Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Че решенията, взети в два часа сутринта след няколко чашки не водят до нищо добро. Но ако алкохолът е горивото, което движи разума, тогава какво? Дали е възможно да се вземат трезви решения на пияна глава?

Моето пиянство обикновено е тихо. Напивам се и започвам да разсъждавам относно вселенските въпроси. Понякога се натъжавам и разплаквам, друг път запявам някоя любима песен и ми е хубаво. Пея до прегракване, което май не е точно образец за тишина. Но никой още не се е оплаквал.

Предстоеше ми, обаче, да стана свидетел на чуждо пиянство. На напълно непознат и не особено приятен човек. За миг се замислих какво точно правя тук. Освен някоя глупост, какво друго? Но можеше ли да съжалявам, след като така и така няма какво да губя?

В дома на Атанас Чакъров имаше рязък контраст между изчистените елегантни линии на интериора и абсолютната липса на ред в мебелировката. Сякаш къщата бе преживяла страшно природно бедствие. Явно не беше чистено в скоро време. Миришеше на застояло, на цигарен дим и алкохолни изпарения. Общо взето изглеждаше, като че тук живее ерген.

-Заповядай! Настанявай си където намериш за добре. Моля за извинение за хаоса, но тъй като нито аз, нито жена ми се задържаме за повече от няколко часа тук, не се сещаме да се обадим за чистачка.

Наложи се да преместя няколко костюма от едно кресло за да седна. Атанас разчисти масата, пренасяйки намиращото се върху нея на дивана. Донесе две бутилки от нещо, чието име дори не бях чувала, но изглеждаше, че не е за простосмъртни. Сложи една чаша пред мен, наля в нея, а самият той директно надигна гърлото на бутилката и жадно изгълта поне една трета от съдържанието и.

-Наздраве, господин Чакъров!

-Щом ще пиеш с мен, ме наричай Наско.

-Щом като е така, Наско, моля те не се напивай още в първия половин час!

-Защо? Да не би да си правиш някакви планове с мен? Не съм в настроение, да знаеш. Ти не ми позволи да играя, аз няма да ти дам да се напиеш.

-Щом така си решил.

Вдигнах рамене и отново отпих. Беше добро питие. Преглътнах бавно и се усмихнах съвсем леко. Пак пих и пак преглътнах. За малко да се замечтая, но ме прекъсна гласът на другаря ми по чашка.

-По изражението ти съдя, че ти харесва. Извинявай, забравих да те питам дали искаш лед.

-О, не! Ледът би развалил вкуса.

-Браво! Добър отговор! Знаеш ли, когато хората пият заедно си говорят за разни неща.

-Наистина? А аз си мислех, че просто се наливат и се оплакват от живота си.

-Интересно! Иронията е присъща на широкоскроените хора. На творците, бих казал.

-Последно като се погледнах в огледалото не видях там кон с капаци. Макар, че беше доста отдавна.

-Ха-ха! Наздраве за огледалата, тогава! За да ни показват по-ясно истинските ни лица.

-Наздраве!

Пак се замислих. Не ми се искаше да си тръгвам скоро. Усещах, че ще се завърже добър разговор ако се постарая.

-Господин Чакъров... Наско... Историята, която ми разказа, не е чак толкова шокираща. Имам предвид, не е причина за разкол като този, който цари в семействато ви.

-Не. Не искам да говоря повече за това. По-добре ти ми разкажи за себе си.

-За мен?

-Да. Откъде идваш, с какво си се занимавала, защо реши да работиш за баща ми... Никой ли не те чака вкъщи, та предпочиташ да си в компанията на един пропаднал тип?

-Не, никой не ме чака вкъщи. Всъщност нямам "вкъщи", откакто се разведох и продадох родната си къща. Медицината е единственото, което ми остана. Но напоследък не я упражнявам, благодарение на настоящия си работодател. Не, излъгах. Сама съм си виновна. Исках повече, отколкото бях готова да дам. А в тази професия ако не даваш всичко от себе си, не си струва изобщо да я упражняваш. Затова напуснах болницата и града, в който специализирах.

