ГАРА

          Галя излезе от книжарницата, в която работеше и заключи вратата. Изкачи се бавно по стъпалата до таванското помещение на сградата, която ремонтираха. Застана на малката тераса,  която нямаше парапет в момента, спря близо до ръба, като загледа мълчаливо  майстора, който от върха на високата си дървена стълба къртеше с шпакла подпухналата от влагата мазилка на тавана.

          “Колко е високо! Не го ли е страх да не падне?”

          А той, на около метър от нея, дори не я забелязваше, улисан в своята работа.

          Жената наблюдаваше кротко сръчните му здрави ръце, побелели от варта.

          След миг той стремглаво се втурна да слиза.

          “Каква смелост се иска да скочиш така…”

           След като остана сама и нямаше повече какво да прави там, запъти се към стъкления асансьор в северната остъклена част на сградата. Качи се и се озова там задно с един от работниците. Приближи се до парапета и се загледа през прозорците навън.

           Спускането и изкачването на асансьора бе бавно и спираловидно, за да може пътуващите в него хора да наблюдават красотите на града.

          - Не се доближавай толкова! – предупреди я работникът – При едно невнимание може да се счупи стъклото и да паднеш. Дръпни се малко назад.

          Тя бавно се отдръпна, осъзнала правотата на думите на непознатия. Притесняваше се да не загуби равновесие. Приближи се до него в дъното, седна на пода и спонтанно го помоли:

           - Ще ме хванеш ли за ръката, за да се чувствам по-сигурна?

          Здравата му и силна мъжка ръка с готовност и хъс пое нейната.

          Така се запозна с Виктор.        

          *  *  *

           Когато слезе на гарата, Галя реши да поразгледа отрупаните със стока открити щандчета. Спря на един с бижута. Разгледа и купи малък сувенир. За своя съпруг. Защо ли… след като самата тя бе загубила значение за него от толкова години насам…

          После седнаха с Виктор на пейка в парка близо до гарата. Разговаряха дълго. И сякаш дълбоката тъга в нея изчезна, изгуби се и се събуди отдавна заспала надежда. Неговата близост я преобразяваше; караше я да се чувства значима и обичана...

          На тръгване тя извади своя бележник, за да запише телефонния му номер и да му остави своя, служебния разбира се. Не искаше мъжът й да разбере…

          Поседяха тримата, заедно с майка й, на една кръгла бяла масичка  в близко до гарата кафене. Но без да иска, Господи, какво й стана, изтърси ни в клин, ни в ръкав, че е купила подарък. За Емил…

          Виктор се стъписа, огледа се тревожно и попита със строг тон:

          - Кой е Емил?…

          Настъпи кратко мълчание, в което Галя си даде сметка за глупостта си. Но, така или иначе, той трябваше да знае истината…С голяма скръб в сърцето, с отчаяние и безпомощност в гласа си отговори тихо и виновно:

          - Мъжът ми.

          Сякаш  гръм го удари. Не беше очаквал… Изправи се. В очите и жестовете му личеше, че се чувства предаден. Не каза нищо. Изправи се и понечи да тръгне.

           - Но това не пречи да бъдем приятели…- хвана ръката му, умолявайки го – Мога да ти обясня… Чакай…

           *  *  *

          Двете жени останаха сами. Защо всичко трябваше да свърши така, питаше се. От толкова време не се бе чувствала приласкана и обичана. А сега... Какво направих... Господи..

           - Ще ида за още подаръци. - излъга тя, знаейки, че майка й не вярва на тази нейна лъжа – Забравих… - Всъщност искаше да види Виктор, да му разкаже… Все пак скоро влакът й щеше да дойде. Влакът, който ще я отведе у дома. У дома… Каква огромна самота, Господи… Каква самота.

          Галя спря пред един щанд. Привлече погледа й една статуетка от бяло стъкло – невинна девойка, над чиято глава светеше крушка… Но после видя глинени сувенири - обувки, пълни с изкуствена слама, в която лежаха червени полуизлегнати човечета с кръстосани крака.

          “ Едната ще е за Виктор.”

          Но нямаше две еднакви.

          - Едната е дамска. Другата е плоска, от модерните, но… е поочукана…Иначе имаме и налъми. Вижте. – рече продавачката.

          Галя купи две. Различни. После потърси своя любим в отделеното от гарата с няколко мозаечни стъпала стъклено помещение. Той беше там. Но пак не каза нищо. Мина покрай нея и излезе. Сякаш никога не бе я виждал или познавал…

          Опита да го догони.

              -   Мога всичко да ти обясня…

              -   Няма какво да ми обясняваш! - отсече той. И това бяха последните му думи. Като присъда.

          *  *  *  

          Галя се луташе между блоковете на близкия до гарата квартал. Влакът много скоро ще дойде. Но какво от това. Не може така да си отиде.

          Жената мина покрай един вход, през чиято отворена врата, на приземния етаж, видя дома на Виктор. Беше такъв подреден… Стана й мило.

          В края на сградата имаше автомобилен сервиз. Той беше там. Работеше. Но този път не я видя, когато излезе облечен в  официален черен костюм с бяла риза и вратовръзка. Сякаш че отива на сватба…

          Тръгна след него, страхувайки се, че и този път може да го изпусне. Ами ако се окаже завинаги… Затича след него и го призова силно:

          - Виктор! Виктор! …

          Не я ли чу? Или се направи… Сля се с тълпата от хора. И изчезна.

          Остана сама. Отново. Съвсем сама със своята невъзможна обич… и огромна празнота в сърцето си. Ами сега?… Какво да прави с нея?…

          Съвсем сама сред сергиите от човешка суета в огромните зали на гарата. Нейната гара, от която трябваше вече да хване своя влак. Своя влак. За никъде.