Генийчета: Посланието

- Да слушате баба си и дядо си! - Каза строго Петър Чакъров към двамата му синове - Радослав и Камен. - Да не стане като миналата година. - Да, миналата година двамата заедно с братовчедите им Любослав и Пламен си бяха направили електро-лаборатория в плевнята, която избухна и запали плевнята. Тя изгоря до основи и сега на нейно място има друга - нова плевня. Вярно, че четиримата, когато са заедно са като бомба със закъснител, но това не ги прави пакостници. Просто те обичаха да се занимават с разни електронни и електрически експерименти. Те бяха малко по-умни от останалите деца и може би и затова рядко общуваха с тях. Радослав беше най-малкият  - само на 10 години, брат му Камен беше на 13, Любослав на 12, а брат му Пламен на 11 години. И четиримата бяха много добри с компютрите във всяко едно отношение. Те даже поддържаха торент-тракер, от който им падаха добри парички.

Родителите на Камен и Радослав си заминаха. Лятото беше пред тях. Те много обичаха да си седят на село. Тук нямаше скучни съученици, които да им се молят за домашното по информатика или математика. На село само, дето нямаха Интернет, но те и за това се бяха погрижили тази година.

Обадиха се на баба си и дядо си, че тръгват на разходка в гората и че ще се приберат чак като се стъмни и четиримата прекосиха реката, която разделяше двора им и Стара планина. С нарамени раници, в които имаше инструменти и разбира се - личният лаптоп на всеки един от тях, те поеха по една пряка пътека към върха на планината. Това не беше най-високият връх на Стара планина, не беше дори най-високият връх в околностите. Но този връх беше много важен за тях в този момент. Освен, че там беше любимото им място за игра, там се намираше тайната им цел за този поход. Там беше телевизионната кула за региона.

Пътеката беше доста обрасла от клони и високи треви. На места имаше и 

Къпини, които направиха пътуването малко по-неприятно.

- Ако си бяхме минали по пътя сега нямаше да се налага се дерем от тия къпинаци. - Радослав както винаги мрънкаше. На него никой не му викаше Радослав, всички му казваха Рацата още от малък.

- Брат, какво се ти мрънкаш?! - Поскастри го брат му Камен.

- Раца, потрай малко след малко сме горе. - Да, действително Любе беше прав. Оставаше им малко път до върха.

Те вече изкачиха пътечката, която се врязваше в пътя. Продължиха по него. Вървяха не повече от 10 минути и стигнаха стръмна добре окосена поляна. Те се затичаха по нагоре по нея. Винаги се състезаваха кой пръв ще стигне до върха. Горе ги чакаха шипкови храсти. Отново се понадраха, ама въобще не им пукаше, продължаваха да тичат. Качиха се на върха и въпреки силния вятър, който ги лъхна, продължиха да се състезават. Състезанието приключи, когато Рацата се докосна пръв до телевизионната кула. Днес той спечели състезанието. Те свалиха раниците си и налягаха на добре окосената ливада. Вятърът свистеше между тях, но той не беше толкова студен. Беше приятен. Силен, но приятен. Те гледаха към небето, имаха чувството, че могат да докоснат облачетата.

- Бате, виж... - извика Пламен. - Този облак прилича много на овца.

Те всички се разсмяха. Брат му го ръгна леко с пръст по корема, и те почнаха да се боричкат. Но не спираха да се смеят.

- Момчета, искате ли да започваме, че скоро ще се стъмни. - Камен винаги се държеше най-сериозно. Веднага след като 2-а спряха с боричкането, те си разпределиха работа. Тяхната цел беше чрез едно тяхно изобретение да се прикачат към Интернет мрежата от сателитите минаващи над тях. С това устройство те щяха да имат безжичен Интернет достъп от всяка точка в радиус от десет километра. А Интернет за тях беше много важен.

