Въпреки че заживях сам още седемнадесет годишен, едва десет години по-късно за пръв път имах сериозна приятелка, с която заживяхме заедно. Всичко при мен се случваше със закъснение - първата целувка, първото гадже, първата сериозна връзка...

Спомням си как се изнесох от вкъщи. Беше ми дошло до гуша от лъжите на майка ми, от тайния й живот, истерията и хаоса. "Какво те прихвана?! Какво не си получил, което си искал..не те ли отгледах добре...къде ще отидеш сега?!" - майка ми задаваше и преповтаряше тези въпроси, докато си събирах нещата и се готвих да напусна лудницата, която никога не съм чувствал свой дом. Може би, защото сменяхме квартирите на всеки три-четири месеца. 

- Спокойно, майко, вината не е в теб. Просто и двамата не сме случили на родители.
- Гадина! - изкрещя майка ми от безпомощност и тръшна вратата след мен. 
В този момент знаех, че няма връщане назад. Знаех, че всъщност не знам какво ме очаква и че оставах сам. Вече нямах и база-минимум: легло и подслон. Но не ми пукаше. В този ден за пръв път се почувствах свободен и жив. Погледнато отстрани, живота ми тръгна в необратима низходяща линия надолу, но по дяволите, взех и видях толкова много от всичко това. Отначало бяха само болници и арести, после веднъж ме затвориха в психиатрия за цели четири дни, тъй като се бях опитал да се самоубия с алкохол и преспивателни. Честите посещения в арестите накрая доведоха и до кратък престой в затвора. А в болниците продължих да бъда редовен пациент. Опитвах се да се убия с алкохол. Или, ако не себе си - то поне всичките тези гадости вътре в мен, които ме измъчваха. 

В деня, в който се навърши точно една година от идването ми в Германия - 22 Август ме арестуваха и се оказах в затвора. Провиненията ми бяха дребни и след месец ме освободиха. Когато излязох вече нямах нищо, включително и квартирата, която в Мюнхен е не само много скъпа, но и трудна за наемане. Наложи се да отседна при мои близки. Около две седмици, след като ме освободиха аз отново имах "пробив". След тежък няколкодневен запой, купона отново приключи на обичайното си място - токсикологията. Този път се събудих в Университетската болница. Там идваха студенти на практика, основно момичета за медицински-сестри. Повъртях се в леглото, отидох, изпуших една цигара в тоалетната (което в германска болница въобще не е дребна работа) и зачаках да дойдат да ми свалят всичките системи, с които бях омотан. Дойде една, около 50-годишна жена. Гледаше ме като нищожество - поредния пияница, който вдига линейки на крак и се събужда пиян. След нея влезе и едно младо момиче, което се оказа, че за първи път ще свали абокат от ръката на пациент. Беше съвсем неопитна и нова. Беше типично германско момиче с руси коси, сини очи и спортна фигура. Само че не беше чак толкова висока. Беше по-финна и нежна. На гърдите си имаше табелка с надпис "Емили (практика)". Начумерената старша-сестра и й измърмори нещо на баварски и момичето съвсем се притесни. Когато започна да сваля всичките лепенки и бинтове, с които грижливо те омотават като мумия в немските болници ръцете й леко трепереха. Реших да се пошегувам с нея. 
- Значи аз съм ти първия, а? За мен ще бъде чест...
- Да... - тя като че ли от притеснение съвсем не схвана двусмислието.
- На мен няма да ми е за първи път. Даже и сам мога...

