- Г-н Кмете, разказахте ни за новите проекти, които ще се изграждат в града, но в края на интервюто кажете повече за новият начин на работа на администрацията на общината, преди почти половин година спечелихте изборите с обещание да въведете промени и да бъдете по-близо до хората. - младата репортерка на местната телевизия си беше научила урока и задаваше предварително уговорените въпроси, но с очевиден талант да изглеждат като нейни. Непредубеденият зрител дори би останал с усещането, че се заяжда с кмета.

- Разбира се, и спазвам обещанията си. Като за начало направихме лична интернет страница. Всеки може да зададе въпрос, да даде предложения, да критикува дори.

- Да критикува? Казват, че се трият коментари с негативни оценки?

- Моля, ъъъ - Тази малка кучка явно беше напориста, излезе извън сценария и остави Кмета неподготвен - няма такова нещо, уверявам Ви, дойдох с обещание за максимална прозрачност ... Разбира се, нямам възможност винаги сам да отговарям на въпроси, разбирате, все пак съм много зает и затова имам екип, който поддържа страницата, но ви уверявам, че ще проуча въпроса и ще взема мерки, ако установя нещо такова. Но искам да спомена нещо много важно, точно заради това имам приемен ден и два пъти в месеца всеки, който няма достъп до интернет, или както в случая, смята, че там ще бъде цензуриран може да дойде в кабинета ми както Вас сега и да обсъдим неговите проблеми. Днес е точно такъв ден и имах сигурно вече десет срещи, остават още няколко след това интервю. Уверявам Ви, че за мен прозрачността ...

- Предател, предател, пуснете ме ...

Някакъв шум откъм вратата на залата прекъсна интервюто, суматохата се усили, вратата започна да се тресе и в следващия момент в стаята влетя човек на средна възраст, дърпан за якето от двама охранители.

- Какво става, пуснете го, защо го дърпате - заповяда Кмета, станал от стола си и стигнал почти до тях. Охранителите пуснаха човека, той си оправи якето и се вторачи в Кмета.

- Здравей, Петров, какво става? Защо е нужно да нахълтваш така? - попита той човека, след което се обърна към репортерката - Предполагам познавате Петров, той беше с мен ... така, де, бяхме заедно, с още много други хора, разбира се, бяхме в инициативния комитет, който се занимаваше с много проблеми на града.

- Точно така, бяхме. Бяхме в един отбор. Докато не те издигнахме за кмет, докато не спечелихме за теб изборите и след това ти ни забрави. Забрави приятелите си, забрави обещанията си, забрави каузата, забрави гражданите, забрави всичко. Ти ни предаде.

- Чакай, чакай малко, Петров, кой ви е предал, кого съм предал.

- Не ме пускат тук, не виждаш ли.

- Записа ли си час? Приемен ден е, нали.

- Час? След всички тези години, когато сме били рамо до рамо трябва да си записвам час?

- Петров, нали се борихме за това да няма привилегии, какво очакваш, да те приема преди останалите граждани, които си записват час и си чакат реда? Искаш да стана като стария кмет с неговия приятелски кръг, това ли искаш?

Петров видимо се смути.

- Ами пътя? Какво стана с пътя за кварталите? Три квартала чакат за него, вместо да обикалят по околовръстното. Чупим си колите, линейките не могат да минават, автобусите редовно закъсняват. Заедно се борихме за него, помниш ли?

- Помня, как да не помня. И работя. Но първо трябват проекти, след това трябва финансиране, трябва да се заделят средства в бюджета. До две години всичко трябва да бъде готово.

- Две години? За път за кварталите пари няма, но за нова спортна има. И случайно новият хотел и магазини на приятелите на стария кмет са точно до нея.

- Какви ги говориш, Петров, това са проекти, останали от преди, финансирането е осигурено от правителството, не мога да пренасоча парите.

- Можеше поне да не гласуваш за тях. Влезе им в схемите.

- Петров, да не мислиш, че е лесно да си кмет? Искаш ли да останеш до края на приемния ден да видиш с какво трябва да се справям? Вие искате ли да останете, госпожице, тъкмо ще видите как вратите ми са отворени за всеки, за абсолютно всеки? - обърна се към репортерката Кмета - седни на моето място, Петров, искаш ли кафе, вода? Докато дойде следващия гражданин аз само ще отида до кабинета си да звънна един телефон и се връщам. Младенов, ще дойдеш ли в кабинета ми?