Телевизионната кула представляваше метална конструкция, висока деветдесет метра, цялата окичена с най-различни антени. Антени за телевизии, радиа и GSM - оператори. Конструкцията и беше скелетна.

Камен и Любослав се заизкачваха нагоре по металните стъпала. Камен носеше в едната си ръка въпросното устройство, а с другата се държеше. Любе го следваше с неговият лаптоп в едната ръка. Колкото по високо се изкачваха толкова по прекрасна и по-мащабна гледка се откриваше. Наистина кулата не беше никак малка, а със всяко изкачено стъпало вятъра духаше все по-силно и кулата се тресеше все повече. Ако се качваха за първи път щеше да ги е страха да не се строши. Изкачването не беше много просто, те правеха доста почивки. Все пак трябваше да го прикрепат колкото се може по-високо. Изкачването, което не беше никак безопасно, им отне малко повече от 45 минути. Когато достигнаха необходимата височина вече започна опасното.

Трябваше да намерят антена, към която да го закрепят и чрез сигнала, който тя излъчва те да могат да получават безжичен Интернет, който всъщност ще е вземан от космоса - от сателитите.

- Бате, тази мисля, че е на някой от телекомите. - Любо му посочи една антена близо до него. Камен я огледа.

- Тази ще бъде. - Камен се преметна зад заграждението и се насочи внимателно към антената. Прав нямаше как да стигне, защото тя беше закрепена на един масивен, дълъг почти пет метра, пе-образ. Камен седна на самия пе-образ. За миг погледна надолу и веднага реши, че повече няма да го прави.

- Внимавай, батко. - подвикна му загрижено Любослав.

- Споко, пич, ще се оправя. - Камен стисна устройството, то не беше голямо, по форма и големина беше като кутийка за очила. Той направи леко придвижване напред. Спря се, ръцете му бяха плувнали в пот. Той реши, че най-добре ще е, ако легне върху пе-образа и да се плъзга легнал към антената, така ще се възползва от височината си, а тя не бе никак малка за възрастта си - той беше висок 182 см. Така и стори. След няколко внимателни придвижвания се добра до бленуваната цел. Ако можеше да го види баща му отнякъде, колко бой щеше да яде. Но за щастие, сега него го нямаше.

Той бръкна в задния джоб на дънките си, там имаше гумени ръкавици. Сложи си ги. После включи устройството. На него не му трябваше да е свързано с никакви кабели, то бе на електромагнит. Той просто го постави върху металната част антената. То работеше на батерии, които можеха да дърпат ток и от самата антена, а и от слънцето.

- Вкарай настройките и виж дали другите виждат нетустройството. - Каза Камен, който избърса потта по лицето си от тениската.

- Да, секунда... - той за ръчка нещо по лаптопа, това го забави около минута. - Готово, сега само тези от долу да пропишат в скайпа.

Това не отне много време.

- Време е да слизаш от там всичко е наред. - Любе се ухили.

- Ок, слизам... - въздъхна Камен, който първо свали ръкавиците и ги изхвърли направо долу. „Да, слизането няма да е приятно." - помисли си той. Тръгна да се плъзга пак легнал на зад. Но в този момент се преметна и за миг се видя как пада не падна, защото добре се държеше с краката за пе-образа. Но сега се намираше от долната му страна.

- Батее... - извика в този миг Любе. - Добре ли си, дръж се, ще се кача при теб. - Той тръгна да се изкачва по стъпалата нагоре.

Но братовчед му се на набра и се обърна в правилната посока и почна да се приплъзва назад към стълбите. Пристигна там точно когато и Любе, който му подаде ръка.

След около още 45 минути те слезнаха долу при братята си.

- В нашия торент вече имаме над 10 000 потребители. - Посрещна ги Рацата с усмивка.

