Зад девет планини в десета, след девет реки на десета живее един народ, който е стар колкото и Земята. Хората там боготворят боговете, издигат им паметници, а когато не им стигат, си измислят нови. Преди много, много години, когато били още шепа хора, имали едни бог, за когото жертвали всичко. Според легендата хората от този народ вярвали, че техният бог заслужава само най-доброто и най-добрите до себе си. Затова всеки път, когато сред този народ се появявал човек, различен от другите, те го пращали при своя бог. Избирали дърво със здрави клони, опъвали въже и обесвали различния от тях.
Заради бесилките по дърветата с годините народът се стопил и бил претопен. И въпреки това оцелял. Колкото и лош да бил поробителят му, по дърветата вече нямало много бесилки. Не останали достойни хора за бесене. Животът си течел, времето се трупало, хората били като приспани от лоша магьосница. Вече не раждали различни, за жалост нямало кого да обесят. Но един ден се родил  той - Вакил Плевски. Никой не подозирал, че малкото момче един ден ще стане герой, затова може би и се превърнал в такъв. С годините Вакил станал   голям мъж, изучил се и виждайки мъката на народа си, искал да му помогне, да го освободи от робството му. За кратко време се разчуло в цялата земя за новия герой. Вакил бил в устата на всеки малък човек. Хората отваряли очите си и дори поглеждали нагоре. Имало надежда. Природата също се събудила, земята и дърветата се разлистили. Клоните им се налели със сила, толкова, колкото да издържат тежестта на един труп. Дори и природата не могла да заличи раната в съзнанието на хората по тези земи. Вакил бил прекалено различен и един ден увиснал на въжето, изплетено специално за него. Така хората за пореден път изпратили най-достойния си човек при боговете, с надеждата боговете да им върнат услугата и да им дарят един ден по-хубав живот. Никой от хората не предполагал, че достойният живот може да е реален и без помощта на боговете. С надеждата да вкусят от живота, хората отнемали постоянно живот и с него хранели боговете, а и страха си от бъдещето. Хората били прокълнати да раждат герои, да ги почитат, да ги бесят, но никога да не вършат геройства.
Така живеели много, много години в мръсотия, мизерия и богопоклонство. Вакил е и до днес в устите на хората по тези земи. Хората честват раждането и обесването му, слагат цветя на гроба му, геройските му дела знае дори всяко малко дете. Но никой от поклонниците не смее да последва геройствата му. Хората отказват дори да подържат бита си, дори не се сещат да си измият тоалетните. А как само обичат героите си! Ах, как само ги почитат! В началото на пролетта не остава дори едно-единствено неоткъснато цвете, всички са отскубнати и положени пред гробовете на великите.
 Историята тежи, историята пречи на разсъдъка, историята е отрова. Хората с минало се гърчат в настоящето и нямат бъдеще. Ако видите дърво, отсечете му клоните, ако видите въже, нарежете го. Ако имате “История” в библиотеката си, изгорете я. Искате да живеете добре, погледнете напред. Пикайте върху миналото си. Погребете Вакил веднъж завинаги и го забравете. Вакил е достоен, оставете го да служи на боговете, а вие направете нещо от живота си.

Днес.
Утре.

Вчера умря.

Николай Михайлов

http://tarabaslandia.blogspot.com/