Тя не каза нищо, продължаваше да сваля лепенките и бинтовете един по един, за да стигне до абоката. Иглата се беше изкривила и малко заболя, когато я извади. Малко бавно и несръчно го направи, но беше толкова хубава, че когато краднешком я поглеждах въобще забравях, че ме боли. А и не беше болка за умиране.
- Добре...сега довърши тук и да си ходи. - начумерената надзирателка даде своите инструкции с войнишка строгост, говорейки за мен в трето лице, завъртя се и с тежка стъпка напусна стаята. 
Аз скочих от леглото и тръгнах да се оправям. Мразех болниците и исках да си тръгна възможно най-скоро.  А на ум теглих една майна на тъпака, който е викнал линейка, за да ме отлепят от там, където съм паднал, да ме качат на носилка и да ме докарат в болницата. В България хората просто ще те прескочат и ще те оставят на спокойствие. 
- Не трябва да пиеш толкова. Не е хубаво. Даже е много лошо! Изчакай да приключа тук и ще ти дам адреса на място, където могат да ти помогнат. Но трябва да отидеш сам и да им кажеш, че ти трябва помощ. - изненадващо момичето проговори, докато си вършеше работата из стаята.
- Ти пък много знаеш...на мое място и ти щеше да пиеш! - сопнах й се аз. Не защото ме подразни, напротив, не очаквах това топло и човешко отношение и то по-скоро ме изплаши. 
- Просто си много млад...не е хубаво така, помисли, може би наистина ти е трудно но...чакай...сега ще се върна и ще ти дам адреса...там ще ти помогнат.

Не я дочаках да се върне. Тръгнах си и след малко лутане из коридорите успях да изляза от болницата. Всъщност чак тогава разбрах къде и в коя болница се намирам. Мразех, когато се събудя в някоя болница на майната си от центъра на града. 

Докато вървях се чудех какво хубаво момиче, а и видимо добродушно беше тази Емили. Чак до първата глътка вино по-късно не спрях да мисля за нея. И тук вече се случи, което не мога да повярвам все още. Тръгнах си от болницата в 9 сутринта. Около 13-14 часа минах покрай метростанцията пред Правосъдната палата и какво да видя - Емили! Да, същото момиче, което преди няколко часа ми свали абоката в болницата, а сега ме вижда в с бутилка вино в ръка. Тя рязко се спря и се вторачи в мен, видимо ядосана. Аз също бях замръзнал на едно място, зяпнал като идиот. След няколко крачки, тя застана пред мен и започна да говори адски бързо на немски с баварски диалект, тъй че аз само отксълячно разбирах какво ми говори, но беше от рода на "Как може да пиеш отново?! Това въобще не е разумно, ти си неразумен, ти искаш да умреш, нали беше в болница, защо пак пиеш!" и преди да имам време да осмисля какво точно ми каза, аз вече знаех със сигурност какво има предвид, когато тя задърпа бутилката с вино от ръката ми. Аз нямах намерение да й я давам, бях дал 14 евро за нея и имаше още вино в нея, но тя продължи да дърпа, докато не я изтръгна от ръцете ми и двамата, основно тя, се оляхме с вино. 

- Нахална германка! Какво искаш?! - креснах й аз. За мен германките бяха нахалници и тя го потвърди, а такива хубави впечатления имах от нея...тиха, скромна. 

Така се запознахме с Емили и си станахме приятели. Впечатленията ми, че е мила и добра и като цяло свестен човек се потвърдиха. От време на време пушехме трева заедно. Тя постоянно учеше или беше на практика и рядко имаше свободно време.

След около половин година аз отново си имах моя квартира, а преждевременно за моя най-голяма очуда, с Емили бяхме станали повече от приятели. И ставахме все по-близки, докато един ден тя просто не се пренесе в моята квартира. Квартирата ми беше ужасна. Състоеше се от две стаи, тоалетна и баня - ни повече, ни по-малко. В едната стая беше и кухненския бокс. Но мен ме устройваше. Само дето" беше на майната си, в Хаймщетен, което си е направо извън Мюнхен. Но така е в най-скъпия германски град. На Емили не й пречеше и след известни нейни подобрения и нововъведения, които аз откривах, всеки път, когато се прибера от някъде, някак си го направи по-уютно и подходящо и за нея. С нея говорехме на немски, на английски или на микс между двата езика, който се нарича "денглиш". Но повече предпочиташе да говорим на английски, защото за да си говорим на немски, тя трябваше да говори на т.нар. "хох дойч", а не на своя роден баварски, което е натоварващо със сигурност. 