- Аз набрах малко чай. - каза Пламен. - Готови ли сте за голямото спускане? - Да, те винаги се прибираха не по пътеката и пътя, а от другата страна на планината. От тази страна нямаше път, а пътеките се губят в ниското. Тази страна е доста стръмна, но не и скалиста. Дърветата бяха по-нагъсто и земята беше покрита изцяло с листа, независимо от сезона. Е, разбира се само през зимата върху листата има сняг. През лятото нямаше сняг, но те и на листата се кефеха, защото се засилваха от върха и се пързаляха по листата, като че са с някакви невидими кънки. Въпреки че беше опасно и безразсъдно, те се забавляваше на пълни обороти винаги, когато се спуснеха от там.

- Да тръгваме, че взе да се мръква. - каза Камен, докато прибираше лаптопа си в раницата.

Промушиха се през едни храсталаци и излязоха между дърветата.

- Момчета, ще се видим долу. - каза Пламен и се засили надолу през дърветата. Другите го последваха. Спускането се състоеше в това да се засилиш и после почваш да се пързаляш с платненките, все едно си на кънки. Те често падаха, но веднага ставаха, изтупваха се и продължаваха надолу. През цялото време не спираха да се смеят едни на други за смешните падания или физиономиите, които правеха. Дозата адреналин, с който ги зареждаше това спускане, ги правеше много щастливи.

Пламен и Любослав стигнаха първи долу до реката и те направо се съблякоха голи и се хвърлиха във приятната вода. Както добре знаете вечер водата е най - топла. След малко се появиха  Рацата и Камен. Те също се пъхнаха във водата и почнаха да ги пръскат. Пламен и Любо им отвърнаха и се почна една водна война. Която продължи по-малко от една минута. След нея те започнаха да плуват във вече размътения вид. Не се бавеха много, защото и времето беше напреднало.

Прибраха се точно за вечеря.

- Момчета, къде се лутахте толкоз до късно?! - Поскара им се дядо им. - Вървете да се измиете и сядайте да ядете. - Те веднага се втурнаха.

Когато приключиха с вечерята, те тръгнаха да си се качват към 2-рия етаж към своите стаи да играят карти. Но дядо им ги спря.

- Почакайте малко, момчета. Искам да ви покажа нещо. - Дядо им им посочи една нова дъсчена постройка до бунара. - Ето ви ключ, влезте и вижте какво има вътре. - Те се запътиха натам. Камен отключи вратата и те влязоха вътре. Някой светна осветлението. В помещението имаше четири маси и столове. Имаше и един рафт с множество платки и части от стари техни компютри. Както и отверки, чукове, клещи и други инструменти.

- Боже, той е запазил всички тия неща от старата ни работилница. - Каза Рацата.

- Супер, има и настолна бормашина. - Ахна Камен.

Те изтичаха да благодарят на дядо си. После си взеха лаптопите и обратно в работилницата.

Всеки почна да си рови нещо из своят лаптоп. След малко обаче нещо направи впечатление на Рацата.

- Момчета, искате да видите това. Повярвайте ми, много искате да го видите.- Другите се надвисиха над неговия лаптоп да видят това.

- Вижте, момчета, какво показва един американски сателит, който хакнах съвсем случайно днес следобеда. - А той показваше, че скалите на съседния връх до Кулата са кухи. Те често са ходили там и никога не са откривали пещера или някаква яма.

- Това е интересно, искате ли да отидем утре там и да проверим? - Предложи Камен.

- Може да има заровено съкровище?! - Предположи Пламен.

- Ей, момчета, представяте ли си, ако има стара тракийска гробница там? - Рацата ги накара да се разсмеят.

След като решиха, че на сутринта ще ходят на поход до там си направиха мрежа и почнаха да се трепят на Контра страйк. Легнаха си сравнително рано около 22 ч. Като предупредиха дядо си и баба си за намеренията им. Баба им обеща да им направи сутринта мекици за из път.