- Разбира се, г-н Кмете – секретаря на Кмета тръгна след него.

- Глупак, какъв глупак е този Петров, как ще ме сравнява със стария кмет - крачеше нервно Кмета зад вратите на кабинета - какво можех да направя, да спра проекта за новата зала? На всички е ясно, че той я направи само заради приятелите си и техните далавери, но какво ще спечеля, ако я спра? Договорих след това да направят пътя към кварталите, ако не се бях съгласил на бартера, те пък щяха да спрат него. Поне не вземам комисионна като стария кмет, ама това няма как да се види ... Не разбира ли този стар глупак, че рейнтинга е всичко ... Свестен човек е, ама понякога е като кон с капаци. Още като протестирахме му разправях, че медиите трябва да са ни съюзник, да се борим за това каквото искат хората. А какво искат хората? Нова зала, магазини, кафенета. Да, и път ще им направим, ама по-нататък ... И тази журналистка, какво се еманципира? Само това ни липсваше, ядосания Петров и журналистка - кариеристка.

- Ще говоря с шефа ѝ, все пак телевизията е местна, общината дава доста за реклама и отразяване, не се притеснявайте за това.

- Кой е следващия, има ли още много?

- Само една жена, кандидатства за общинско жилище. Самотна майка на три деца, съпругът ѝ ги е зарязал, тръгнал за чужбина и ги оставил в някаква съборетина, буквално коптор. Няма работа, децата едва ходят на училище, в интернет събират помощи за тях, последно време е голям хит.

- Отговаря ли на условията?

- Там е работата, че не. Поне формално. Не може да събере нужните документи, а според данъчните имала имот, който обаче се ползва от някаква секта.

- Казваш известна в интернет.

- Да, случая стана много популярен в социалните мрежи.

- Ще трябва да ѝ намерим апартамент, какво като не отговаря. Това ще бъде добра реклама след всички тези циркове. Хайде да вървим, че кой знае какво си говорят без нас.

Кметът се върна в залата, където го чакаха другите служители на общината, репортерката с оператора и Петров. Вратата на залата се отвори и през нея влезе слаба, почти съсухрена жена. Дрехите ѝ, очевидно подарени бяха поне два номера по-големи и това я караше да изглежда още по-малка. Косата, почти посребряла не беше виждала боя отдавна. Не носеше грим, който да подчертае похабената ѝ хубост като млада.

Стоя почти минута до вратата с очи, вперени в пода. Всички чакаха кмета да я покани на масата, но той стоеше безмълвен и вторачен в нея. Даже не в нея, а някъде зад нея, зад вратата, зад стените на сградата, някъде далече във времето и пространството.

- Заповядайте, седнете - наруши неловката ситуация секретаря - Предполагам всички сте запознати от социалните мрежи, госпожата е кандидатствала за общинско жилище, с г-н Кмета разгледахме нейния случай и смятаме ...

- Отговаря ли на всички условия за получаване на общинско жилище? - неочаквано се намеси Кмета.

- Ами ... В момента документите се разглеждат от Комисията ... – секретаря успя да излезе от ситуацията. Въобще не беше наясно какво беше накарало Кмета да си промени решението.

- Как трябва да се постъпи в случая, Петров? Г-н Петров, съратник в обществените дела е най-принципният човек, когото познавам - Кмета уж говореше на Петров, но всъщност говореше на камерата - От една страна имаме една изоставена жена с три деца и много граждани им помагат. Най-редното нещо в случая е общината да бъде първа в това. От друга страна човек се пита как се стига до това положение, дали сам не си е виновен? Грешни избори, алкохол, или дори нещо повече ... Ами какво правим с останалите хора, които също се нуждаят от помощ, но поради някаква причина не са попаднали в полезрението на социалните мрежи. Точно заради това има правила. И затова г-н Петров няма нужда да отговаря, аз съм се нагърбил с отговорността да бъда кмет, аз ще взема решението, колкото и да е трудно то. А решението може да бъде само едно, да оставя Комисията да реши според правилата дали на госпожата ѝ се полага общинско жилище, или не.

- Ами децата? - едва пророни жената.

- Какво децата, госпожо? Ако не можете да гледате децата, социалните имат задължение да се погрижат за това. Те гладни и на студено няма да останат.

При тези думи жената хукна навън. Всички в стаята останаха изумени. Според някои Кмета беше познат като състрадателен и чувствителен човек. Други смятаха, че това е просто театър за пред камерите. Но никой не би очаквал подобно поведение.