И така отношенията ни бяха съвсем сериозни, а аз много държах на Емили и избягвах да правя простотии. Все пак тя вече акаше в моята тоалетна, а щом една жена ака в твоята тоалетна, значи връзката ви е наистина сериозна. 

За съжаление неприятностите винаги ме намират сами. Дори да си стоя кротко вкъщи. Веднъж Емили се прибра от практика и донесе някакво писмо, което намерила в пощата. Тя беше прочела, че е от съда и го отворихме заедно. Тя го прочете и ми го преведе на английски. Трябваше да платя над 2,000 евро глоба  в рамките на две седмици, или ще ме съдят и ще ме вкарат в затвора, за да ги излежа. На Емили й стана доста неприятно и се ядоса. Както и на мен. Защо решават да ме съдят за неща, които съм направил още преди да вляза в затвора и след като са ме освободили? Защо не ме оставят на мира! Емили предложи да ми помогне с глобата, но аз й отказах. В писмото пишеше, че може да се плати разсрочено, но трябва да ида и да се договоря с тях. 

Един ден, след около месец се прибрах и Емили беше в тоалетната.
- Какво става? - попита тя през вратата.
- Нищо. 
- Отиде ли днес, най-накрая, да се договориш за глобата?
- Не. Не мога да се разправям със сърдити баварски бюрократични бабички. 
- Само се оправдаваш! Писна ми да стоя в напрежение кога ще те осъдят или ще те арестуват направо тук от нашата квартира! Не ти ли пука??? 

Разбира се, че ми пукаше и бях притеснен, направо бях като скован и затова не можех да отида и да се опитам да се договоря с тях. А и двете седмици бяха минали отдавна.

- Лесно ти е на теб, ти си германка! Освен това си момиче! - реагирах като пълен идиот. 
- Баща ми е австриец! - отговори тя от тоалетната.
- Че каква е разликата?!
- Има разлика! А може и да съм еврейка, откъде знаеш?! 
- Чак толкова не си ужасна.

Неусетно и неочаквано се скарахме съвсем не на шега.
- И какво като съм жена?! - продължи тя.
- Имаш цици. - продължих и аз в неадекватния си и просташки опит да се отбранявам от нея, защото знаех, че е права. 
- Знаеш ли, вие българите сте расисти и сексисти! А обвиняват в това германците...просто вашата държава не е толкова популярна (учтиво искаше да каже, че сме на гъза на Европа), аз дори не знам къде е точно! Поне не съм сигурна. 
- Не ти и трябва. - отговорих и аз. - Може и да си права за българите, но аз съм само наполовина българин, и то по-добрата, тъй че не е съвсем обективно да съдиш по мен за всички останали. 

Емили пусна водата, изми си ръцете и излезе от кенефа. Беше много ядосана. Познавах всичките й погледи, а този беше онзи, когато е направо бясна. 

