек, животът му бе съвършен и според него никой и нищо вече не би могло да го извади от това състояние. Но болестта на Франклин....!
Той не искаше да мисли за това, но не успяваше. Питър идваше на сбирките, но бе някак встрани, незабележим и отнесен! За разлика от Кони, която търсеше всевъзможни начини да помогне на приятеля им, Питър бе изпаднал в пълна апатия. Той не искаше да ходи в болницата да види Франклин, защото едва ли ще издържи една такава гледка. Чувствата, които щеше да изпита, виждайки "щастливия" си приятел в това състояние, щяха да бъдат много силни, което щеше да го травмира за цял живот! Не можеше да си го представи отчаян, гърчещ се в собствените си мъки, умиращ! Това разваляше цялата прекрасна идилия, цялата красива атмосфера! Защо, защо, защо!!!
Питър разбираше, че не е подготвен докрай да се справя с проблемите, беше взел прекалено навътре случващото се с Франклин и бе изпълнен с несигурност, нерешителност и лоши мисли!
Цяла Америка се тресеше от суровата криза и от гражданската война, обхванала цялата ù територия. Бяха подпалени и взривени множество учреждения, банки, предприятия, офиси. Имаше и човешки жертви, поради което все повече се засилваше омразата и враждата на хората! Правителството бе в нокдаун, тези действия възпираха всякаква работа, възможностите за инвестиции в една или друга сфера намаляваха с всеки изминал ден. Всеки опит за помиряване на активистите се обричаше на провал.
Нюпорт таун бе един от първите градове, които започнаха стачни действия, и първият, който обяви война! Но сега агресията тук бе по-малко, отколкото в останалите големи градове. Може би само тук бунтовниците намериха сериозна опора, идваща от страна на щастливците от "The Happy People". Сега жълто-оранжевите хора доминираха по улиците на града и допринасяха донякъде за успокоението на хората!
- Казвам се Еди и съм на двадесет и осем години. Преди няколко години при инцидент изгубих дясната си ръка - и той посочи празното място, където трябваше да бъде тя. Първите години аз бях напълно отчаян, затворих се в себе си, не излизах никъде. Една от причините бе, че веднага след инцидента ме махнаха от работа, защото бях неработоспособен. Естествено правителството ми отпусна някакви средства за това, но те не бяха достатъчни. Но това не помогна! Аз се чувствах погубен, отчаян, смазан, нямах желание за нищо. Търсех работа, но никой не искаше да вземе отчаях инвалид като мен. Липсата на едната ми ръка ме срази до краен предел. И един ден, когато пътувах с автобуса няколко млади момчета, облечени в жълто-оранжеви елечета седнаха покрай мен. - Еди посочи няколко усмихнати младежи от задните редици, които му отвърнаха с вдигане на ръце. - Те ме попитаха как съм и аз им отговорих, че няма как да съм добре с една ръка. Но те ми казаха, че въпреки недъга си и аз мога да бъда щастлив. Говорехме много и те ме убедиха да дойда на една от сбирките ви. Реших да дойда и... не сгреших. След множеството разговори в тази прекрасна обстановка аз отново почувствах, че мога да живея пълноценно! Започнах да се усмихвам, започнах да се смея, да мисля позитивно, да показвам ЖЕЛАНИЕ ЗА ЖИВОТ, въпреки недъга си. И когато кандидатствах за работа, ме взеха на работа веднага, още на следващия ден! Сега работя като портиер в един офис, където усмивката е от много голямо значение! Благодарение на стремежа към щастието и, разбира се, на вас ми помогна да се реализирам и отново да бъда пълноценен! - Еди стисна устни и кимна леко с глава в знак на признателност.
Франклин, Сюзън, Хилари и Робърт бяха кацнали в летището на Солт Лейк Сити и бяха хванали автобус за Найроби. Хилари бе преценила, че точно сега, в този момент, всички трябва да са заедно, за да не се къса тази силна семейна връзка, която укрепва и заздравява семейството и помага в най-лошите беди! Франклин имаше нужда от всички в този толкова тежък и решителен момент в неговия живот!
Лунният пейзаж доминираше над всичко, кафявите назъбени скали придаваха необикновена атмосфера на този по-различен свят. Колкото повече автобусът изкачваше Скалистите планини, толкова по-малки и по-бедни ставаха селцата и градчетата. На спирките слизаха и се качваха хора, при които личеше всякаква липса на цивилизация - ходеха с бедни работни дрехи, говореха нечленоразделно и неправилно.
Когато автобусът спря в прашното малко градче Найроби, от него слязоха почти всички. Повечето от хората, слезли тук, бяха напрегнати, имаха измъчен и нещастен вид. Също като Франклин! Може би и те идваха заради последната, единствената им останала надежда за изцеление! Те тръгнаха след тези отчаяни хора!