Ново начало. Реших, че се нуждая от време да помисля какво точно да бъде то, но дотогава трябваше да се плащат наеми, сметки и трябваше да ям. Затова дойдох тук. Но като цяло не съм се отказала съвсем от професията си. Просто чакам... Не знам какво точно, но още не е дошло. Това е.

-Значи ще останеш у нас?

-О, не! Твърдо съм решила да напусна. Още утре.

-Това е добре. Няма да сбъркаш. Който ме е послушал навреме само е спечелил.

-Ами ти?

-Какво аз?

-Какво ще спечелиш? И не се опитвай да минеш с номера за чистата съвест и тем подобни.

-Много въпроси започна да задаваш изведнъж. Защо досега не го направи?

-Търсех точния човек, когото да попитам. А ти защо чак сега въстана срещу ненормалната идея на родителите си?

-Значи и ти смяташ, че е план и на двамата?

-Не съм напълно сигурна. Виж, от това което съм учила и виждала, майка ти демонстрира признаци на няколко съвсем различни заболявания. Не знам да има описан случай на болен, при който така да се комбинират подобни болести. Колкото и глупаво и непрофесионално да звучи, но моето мнение е, че майка ти се преструва. Лекарствата, които пие и се е налагало да и се инжектират са съвсем истински и действат и на здрави хора, но по различен начин. Затова не мога да ти обясня причината, поради която здрав човек би се тровил съвсем излишно.

-А кога го разбра? Защото отдавна не си и прилагала лекарства, но няколко пъти ти се наложи.

-Така е. В началото се заблудих. Но веднъж баща ти дискретно ме помоли да спра да го правя. Нямало смисъл вече според лекуващите и лекари. Учудих се и сама се свързах с тях и те потвърдиха. Без други обяснения. Оттогава станах просто наблюдател и зачаках удобния момент да попитам и узная какво се случва.

-Случва се това, че мама и тате отново искат да ни дадат специален урок. По своя уникален начин.

Да знаеш, ти оправда напълно очакванията ми и потвърди подозренията към тях. Благодаря ти, че сподели с мен!

-Аз благодаря! И все пак...

Аз замълчах и го погледнах с очакване. Той ме разбра и ми отговори със снизходителна усмивка.

-Все пак ти се ще да узнаеш още, нали? Не би могла да разбереш ако не го преживееш лично. А няма как, след като напускаш. Повярвай ми, по-добре е да не знаеш.

Аз стиснах устни и отново повдигнах рамене. Двамата отпихме за пореден път и се загледахме в противоположни посоки. Изведнъж ми хрумна луда идея.

-Ами ако остана?

-Какво?

-Ако реша да не напускам, ще мога ли да стигна до дъното на историята?

-За какво ти е? Това е безразсъдно. Не мислиш трезво, алкохолът говори вместо теб.

-Не, напълно ясно осъзнавам какво казвам! Искам да знам. След като ти няма да ми кажеш, сама ще го разбера!

-Лиза, недей да говориш глупости!Спирам да ти наливам. И май е по-добре да си ходиш. Поспи малко и помисли пак. Ако искаш, в което силно се съмнявам, утре ще ми съобщиш окончателното си решение.

Не знам какво ми стана. Грабнах бутилката от масата и изгълтах на екс остатъка от съдържанието и. Не беше малко.

-Знаеш ли как се нарича това, което ти направи? При други обстоятелства щеше да е: "Да ме прелъстиш и изоставиш." Но не бих си легнала с теб дори да ми платят милиони. Повръща ми се от вас! Отвратителни сте. И ти и брат ти психопат и лудата ти деспотична майка и напълно подчинения ти на нея баща... Не мога да дишам един и същ въздух с вас! О... Наистина ми се гади много...

Това последното даже не си го спомням да съм го казвала. А от всичко, което последва, щеше да ме е срам страшно много.

Но каквото и да се случеше, нямаше да има връщане назад. Тепърва предстоеше най-интересното.