7 часа сутринта на следващия ден. Телефонът на Камен иззвъня. Камен стана и изключи алармата. Бутна Любе:

- Аз отивам да събудя малките, като се върна, да си готов. - Те двамата спяха в едната стая, а Рацата и Пламен в другата стая на 2-рия етаж.

Камен влезе тихо в стаята им постави лаптопа си на нощното шкафче между двете легла и увеличи музиката на макс, а парчето което им пусна беше култово за тях Слави Трифонов - Студио Х.

Двамата се размърдаха. Рацата пръв се изправи и се прозя:

- Колко е часът? - Попита той.

- Седем и пет минути. - Отговори Камен.

- Ох, значи требе да се става... - Каза сънено Пламен, изправи се и почна на търка очите си, докато се прозяваше.

След около десетина минути четиримата вече закусваха от вкусните мекички на баба им.

Заредиха раничките си със храна - мекици, сандвичи и зеленчуци. Задължително сложиха и лаптопите заредени добре в раниците. Дядо им на бързо им обясни от къде да минат, че било разчистено и по пряко. Те кимаха послушно.

Преминаха от другата страна но шосето, от  където имаше стар коларски път. Тръгнаха по него. Вървяха по него около 10 минути после се отклониха както им беше казал дядо им. Тръгнаха по една пътека, по която вървяха около час без да спират. Стигнаха до поляна с чешма. Там спряха да си починат.

Пиха вода. И седнаха върху самата чешма. Тя представляваше около метър висока каменна чешма с дължина около четири метра. Но височината и не беше еднаква навсякъде. Тя беше направена стъпаловидна като в единият край тя е около метър висока, а в другия е почти до земята.

- Още поне 2 часа до върха, момчета. - Каза Камен. - Трябва добре да си починем.

- Дали ще открием нещо там горе? - Пламен беше леко скептичен.

- Ако не открием, поне ще се разходим до горе, а от там гледката е невероятна.- Каза Рацата.

-  Е, готови ли сте да потегляме? - Камен беше извадил ножчето си тип       пеперуда и си играеше с него. Всички се изправиха и тръгнаха нагоре по друга пътека.

Те, четиримата, не бяха типични деца - докато техните възнисци си играеха по улиците, те предпочитаха да стоят в тях си и да се самообучават във всичко, свързано с компютърните технологии. Още в най-ранна детска възраст се научиха на английски, който много им помогна за това. За една нова година си направиха един номер с правителството на САЩ. Като източиха държавния им резерв и го прехвърлиха в швейцарски банки. Но двадесет минути по-късно възстановиха сумата и покриха перфектно следите си. Определено можеха да ги откраднат и никой да не разбере кои са. До ден днешен никой не е научил за този случай, а и американците нямат и изгода да го разгласяват, че се е случил, а това, което  озадачава американското правителство е това, че не знаят кой се е помайтапил така с тях.

 Около час и десет минути след почивката при чешмата те решиха да си починат отново. По самата пътека имаше букови дървета и те решиха, докато си почиват, да се подпишат, че са идвали в тази част на гората. Това им се беше превърнало като ритуал, когато се качваха по този връх, който местните го наричаха „Скалите". Той беше значително по-висок и по-трудно достъпен от „Кулата".

Подписите им отнеха около петнадесет минути, след което те отново продължиха. Въздухът почваше да се разрежда значително и взе и да става по-хладно. Докато вървяха сред дърветата, те не го усещаха. Но когато започнаха да изкачват оголената част преди върха, им стана хладно и си облякоха горнищата на анцузите.

Пътеката ставаше все по-камениста и скалиста. Скоро около тях  нямаше нито едно дърво, тук там някоя тревичка се беше показала в скалите. Те вървяха в индианска нишка. Водеше Камен следван неотлъчно от Любе, а в края на групата беше Рацата.

Изкачиха се на върха и веднага насядаха на скалите. Бяха доста задъхани от умора.