- Виж, примирих се, че няма да пикаеш седнал, като цивилизован човек, но КОПЕЛЕ ТАКОВА, СВАЛЯЙ СКАПАНАТА ТОАЛЕТНА ЧИНИЯ СЛЕД СЕБЕ СИ! - "копеле" и "скапана" сигурно бяха най-лошите и мръсни думички в иначе бедния й откъм псувни, обиди и простотии речник. Стана ми смешно, защото думите въобще не бяха присъщи за нея.
- Не знам дали си забелязала, но на тоалетната чиния, отдолу, пише "Made in Bulgaria"". Така че аз имам моралното право да решавам в каква позиция ще стои по default. И ако искаш да знаеш, България е в ТОП-3 на световните производители на тоалетни чинии. - наскоро бях попаднал на тази новина в онлайн изданието на в. "Труд".
- Сигурно си много горд! А като прибавим и че изнасяте много експерти в почистването на тоалетни...
- Писна ми от иронията ти Еми! Това беше злобно!
- Тя е последната ми защитна стена. Колко съм глупава само...да ти позволя да преодолееш всички други. Даже не знам какво харесах в теб! На всичкото отгоре (дръжте се, удар под кръста)  си много невисок и не мога един път да си обуя токчета!
- Това ме подсети какво аз харесвам в теб - краката ти. Друго си нямаш! И забрави тия простотии - "невисок" - няма такава дума. Казва се "нисък". Както и оная ваша, друга дума, "негерманец" - казва се емигрант, бежанец, гастербайтер или както там си решиш!
- Какво ти пречи нашата учтивост пък сега???
- Емили, ти вече сереш у нас. Мисля, че сме достатъчно близки, за да бъдем прями един към друг за всичко. Всъщност, именно това е едно от нещата, които харесвам в германците.
- Радвам се, че поне нещо одобряваш! Онзи ден ме нарече "фашистка кучка". ако това е твоята прямота - не ти я искам! 
- Защото се държеше като надзирателка в концетрационен лагер. Развика се заради няколко чинии в хола.
- Държа на реда...а и виж колко е тясно тук...ако бях като теб...мама беше права!
- Знаеш ли какво, ще те върна на майка ти! Ще й се обадя и ще й кажа да прати баща ти с колата да си те прибере - и теб и десете ти куфара с дрехи в и без това "тясното" пространство и кашона ти с учебници по анатомия, пълни с черва, мозъци, теститси, яйчници, вагини и курове! Но преди това си събери всички косми от косата, които си наръсила навсякъде!
- Майната ти! Аз сама ще си отида! Да, още сега!
- Супер, ще отида да го "полея"!
- Ти всеки ден "поливаш" нещо, защото си шибан А-Л-К-О-Х-О-Л-И-К! Точно така!

След като каза това, Емили млъкна и впери поглед в мен. Гледахме се няколко секунди без да кажем нищо. Всякаш цяла вечност. 
- Съжалявам...не знам защо го казах...беше тъпо...
- Забрави. И без това е вярно...

Излязох да се поразходя.
Когато се върнах Еми беше поръчала пица и ме чакаше за вечеря. Знаеше, че разходката ми се състои от отиване до магазина, изпиване на няколко бири и изпушване на малко повече цигари (зависи колко сме се скарали) и прибиране обратно. Всичко това отнемаше най-много час и половина. И понеже Емили го знаеше, тя правилно беше пресметнала кога да поръча пицата, за да бъде топла, когато се върна. Германците са маняци на точността и уважават организираността и своето време. А аз обичах времето и все още го обичам, което споделих с Емили. Да, дори този ден, в който тя стоеше на произведената в България тоалетна чиния и се карахме през вратата на кенефа. Пуснахме някакъв филм с дразнещ немски дублаж (разбира се) и изядохме пиците. След една добра вечеря човек може да прости на всички, дори на роднините си, както беше казал Оскар Уайлд. Но, ако за мен роднините бяха нещо хубаво, стига да са далеч от мен, то Еми се беше превърнала в моя най-близък и интимен човек. Повече дори и от роднина.

Един ден тя се прибра разстроена, беше плакала и си личеше, че се е избърсала всякаш точно пред вратата, преди да влезе. Поздрави ме вяло и каза нещо от рода на "Как си?" в движение към банята. Когато виждах болка или тъга в погледа й направо озверявах. Видях и че има рана на устата и я попитах какво е станало, още докато беше вътре. Разбира се, последва най-влудяващия женски отговор:
- Нищо. 

Изминаха 15 дълги минути, в които тя се отпусна и най-накрая ми разказа, че докато се прибирала някакъв я пресрещнал и със заплахи я накарал да му даде телефона и парите си. Вероятно, за да я стресне още повече, я е ударил и е разбил устата й. 
- Беше чернокож. - така го описа Емили.
- Какво означава "чернокож", Еми?! Негър, арабин...какъв? Трябва да кажем на полицията.
- Няма да им казвам нищо! Ще го пратят в затвора и ще стане само по-опасен в тези ужасни условия там! Ти знаеш по-добре!