- Моля, отменете следващите срещи от графика за следващия път, закъснявам за важна среща с инвеститори, които могат да осигурят много работни места, а какво може да бъде по-важно от това? - Кмета сгъна лаптопа пред себе си, сложи го в чантата, преметна я през рамо и тръгна да излиза, последван от слисания секретар.

Пред асансьора отново се натъкнаха на жената. Стори им се, че когато се наредиха зад нея тя понечи да тръгне към стълбите, но точно тогава асансьора дойде и вратите се отвориха. Тя влезе първа, кмета след нея и точно, когато секретаря влизаше шефа му се обърна и каза:

- Май съм си забравил телефона, ще го донесеш ли от кабинета?

- Разбира се, г-н Кмете.

- Ще те чакам долу, благодаря.

Вратите се затвориха и асансьора тръгна. Няколко етажа двамата с жената стояха неловко в двата края на кабината. В един момент кмета отревисто, почти със сила натисна копчето за аварийно спиране.

- Какво си мислеше? - тихо, но категорично попита той. Жената се сгуши в най-отдалечения ъгъл.

- А, какво си мислеше? - повтори въпроса по-силно, но не прекалено, че да го чуят на етажите. В този момент асансьора тръгна, но той отново, все така рязко натисна копчето за аварийно спиране - Че ще се смиля и ще ти отпусна апартамент? Че след толкова години ще се размекна? Ще те съжаля заради децата ти? Или дойде, за да ме злепоставиш? Всичко това е капан? А, капан ли е, кажи, капан ли си ми поставила? Кой участва, стария кмет, шайката му, Петров и доскорошните ми приятели?

Асансьора пак тръгна и той буквално заблъска по бутоните без да подбира. Жената се сви на пода.

- О, моля те, знаеш, че никога не бих ударил жена ... Какво очакваш? Защо дойде, да ме изнудваш? Или да ме злепоставиш, за дето аз най-накрая успях, а ти се провали след всички тези години, когато аз се гърчех, а ти беше в хайлайфа? Признавам си, хвана ме натясно. Ако ти дам апартамент всички ще кажат, че уреждам старото си гадже. Ако не ти дам апартамент съм гадняра, който си го връща, защото е бил изоставен. Нямам правилен ход, ... кучка.

- Не мислех за теб, съжалявам. - отпусна се жената.

- Разбира се, кога си мислела за мен, ти мислиш само за себе си. И няма за какво да съжаляваш, не ми трябва съжалението ти, особено пък твоето. - натисна копчето за първия етаж, но асансьора не тръгна. Натисна го пак, но нямаше резултат. Започна да натиска копчетата за етажите наред, макар да знаеше, че няма смисъл.

- Не може да е истина, сега пък и асансьора се развали. И телефона ми остана горе. - кмета също седна на пода.

- Защо ли ... Не си се променил - можеше да усети опита ѝ за усмивка, макар да не гледаше нея, а стената пред себе си. Той също почти се усмихна. След това тя вече тъжно допълни - Не ми взимай децата, моля те.

- Ти луда ли си, как ще ти взема децата, това не е работа на кмета. Дори да имах някакво влияние пак нямаше да пратя социалните, познаваш ме много добре. Но няма как да не си се замисляла за това. Ако не можеш да ги гледаш рано, или късно социалните ще дойдат на прага ти.

- Затова търся общинско жилище. Подадох молба още при стария кмет. Дори не знаех, че ще се кандидатираш. След това ти спечели и аз повече не бях идвала до общината. Справях се някак си, приятели ми помагаха. Направиха кампания, снимаха ни ... Преди няколко дена ми се обадиха от общината, и ме повикаха. Дори не знаех, че ще се срещам с теб. Нямаше как да не дойда. Ако беше само за мен, нямаше, но заради децата ... И не съм пила от години. Заболя ме. Но ти откъде знаеше, че имах проблем с това, докато бяхме заедно не пиех.