- Вадете мекиците, умирам от глад. -  Каза Любе. Другите се  разсмяха. Извадиха храната и хапнаха по няколко мекици. Камен пръв се беше наял и беше отворил лаптопа си и почна да сканира района, чрез хакнатия сателит. Той се изправи с лаптопа в ръка. Леко залитна заради силният вятър, който духаше там. Но се задържа и направи няколко крачки напред после спря.

- Тук някъде трябва да започва кухината, която засича сателита и продължава по целия връх. - Камен остави лаптопа на земята върху един камък и почна да разглежда скалите. Почукваше скалите, местеше камъните, но нищо. След малко към него се присъединиха и другите. Рацата взе лаптопа му и почна да преглежда местността с него.

- Това не е възможно. - Каза той много развълнуван. - Показва ми, че тук отдолу има енергиен източник и то много мощен.

- Стига бе, това не е възможно. - Каза Камен и се изправи да погледне в лаптопа си.

- Добре де, от колко години се качваме тук и да не знаем за някакви разработки на военните по това място. - Любе и той се изправи. - Трябва да отрием входа на тази пещера или каквото там е.

- Любопитството почна и мен да ме гризе много. - Пламен и той се надвеси над лаптопа. - Но как да проникнем?

Да, това беше въпросът, който много ги терзаеше. Най-интересното беше, че те се качваха тук поне по 10 пъти на година и не са се натъквали на никакви отвори към пещери или нещо подобно. Тук редовно играеха на война. И единствените скривалища им бяха скалите, никога не бяха откривали пещери или други ями и дупки.

Те обходиха целия връх. И нищо не откриха - нито процеп, нито дупчица в някой камък.

- Момчета, тъй и тъй нищо не открихме, дай да поиграем на война с фунийки. - Предложи Пламен, на който му беше писнало да се прави на откривател на пещери.

Така се разделиха по двойки. Камен и Любослав на Пламен и Рацата. В раниците си те винаги носеха дървени пистолети със залепени с тиксо тръби отгоре. Всеки от тях имаше и готови фунийки.

Пламен и Рацата трябваше да се скрият на върха и да го пазят, а Камен и Любе трябваше да го превземат. Те се спуснаха леко надолу, но не много и изчакаха 3 минути според договорката. След това тръгнаха двамата заедно да нападат. Вятърът допълнително щеше да им пречи, като започнат да се обстрелват но на тях не им пукаше особено.

- Искаш ли да заобиколим по билото откъм скалите? - Предложи Любе.

-  Ок, само ще трябва да внимаваме, че там е опасно. - В тази част трябваше да се катерят около 3 метра височина. Но опасността да паднат не беше никак малка защото скалите там доста се ронят. Принципно те имаха опит в катеренето, доста често го практикуваха по скалите над Гергева ливада, там ходеха да играят футбол с другите момчета от селото, но там скалите не бяха толкова опасни. Те запасаха пистолетите в долнищата на анцузите си и леко и бавно почнаха да се катерят нагоре. Преминаха първият метър без проблем, но Камен спря и се загледа в нещо.

- Бате, какво има? - Попита Любе. Камен не отговори веднага. Той докосваше някаква скала, почеса се по главата и чак тогава погледна към братовчед си. С усмивка му каза:

- Братовчед, слез и извикай другите и да вземат лаптопите. - Последното повече го каза на себе си, отколкото на Любе: - Мисля, че знам как да влезем в пещерата.

Любе слезе по възможно най-бързият начин и се затича с виковете:

- Стоп игра, стоп игра... покажете се. Не се играе, стоп... стоп...

След десетина минути всички се бяха струпали при скалите под върха, само Камен си стоеше покачен горе.

- Любе, качете ми един лаптоп. - Поиска той. Любе веднага се закатери с раницата нагоре към него.

- Любе, не бързай. - Скастри го Камен.

Той стигна до него и го погледна въпросително.

