Балкана, мистичен и загадъчен. Той крие своите тайни, своите мистерии, свързани и с народните легенди. Но какво са легендите ако не се разказват? Те изчезват и потъват в забрава. Едно чисто черно куче обикаляше балкана. Нямаше каишка, не беше чипирано и определено не се интересуваше от легендите по тези места. То вървеше през дървета, видя една отъпкана пътека и тръгна по нея. Надяваше се тя да го заведе до това, което търсеше. Пътеката просто го заведе до поредната слънчева поляна, където то чу глъч. Това бяха деца, те идваха към поляната.
Камен, Любослав, Пламен и Рацата вървяха шумно коментиращи поредната загуба на Григор Димитров – най-добрият ни тенисист през последните години.
-...Зверев е много-добър!-заключи Любослав. - Виж какви удари прави, а нашия пак блее по новото си гадже, като батко.
Любе, шляпна замисления Камен зад врата и побягна напред.
- Какво, а… - едвам реагира Камен, той се усмихна с думите: - Гришо си е най-добрия, но снощи нямаше шанс!
Камен бавно се приближи до разсеяния и неочакващ Любослав и му върна задвратника. После бързо побягна напред, но рязко се спря, излизайки на Кольова поляна.
Кольова поляна представляваше огромна високопланинска поляна, обрасла с ниски трънливи храстчета и билки. Децата идваха тук за да берат билки. Това, което накара така рязко да спре Камен беше едно черно куче. Зад него Любе го стигна и също спря. Кучето гледаше втренчено в тях без да издава звук.
- Ей, к‘во се ... - извика Рацата, който застана до тях с опулена физиономия. Кучето извъртя поглед, а после загледа пристигащия запъхтян Пламен, който каза:
- Я, какво черно кученце? – опашката на кучето стоеше изправена и не се движеше.
Това бе странен факт, на който те тогава не обърнаха внимание. Пламен пръв се престраши и тръгна бавно към животното с думите:
- Куч, куч ела кученце…
- Внимавай, може да те ухапе – каза покровителствено Любе.
- Няма, виж колко е безобидно – отговори му Пламен, приближавайки се към съзерцаващото ги куче. В момента, в който Пламен се приближи на метър от него то тръгна обратно по пътеката нагоре към върха обръщайки се назад. Пламен тръгна след него, а момчетата го последваха. За неговите дванадесет години това бе най-хубавото куче, което бе виждал.
- Пламене, какво правиш? – попита Любе.
- Мисля, че иска да го последваме, хайде де… - подкани ги Пламен. Любе погледна Камен за одобрение, той бе най-голям тази година бе навършил 14 години и бе отговорен за тях. Камен кимна одобрително, след което намигна на Пламен и те последваха черното куче. То тръгна бързо по пътеката по собствените си следи. Обръщаше се назад от време на време и се спираше за да ги изчака, после пак тръгваше. Гората ставаше по-гъста, а дърветата все по-големи. Тук Стара планина бе със смесени гори.
- Момчета, насочваме се към върха. – спря Камен. - Много ще замръкнем?
Кучето видя колебанието на баткото и ги подкани този път с лай. Всички се вслушаха в този лай. Кучето излая по някак забавено електронен начин. Това не бе обикновен лай. Тогава Камен загледа опашката на кучето, тя стоеше изправено-статично. Обикновено кучетата винаги въртят опашка, това не. Камен се затича пред всички и се загледа по-отблизо в кучето. То на свой ред излая отново и тръгна отново напред.
- Това не е обикновено куче! – каза Любе, който следваше по-големия си братовчед.
Пламен бе по-малкия брат на Любослав, а Радослав, по известен като Рацата бе по-малкия брат на Камен.
- Категорично не е! – отвърна Камен, който сега водеше групата след кучето. То на свой ред излезе от пътеката и тръгна през дърветата.
- Бате, да бележим пътя? – предложи Рацата, който бе само на единадесет години, но бе доста умен за възрастта си. Камен му се усмихна в знак на съгласие за добрата идея. Пламен и Рацата извадиха малките си сгъваеми ножчета и почнаха да бележат пътя.
- За всеки случай от всички страни на дървото! – каза Любе, а малките братчета се заеха със задачата. Кучето отново ги поведе. Вървеше бавно, за да могат децата хем да го следват, хем да белязват пътя, за да не се загубят. Слънцето не успяваше да стига до тях през гъстите дървета. Въпреки това температурата бе приятна. Кучето спря до малка могила. Тя бе обрасла с храсталаци и дървета. То се покатери на самия връх на могилата. Камен си погледна часовника:
- Нямаме много време! - каза той следвайки кучето по могилата. Всички едновременно се хванаха за главите, защото чуха глас в самите си глави:
„ПОМОЩ!“ „ПОМОЩ!“
Те се огледаха, и Рацата каза:
- Да, и аз го чух, директно в главата си! – гласа му бе по-скоро ироничен, заради болката, която почувстваха.
- Какво беше това?- попита Любе.
- Да, разберем. – Камен се качи при кучето на върха на могилата и кучето го погледна, след което погледна скалистата почва и от учите му се излъчи червена светлина. Тя отвори пред погледите на качващите се Любослав, Пламен и Раца отвор в земята. Кучето скочи в него. Момчетата застанаха пред отвора и загледаха надолу, където чуха лая на подканящото ги куче.
- Тук има стъпала. – посочи Камен. Другите заобиколиха отвора и кимнаха. Камен тръгна по металните стъпала, последван от Любе и по-малките. Когато Камен стъпи на пода всичко светна. Той се огледа приличаше на огромен метален коридор. Когато другите слязоха кучето ги подкани със своя странен изкуствен лай. Те отново го последваха. Докато вървяха коридора се освети, те минаваха покрай врати, но не им обръщаха внимание. Искаха да видят кучето къде ще ги заведе. В главата на Камен мина и варианта това да е някакъв капан, но после поклати отрицателно глава. Не искаше да мисли такива неща, а това можеше наистина да е опасно.