- От опит. Когато ме заряза бях развалина. Не знаех дали да искам да се разделите бързо с новото ти гадже, или напротив, да бъдете заедно, защото това би означавало, че раздялата ни би имала някакъв смисъл. При всички положения бях гневен, постоянно исках да се карам с някого. И намерих. По това време имаше протести. Странно, но впрегнах целият си гняв в добри каузи, с приятели започнахме да се борим срещу общината за какво ли не. В един момент разбрахме, че само така не става, трябваше някой от нас да се кандидатира и избраха мен. След това спечелих, не че беше трудно срещу стария кмет, всички го знаеха що за стока е. И ето ме на, аз самият станах кмет. Само, дето не знам дали съм по-добър от него. Уж се бориш за добри дела, но заради тях трябва да влизах в договорки. И накрая най-важен става рейтинга. Започваш да се чудиш дали гониш хорското одобрение, за да имаш рейтинг и да вършиш добри дела, или уж правиш добро, за да поддържаш рейтинг. В началото на мандата съм, а пък вече се уморих ... Не съм го казвал това на никого ...

В този момент асансьора тръгна. Той стана, оправи си вратовръзката и вече с много по-твърд глас продължи:

- Най-доброто, което мога да направя е нищо да не правя. Няма да ти помагам, но и няма да преча. Ще оставя на Комисията да реши. Бюрокрацията е голяма, но това е положението, не може бързо да променим нещата.

Асансьора спря, вратата се отвори и пред нея вече беше секретаря, явно беше използвал другия асансьор.

- Авария, техниците я оправиха, но не разбраха какво е станало ... Заповядайте телефона - каза секретаря, докато гледаше жената на пода в кабината. Шефа му безпардонно взе телефона и тръгна към изхода. Вече не се изненадваше от поведението му, беше открил нова черта в неговия характер.

Шест месеца по-късно.

- Не изглеждам ли нелепо? - Кмета стоеше под силния дъжд в дъждобран и ботуши над скъпия костюм - Хората ще се запитат дали наистина съм полезен тук, или само се пречкам на аварийните екипи.

- От ПР отдела казаха, че е много важно да сте на място, да изглежда, че контролирате събитията, че сте съпричастен.

- Щом казват ... Кога започваме?

- Всеки момент, но казаха да слезем още малко по-надолу по дерето, за да се виждат онези съборетини, щяло да бъде по-драматично. Точно там се образувала нещо като фуния и всеки момент можели да тръгнат по склона.

- Не е ли опасно?

- Казват, че ако не сме много близо нямало да има опасност. Просто да не наближаваме водата.

- Къде е младата репортерка, този не ми вдъхва доверие, има много опит и знае какво да пита.

- Нямаме избор, отишла в някаква национална телевизия да чете времето.

- О.К., да тръгваме. Вземи за всеки случай някакви предпазни средства, въже, или нещо друго, нямам представа, питай пожарникарите.

Кмета със секретаря, репортера и един оператор тръгнаха по склона. На стотина метра по-надолу се спряха и оператора започва да намества камерата.

- Не е ли опасно? - попита репортера - От близо изглежда по-страшно, сякаш дъжда се засилва и водата става все по-дълбока.

- Да направим тогава репортажа по-бързо и да си ходим - отговори Кмета.

Секретарят постави доколкото бе възможно чадър над репортера, той извади микрофона, оператора насочи камерата и започнаха да снимат.

- Г-н Кмете, кажете какво е положението.

- Както виждате вали от няколко дена и дъжда дори се усилва. Граждани съобщават за наводнени подлези и мазета, но не това е най-страшното. На няколко места в града се образуват потенциално опасни места и вземаме мерки. Това е може би най-застрашеното, тъй като деретата не са чистени с години, допълнително се изхвърлят строителни отпадъци, а пък незаконното строителство усложнява още повече ситуацията. Евакуирахме хората от тези бараки, настанихме ги в кризисни центрове на първо време, а след като се успокои обстановката ще търсим по-устойчиво решение.

- Чия е вината да се стигне до тук?

- Не бих искал точно в такъв критичен момент да търсим вина, но трябва да се отбележи, че заварихме тежко наследство от предишния кмет.

- Но, г-н Кмете, мина повече от година, откакто встъпихте в длъжност, а хора от кухнята казват, че през това време не е направено нищо по въпроса за почистване на деретата и премахване на незаконното строителство.

- Както казах, нека точно в този момент не търсим вина, за нас най-важното в момента е да опазим живота на хората и да ги предпазим от още по-голяма ...

- Водата става по-силна, тръгвам, да снима който иска - Кмета беше прекъснат от оператора, който не дочака реакция от репортера си и тръгна нагоре по склона.

- Аз продължавам да снимам с телефона - каза секретаря, който от известно време редовно правеше записи на всяко интервю.