-  Сега искам да се подпреш така, че да не паднеш, но и ръцете ти да са свободни, ако трябва седни. - Любе го послуша. Седна и се облегна назад, не му беше особено удобно, но поне ръцете му бяха свободни.

- Така, сега искам да ми подадеш компа. - Камен бавно се премести по-близо до него. Пътечката на която Любослав беше седнал беше с дебелина не повече от 20 сантиметра.

- Донесъл си моя лаптоп, нали?!

- Да, знам, че той ще ти е най-удобен за работа. - Камен с удоволствие се наведе и взе лаптопа си от Любе.

Той също седна, отвори лаптопа и го стартира. През това време момчетата отдолу се провикнаха:

- Какво става? - Попита пръв Рацата.

- Да се качим да помогнем с нещо? - Пламен предложи услугите им.

- Споко, момчета, ще се справим, открих нещо като скални бутони, но още не знам каква е комбинацията за отваряне. Ако искате, потърсете инфо за някакви легенди около този връх.

- Ок. - Отговориха едновременно и си включиха лаптопите.

Камен също ровеше из Интернет пространството и търсеше значението на символите, които имаше по каманите. Търсенето отнемаше много време, и в никоя страница не откриваше подобни символи, камо ли разяснение какво означават. Накрая се ядоса и остави лаптопа. Изправи се бавно и отиде до специфичната скала със странните символи.

- Батко, няма никакви предания и легенди за това място, нито за селото ни. - Провикна се Пламен от отдолу.

- Добре, момчета. -  Отговори им  Камен. Той се загледа във символите те бяха общо седем на брой. Той ги разгледа внимателно. Натисна един от тях. Изведнъж другите взеха да светват и изгасват последователно едно след друго в определен последователен ред.

- Момчета, вижте... - провикна се Камен. Момчетата от долу оставиха лаптопите и загледаха нагоре, Любе се бе изправил и гледаше също слисан.

- Ето го енерго-източника, който засичахме. - Любе се приближи до Камен.- Защо не ги натиснем последователно, по това кое светне първо?

- Да, прав си ще пробвам. - Камен се съгласи. Започна да ги натиска едно след друго последователно по реда им на светване. Когато натисна и последното те започнаха да светят едновременно след миг на тяхно място се появи голям отвор на пещера.

- Боже, как стана това... - каза Камен. И тръгна навътре, след което се спря:

- Другите качват ли се? - Попита той.

- Да, дай да ги изчакаме! - Каза Любе. Докато казваше това Пламен вече беше горе при тях.

- Браво на вас, успяхте. -Похвали ги той. - Уал, това е като скален тунел под върха.

- Да, и на мен ми се стори на такова нещо, но за какво ли е служел и къде изчезна скалата?! - Камен беше много любопитен да разбере.

- Момчета, тук съм!- Качи се и Рацата. -  Леле, много ли е голяма пещерата?

- Ще разберем, Раца, все питаш неща, които не знаем още. - Ядоса му се Любе. - Тръгва ме ли? - Попита нетърпелив Камен. Всички бяха готови. Те си нарамиха раниците и тръгнаха към вътрешността с извадени фенерчета.

Огледаха изключително гладките стени на тази така странна пещера. Рацата даже докосна стената.

- Пипнете да видите колко е гладка!

- Прав е... - Потвърди Пламен. Всички докоснаха стената. Наистина нямаше архитектура в света която да може да постигне тази гладкост на скала. Стените бяха по гладки от мрамор и стъкло, а бяха само от скала.

- Момчета, това може да ни стане тайното скривалище. - Предложи Пламен.

- Да но трябва първо да я разучихме. - Каза Камен. Те светнаха фенерчетата си и нарамиха раниците. Не се знаеше колко ще вървят на вътре. Но щом бяха стигнали до тук трябваше да я проучат.