В края на коридора се отвори врата, и кучето влезе в помещението. В залата имаше много табла и много странни огромни монитори вградени в стените. На всички тях светеше червена точка и пишеше нещо на … божичко, пишеше на български:
ОПАСНОСТ!!!
Те погледнаха таблото пред тях, надписите на бутоните бяха на български. Всички се спогледаха.
- Какво е това тук? – попита шашнато Камен.
- Да не би да е стара тайна база от времената на баба и дядо? – отговори с въпрос Любослав. Пламен посочи кучето:
- Вижте… - кучето бе застанало до други още четири кучета стоящи до стената на залата, в която се намираха. Всички те стояха неподвижно като полуживи статуи. Пламен и Рацата се доближиха до тяхното куче и го докоснаха. То беше меко на пипане, почти като живо, но определено не дишаше.
- Хей, хей тук сме за да помогнем.- каза Камен гледайки часовника си. – Да видим с какво можем да помогнем и да си ходим, че се стъмва.
Те всички загледаха екраните. На всичките имаше едно и също. Някаква карта, на която има четири малки зелени точици, които пулсираха и една огромна червена точка до тях. Разглеждайки картата разпознаха коридора и другите врати, които представляваха също помещения. Ако приемеха, че те са тези зелени точици то опасността е в тяхното помещение. Камен погледна таблото пред себе си и натисна бутон с надпис: ПРОБЛЕМИ. На екрана пред него картината се промени. Показа се огромен часовник и под него надпис: ЗАДЕЙСТВАНО САМОУНИЩОЖЕНИЕ!!!
- Брат‘чеди не искам да ви плаша, но ако не изключим това нещо след 7минути и 45 секунди нещото, в което сме ще се самоунищожи. – другите притеснено погледнаха неговия монитор.
- Бате, не искам да умирам… - Рацата прегърна брат си Камен. Братовчедите им също се прегърнаха. Камен погали брат си по косата и поглеждайки го в очите му каза:
- Ей, дребен няма да умрем! И го знам, защото и ти си тук. Така че се стегни и да помислим как да го изключим. – Рацата се засрами и изхвърча на един от мониторите. Той натисна няколко копчета и на екрана му излязоха разни данни. Същото почнаха да правят всички. Всеки зае даден екран с табло пред него и почна да търси информация. Рацата надъхан от батко си пръв проговори:
- Батковци, ние сме в някакъв космически кораб, който е кацнал тук преди 3000 години. Според данните му самоунищожението се е включило преди почти дванадесет часа, защото датчик е преценил, че кораба е във вражески ръце.
- Да, аз намерих информация за мисията на кораба. – каза Любослав, който натисна още две копчета по таблото пред него. - Той е автопилотен. Без екипаж, ако не броим кучетата, мисията му е била да установят дали има живот на планетата в съзвездието Орион.
- Браво на вас, а сега как да излъжем кораба, че не е превзет от врагове? – попита Пламен.
- Като се идентифицираме! – отговори Камен. Всички го погледнаха, а после видяха на неговия екран, че часовника показва 1 минута. Той отиде до кучето и почна да търси нещо по козината му. Накрая вдигна едната лапа и каза на Рацата:
- Раца, иди и въведи на моя пулт, това което ще ти продиктувам! Побързай! – Рацата за по-малко от секунда застана на пулта, а на екрана се отброяваха вече 35 секунди, 34, 33, 32…
- Диктувай – извика Рацата.
- 12… - започна Камен. Всички бяха затаили дъх и гледаха часовника –секундите течаха 23, 22, 21 секунди…
- 52… - продължи на диктува Камен. - 901, 12, 56, 10 това е!
- Готово! – извика Рацата и часовника замръзна на 8 секунди. После изчезна и на негово място се появи лице на красива жена с черна къса коса и лилави очи тя огледа момчетата и попита:
- Кои сте вие, и какво правите в нашия изследователски кораб?
Камен ядосано застана отпред и каза:
- Госпожо, вашето куче… - той посочи едно куче от петте – ни доведе тук, защото кораба щеше да се взриви. Очевидно за малко да умрем. Изплашихте брат ми…
- Чакай, чакай… - каза дамата от екрана, прекъсвайки го. – Вие сте деца, но кой век е при вас?
- Двадесет и първи... – каза нахакано Любослав. – А точната година е 2023та!
- Но тогава как си общуваме? – каза жената с късата черна коса. - Аз съм в двадесет и трети век, при нас е 2223 година.
Децата се спогледаха, а екраните на космическия кораб изгаснаха в залата изгасна и осветлението. Децата побързаха да излязат и врата зад тях се затвори. Те тръгнаха по обратния път и излязоха по металните стъпала, по които влязоха.
Отвора се затвори и могилата се разтресе. Те бързо се отдалечиха от нея и затичаха между дърветата във вечерния полумрак. Могилата се разпръсна на буци пръст и дървесина, а над гората се издигна голямо сферично тяло, което веднага изчезна между появяващите се звезди.
Камен поведе децата към вкъщи, знаейки, че ще бъдат наказани. Но самия той се радваше, на това приключение, защото бяха на космически кораб от бъдещето, а той самия схвана какъв софтуер и какви елементи му трябват за да построи такова нещо…
Костадин Койчев - kovak
08.06. 2023г.
Костадин Койчев - kovak
08.06. 2023г.
© Костадин Койчев Всички права запазени