- Хей, горе става нещо - почти на себе си каза репортера загледан към аварийните екипи нагоре по склона - Деца? В някоя от къщите имало деца.

Кмета започна да се оглежда.

- Какво? Нали провериха всички къщи, как са ги пропуснали? Сигурни ли са? - попита Кмета и в този момент съзря движение зад прозорците на една от къщите.

- Не може да бъде. Там наистина има някой. - посочи полусъборена барака от другата страна на малката улица, която почти се беше превърнала в река - Дайте въжето.

- Кмете, какво правите, изчакайте спасителите - опита да се възпротиви секретаря.

- Няма време, водата се засилва, скоро няма да може да се мине - отговори Кмета и се обърна към репортера - Хвани въжето.

От своя страна завърза другия му край около кръста, отиде малко по-нагоре, където изглеждаше, че има малък брод и навлезе в потока. Първоначално водата му стигаше до коленете, но беше много бърза и едва не го събори. Продължи внимателно и започна да става по-дълбоко. Когато водата стигна до кръста за миг се спря. Уплаши се и се замисли дали наистина да не се върне да изчака спасителите. Точно тогава водата го събори и той полетя по течението. За щастие успя да се хване за клоните на едно дърво точно над къщата с децата. Трябваше да вземе решение бързо. Нямаше да издържи дълго, затова се издърпа с няколко метра по клона, така че да застане точно над къщата и се спусна по течението до нея. Счупи един прозорец и влезе в къщата. Пода беше залят с вода, а на легло до прозореца се бяха сгушили три деца. Отвърза въжето от кръста си, показа се през прозореца и извика на репортера:

- Хей, отпусни въжето колкото можеш, дано стигне.

Издърпа го колкото може и се надяваше да има поне две ширини на улицата, която се беше превърнала в река. Обърна се към децата и махна на средното по възраст. Децата бяха още по-уплашени от неговото присъствие и се свиха едно в друго. Нямаше време да ги убеждава и със сила измъкна момиченцето сред тях. Завърза въжето около кръста на ревящото дете, прехвърли го през прозореца, хвана остатъка от въжето и викна към репортера:

• Тегли, аз ще я държа от този край да не я дръпне водата.

Успяха да прехвърлят момиченцето и той издърпа отново въжето. Водата се засилваше и нямаше как да прехвърли безопасно двете деца едно след друго. Върза по-голямото момче с въжето, подаде братчето му в ръцете и извика:

- Ще можеш ли да го държиш? Трябва, дръж го здраво, чуваш ли, дръж го здраво.

Прехвърли ги през прозореца и репортера започна да ги издърпва. Започна да се съмнява дали е взел правилното решение да опита да спаси двете деца заедно, но по-голямото момче беше стиснал братчето си колкото можеше по-силно. Още преди да стигнат до другия край на улицата спасителите пристигнаха и ги издърпаха.

- Г-н, Кмете, добре ли сте? - обърна се секретаря към кмета, на когото дъжда вече не правеше никакво впечатление - Всички казват, че сте герой. Пожарникарите твърдят, че ако не сте бил Вие децата можело да не бъдат спасени. Малко след като ви измъкнаха и се качихме по склона водата отнесе всички къщи долу. Успях да снимам всичко, ще стане хит, разбира те ли? Вече дори нищо да не правите до края на мандата, пак ще Ви преизберат.

Кмета не отговори нищо. Беше се загледал към линейката в далечината, която се канеше да отпътува. Бившата му приятелка прегръщаше децата си. Същите тези деца, които малко преди това беше спасил. А тя дори не дойде да му благодари. И по-добре, не знаеше какво да ѝ каже. Можеше да не се стига до това, ако им беше осигурил общинско жилище. Можеше да не се налага да евакуират хора, ако бяха почистили дерето. Можеше да не се налага да вадят хора от коптори, ако всички те като общество се бяха погрижили да няма гета. Най-вече хора с власт като него.

- Качи ли го вече в интернет?

- Моля?

- Качи ли видеото в интернет?

- Не още, пиарите казват, че е по-добре да изчакаме слуха да набере сила и чак тогава да пуснем видеото. Ефекта щял да бъде по-голям. Не съм го показвал още на никого, като се приберем ще прехвърля файла на харддиск.

- Може ли да го видя?

- Разбира се ... заповядайте.

Кмета взе телефона и без дори да го погледне го хвърли във все още бушуващата по склона вода.

- Но какво правите? - беше изумен секретаря.

- Никой няма нужда от герои.