Освен любопитството, скоро се появи и едно друго много естествено чувство. Чувството за страх. И четиримата много ги беше страх от това което може би имаше в тази така особена пещера. Те вървяха както и докато се изкачваха в колона по един. И не защото беше тясно, напротив беше даже доста обширно. Просто те винаги си вървяха така. А и сега страха взе да надделява и те се стараеха и да не вдигат излишен шум.

В главата на Рацата взеха да се появят различни чудовища, които може да ги чакат там долу нейде. Но скоро се опита да разбуди тези страховити мисли.

- Момчета, какво мислите, че има навътре... долу? - Каза с пресипнал глас той.

- Раца, спокойно, няма нищо страшно. - Брат му Камен спря, хвана го за раменете и го погледна право в очите. - Братче, искам да си спокоен, не искам да се плашиш. Аз съм тук. Аз ще те пазя. - Последното почти го прошепна, докато го прегърна.

- Раца, спокойно брат'чед, каквото и да има, ще го посрещнем заедно. - Любе се присъедини към прегръдката на брат му. След което го последва и Пламен. Така образуваха една обща прегръдка. Прегръдка, изразяваща любовта им един към друг. Прегръдка, която правеха винаги, когато един от тях е в опасност или има нужда от подкрепа. Мотото на мускетарите: „Един за всички всички за един."

- Благодаря ви, момчета, вие сте винаги били верни приятели. - Каза през сълзи Рацата.

Те продължиха. Вървейки, те стигнаха до една врата. Вратата беше огромна и каменна. Те я осветиха с фенерчетата и установиха, че това не е камък. Или поне беше някакъв много черен - въгленочерен камък.

- Ами сега? - Попита Пламен.

- Сега ще опитаме с дръжката. - Камен реши да пробва с дръжката, която имаше. Тя също беше направена от този черен материал. Тя беше дебела около десет сантиметра и дълга около метър. Той я натисна с две ръце. Тя освободи надолу, след което вратата светна цялата. Светна, обаче светна с червена светлина. Камен се отдръпна назад.

- Какво стана? - Любе се шашардиса и изпусна фенерчето си. Те четиримата дружно се прегърнаха и зачакаха да видят какво ще се случи. След малко светлината угасна и отново затихна всичко. Но това беше само за кратък период от няколко секунди. Рацата си затвори очите и се гушна още по силно в останалите.

То се случи. Вратата се помести и отвътре ги заслепи бяла светлина. Вратата се отвори изцяло и те вече нищо не виждаха.

Когато очите им свикнаха със силната светлина, те се спогледаха.

- Момчета, не знам аз съм против, да влезем. - Уплахата на Рацата беше очевидна.

- И аз мисля, че не е и за мен. - Пламен подкрепи братовчед си.

- Момчета... - започна да им говори Камен. - ... няма страшно, нали сме всички заедно. Вижте докъде стигнахме и сега да не влезем, ще е голяма глупост. Колко много ни глождеше да открием пещерата - открихме я, сега трябва да разберем и нейната тайна, не мислите ли?!

- Да, но много ни е страх. - Рацата се гушна отново във брат си.

- Спокойно, братче. Всички сме с теб. - Камен го пусна от прегръдката си. Погали го нежно по главата и го хвана за ръката. Всички те се хванаха за ръце и влязоха в тази толкова тайна и мистериозна стая.

Стаята беше изцяло бяла. Не беше много голяма, колкото нормален офис кабинет. В нея имаше бяло бюро, зад бюрото чисто бял стол. А пред него четири бели фотьойла.

Те гледаха уплашено празната стая. Но това, което се случи, ги уплаши повече.

В белия стол зад бялото бюро се появи един много възрастен господин. Това ги стресна и те и четиримата извикаха от ужас и страх. Отново се гушнаха едни други.

- Спокойно, деца. - Каза с много благ старчески тон възрастният господин. Всъщност дой беше облечен във чисто бял елегантен костюм, бяла риза и найверочтно и бели обувки. Но това нямаше как децата да видят, бюрото пречеше. - Аз няма да ви сторя нищо лошо. Сигурно се питате кой съм аз и защо направих всичко възможно да ме намерите?