..........
- Какво ти става, Пит? - попита обезпокоена Кони.
- Не зная, мила, може би е от времето.
- Или от случващото се с Франклин! Хайде, Пит, отговори ми! Знаеш, че с мен можеш да споделиш всичко!
Питър не отговори, а само наведе глава, може би ако не беше срамът, щеше да заплаче. Кони го погали по главата, но Питър не промени положението си. Лицето му стана румено, той преглътна тежко и погледна настрани, без да се вглежда в нещо конкретно.
- Пит, скъпи, зная че ти е трудно, но на всички ни е така. Трябва да се стегнем и да опитаме да направим нещо. Аз
- Не зная, мила, какво може да се направи! Просто... просто съм объркан. Ако бях на негово място, не знам какво щях да правя... не ми се мисли! Всичко се проваля...!
- И аз съчувствам на Франклин и то много! В един такъв момент ние трябва да сме с него, а не да го игнорираме!
- Така е... знам, че е така, но... но... - Питър не знаеше какво да каже. Той избяга от стаята с наведена глава!
Грегъри, Филип, Моника и Кони Мелър написаха писмо до Ерик Мичълсън, главния водач на анархистката организация "Victory", която бе отговорна за един от най-бруталните нападения на активистите на територията на Нюпорт Таун. Те искаха да преговарят за начините да се сложи край на войната, поне на територията на града и да се търсят начини за излизане от кризата по мирен път. Почти веднага бе даден писмен отговор, в който се споменава дата, час и място, където да бъде проведена тази дискусия. Срещата щеше да се състои в една от модерните сгради на "Сити - центъра", който бе част от широкия център на Нюпорт.
В касите с даренията за Франклин общата сума вече наброяваше четири хиляди и петстотин долара, но това все още бе крайно недостатъчно! А Алън Стимпио, този, който преди време бе част от мафията и престъпниците, дари осемстотин и петдесет долара. Според него най-добре бе мръсните пари да бъдат използвани за свята и благотворителна дейност!
Огромна опашка от чакащи и идващи хора бе обградила една неголяма дървена къщурка с крив покрив, типичен за средноазиатската архитектура. Опашката напредваше бавно, обезверените отчаяни хора и техните придружители мълчаливо чакаха реда си, Някои от тях се молеха, други плачеха, трети просто гледаха с празни очи към сградата, където се намираше Дазайла Моу - тази необикновена светица, използваща необикновените си методи и помагаща на толкова много хора. Франклин, Сюзън, Хилари и Робърт кротко чакаха реда си, всеки унесен в своите мисли.
Когато Франклин Томас влезе в къщата, усети с тялото и душата си огромната позитивна енергия, излъчваща се от това място. Първото нещо, което си каза наум, че тук отдавна са разкрили тайната на щастието и са достигнали предела на моралното и духовно извисяване. Отвори вратата и влезе в една неголяма стая. Вътре го чакаше Дазайла Моу!
Тази жена изглеждаше може би на сто и петдесет или двеста години. Кожата на лицето ù бе тъмна на цвят и ужасно сбръчкана, жената бе много ниска и слаба! Тук енергията бе още по-силна, отколкото в предишното помещение. Пред жената имаше една маса, върху която бе поставен стар леген. Легенът бе пълен с вода, а по средата имаше пластичен материал, който приличаше на глина или пластелин.
- Съблечи дрехите си и легни тук, момчето ми - жената посочи една платформа, покрита с чаршаф. Тя не го пита от какво точно се оплаква, нито се поинтересува от името му. Франклин изпълни нареждането на жената.
Дазайла Моу взе от мекия материал в легена, направи една топка с нея, започна да масажира тялото на Франклин. В този миг той почувства Висшата сила, усети как тази сила прониква в тялото му и го завладява. Жената с голяма точност намери местата, откъдето идваха болките и проблемите. От ръцете на жената идваше топлина, невероятна, лековита, позитивна топлина, тази топлина влизаше навътре, много навътре в тялото му, пробивайки си път и достигайки най-непристъпните зони. Франклин се отпусна на платформата, той се усмихваше блажено!
Когато свърши терапията, жената му каза да се изправи. След това хвана главата му с двете ръце и каза следното:
- Използвай това, което имаш, момчето ми! Ти притежаваш Силата, тази сила ще ти помогне да достигнеш висините! Опитай се да я ОВЛАДЕЕШ! Опитай се да се ВЪЗПОЛЗВАШ от нея! ПЪТЯТ, по който си тръгнал, е ПРАВИЛЕН, точно този път ще те отведе до СИЛАТА! Не се предавай, не оставяй болестта да те СЛОМИ, а продължавай НАПРЕД! Само така ЩЕ ОЦЕЛЕЕШ!!!
... следва продължение...
© Донко Найденов Всички права запазени