Не можех да повярвам. Ето по това разбираш какво означава добрият човек и защо те винаги страдат. 
- Аз не станах "по-ужасен", Емили. Или поне не мисля така. Той ти е разбил устата и те е ограбил, можеше и да те изнасили, или даже още по-лошо...
- Той ми открадна телефона и поиска пари. Сигурно е бил гладен! За това се е принудил, не разбираш ли? Тези хора идват от война!
-  Не мога да повярвам, че го защитаваш!
- Не го защитавам! - каза тихо тя. - Просто искам да забравя по-бързо, че се е случило. Ще ти направя яйца с наденички, ще се изкъпя и ще си легна...
- Не, остави. И сам мога да си направя да ям. - казах аз и грубо измъкнах от ръцете й пакета с наденички и кутията с яйца и ги хвърлих в другия край на кухненската част. 
- Ето, станаха направо на омлет! - казах аз ядосан.
- Не хвърляй храната! - каза тя.
- Какво ти пука, баща ти е милионер!
- Да, но аз не съм! А и не става въпрос за това!

След няколко дни телефонът ми позвъня - беше бащата на Емили.
- Мръсник! Как смееш да удряш дъщеря ми?! Видях устата й, разцепена е! Познавам добри адвокати, ще ти стъжня живота. - и затвори веднага. Дори в яростта си беше дисциплиниран по германски.

Разказах на Емили за монологът на баща й.
- Добре...ще му кажа нещо... - отговори тя, видимо объркана.
- Как така "нещо"?! Кажи му кой ти е разбил устата! Аз никога не съм ти посягал и не бих ти посегнал. Баща ти те е питал, ти си мремълчала и той, логично, сега мисли, че аз съм те ударил! 
- Успокой се! Ще му кажа, че не си бил ти. Но ще му кажа, че ме е ограбил германец. Да, някой наркоман...
- Защо, Еми? 

Всяко следващо поколение германци обвинява по-старото, че не са достатъчно анти-наци. 

- Защото не искам да подхранвам ужасното мнение на баща ми за всички чужденци! - отговори тя. 
- Понякога си мисля, че си с мен точно, за да го ядосваш!
- Не е вярно. Освен това баща ми те харесва.
- Нали мислиш, че има "ужасно мнение за всички чужденци"?
- Е, добре де, не, но постоянно се изказва лошо за тези хора. За бежанците. 
- Едва ли баща ти ме харесва вече!
- Стига! Аз съм жертвата, нито ти, нито той! Оставете ме намира! - Емили се развика, което се случваше само в много, много изключителни ситуации, обърна се и тръгна към другата стая без да кажа и дума повече. 
Винаги се затваряше в другата стая и си мислеше, че не знам, че е плакала, когато излезе след 10-15 мин все едно нищо не е станало. 
Винаги можех да вляза и да опитам да я успокоя, но не го правех. Не защото съм непукист и не ми пука, напротив. Но щом тя не искаше да виждам как плаче, аз я оставях, защото уважавах нейното достойнство. Макар че лично аз не смятам, че е срамно или лошо, когато една жена плаче. Напротив, това е най-тъжното нещо, което истински ме кара да се чувствам едновременно зле, безпомощен, объркан, безсилен и гневен. За това аз изчаквах тя да излезе от стаята и тогава се опитвах да я утеша, да седнем и да поговорим. Ние обсъждахме всичко и нямахме никакви тайни един от друг. Всичко решавахме заедно и се съветвахме.

За две години с Емили, вслушвайки се в нейните съвети, подобрих доста начина си на живот. Няма по-добър съветник  от жената, която го обича за един мъж. Но ние рядко ги слушаме. Грижата на Емили не се състоеше само в нейните ценни съвети, а в много други неща - дребни и големи, но всичките -  важни. При това Еми е с 6 години по-малка от мен...

Рано или късно, всеки мъж осъзнава, че жените всъщност са много по-силни от мъжете. И те имат нужда от нас, за да могат да си позволят да бъдат слаби да бъдат силни могат и без нас. Докато един мъж без жена е загубен и обикновено завършва като битов алкохолик. Да, пълно е с такива съсипани мъже. Тяхната кухня е единствената, в която свети в понеделник през нощта. И те стоят там, зяпайки чашата и пожълтелите тапети, питайки се дали жената, която обичат ги е напуснала, защото пият, или пият, защото ги е напуснала.