- Тъй де... - поде плахо Камен. - кой сте и тук ли живеете?

- Ами... ха-ха... - засмя се човекът в бяло. - Аз всъщност съм много, аз съм цяла една раса. Която не живее тук, ние сме пътешественици - реставратори на светове. Сигурно и понятие си нямате какво искам да ви кажа?

- С две думи не си човек? - Попита Любе.

- Да, това е така.

- И казваш, че ти си ни довел тук? - Камен беше озадачен. - Защо?

- Защо? - Стареца се изправи разроши белите си коси. - Първо седнете и се настанете удобно.

Те му се довериха и седнаха във фотьойлите.

- Така... - той също седна отново. - Момчета, вие сте тук за да разберете за един край, края на една цивилизация, една много древна цивилизация. Тази много древна и напреднала цивилизация чиито безспорни наследници сте Вие. Под „вие" имам предвид цялата човешка цивилизация и раса.

- Но ние сме само деца? - Прекъсна го Пламен.

- Да, и то много умни деца. Един ден бъдещето на тази планета ще е заложено отново на карта и Вие трябва да предотвратите това да се повтори.

- Как? - Този път го прекъсна Рацата.

- Това вие ще решите, а сега е време да видите кадрите, които са записани от нас. - Изведнъж в стаята всичко изгасна. Настъпи пълна тъмнина. Изведнъж зад стареца се появи огромен екран, който освети стаята.

На екрана се появи прекрасна картина от някаква гориста местност. Красиви  дървета, зелени храсти и прекрасна зелена тревица. На една полянка си пасе една сърничка. В този момент от небето падна огромно огнено кълбо, всичко наоколо стана черно, стана на пепел. Сърничката я нямаше, вероятно беше станала част от този изпепелен пейзаж. Небето се беше покрило с разноцветни облаци. Заваля дъжд. Дъждът беше с лилав оттенък. Той разяждаше, това което беше останало. След това на екрана се появиха различни уроди. Хора с конски глави се разхождаха и общуваха с крави с човешки глави и ръце. Те заедно гонеха някакъв вид огромно влечуго - динозавър. Тук филмът свърши и в стаята отново стана светло.

Те и четиримата плачеха.

- Деца, за дова сме тук да не допуснете това да се случи отново!

- Но как? - Каза през сълзи Камен. - Никой няма да ни повярва ако му кажем, че сте ни предупредили. Ние сме само деца.

- Деца, с много висок потенциал на интелигентност. Вие ще намерите начин. Ако не видяхте последиците. Просто в момента вашият света върви бавно и сигурно на там и нещо ни подсказва че вие ще играете решаваща роля в това. Вземете тези медалиони, те са за вас да си спомните един ден за нас и нашето филмче. - Той им подаде специални медалиони те не бяха нищо особено отпред беше гравирана планетата Земя, а отзад един човек, а под него името на притежателя на медалиона.

- Сега, деца, е време да се събудите... - Каза старецът.

Те действително бяха заспали горе на самият връх. Те се размърдаха. Протегнаха се прозяха се и  изведнъж ги лъхна силният вятър.

- Момчета, к'во стана нали бяхме в пещерата, или съм сънувал? - Попита плахо Рацата.

- Интересно, и аз сънувах, че сме в пещерата. - Каза Пламен. След което се оказа, че са сънували едно и също.

Те си събраха неща и почнаха да се спускат по склона надолу към селцето. Докато се спускаха, Любе усети нещо на шията си. Там висеше сребърен медалион с гравирана планетата Земя от едната страна, а от другата -  човек и името му под него.

- Момчета...

Да, понякога сънищата се оказва, че са били реални. А вие какво сънувахте снощи?

 Костадин Койчев - kovak