2.12.2020 г., 8:33 ч.

 Гибелта на една империя-част 15 

  Проза » Разкази
398 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
7 мин за четене

Димитър Чакъров усети как косата на тила му се изправя от неизвестна опасност. Първоначално забави ход, но постепенно спря. Заслуша се. После се огледа. Нищо. Там, където уличните лампи хвърляха оранжеви отблясъци имаше единствено студ.

Затова той се загледа в сенките, където ъглите невидимо преминаваха един в друг. В началото не видя нищо, но бавно започна да свиква с тъмнината и различи очертанията на човешка фигура.

Движението не закъсня. Непознатият силует се приближаваше към Димитър и той не знаеше дали да се довери на инстинкта си да бяга или да задоволи любопитството си.

Не беше точно страх. Не и изненада. По-скоро огорчение. Безгранична скръб го заля, когато фигурата извади нещо блестящо и светкавично го заби на много необичайно място от тялото му. Вътрешната част от гънката, която се бразуваше между крака и туловището му.

Заболя го, но само за миг. След това всичко се проясни, възвърна краските си и сякаш нищо не се бе случило. Нападателят се отдалечи също така спокойно, както бе дошъл.

А Димитър се опита да стане и тръгне, но десният му крак просто отказваше да се подчини. Беше се вдървил. Превърна се в безполезен товар.

Дали имаше смисъл да вика за помощ? Може би щеше да дочака да бъде забелязан от някой случаен минувач, който да се обади на "Бърза помощ". Онова проклето копеле му взе телефона. Нищо друго. Беше се погрижил жертвата му да не успее да се свърже навреме със службата, която щеше да го спаси.

Не, трябваше да вика. Все някой щеше да го чуе докато кръвта бавно, но сигурно изтичаше от него.

 

Необяснима сила е интуицията. Женската е много специална. Някак си винаги успява да се задейства в моменти, критични за близък човек.

Не знам защо, но реших да се прибера пеша до имението на Чакърови. От главния офис през парка, железопътната линия и по тесните улички в покрайнините към гората, през която върви черен път до резиденцията. Беше едва шест часът и планирах да стигна до осем. Един час ми бе достатъчен да се приготвя за срещата.

Щях да си проветря главата и да помисля как да се държа с Атанас Чакъров ако станеше прекалено настоятелен в опитите си да... В каквото и да беше решил да опита.

Точно, когато щях да изляза от града, чух глухи вопли наблизо. Заслушах се. Успях да различа "Помощ! Моля ви! Ранен съм!"

Можех да се закълна, че гласът ми е познат. Въобще не се замислих дали има опасност за мен. Ами ако е капан? Ако ме нападнат?

Не, в инфарктни ситуации се действа бързо и методично. Тръгнах плахо по посока на гласа, стараейки се да не вдигам шум, за да не привлека излишно внимание. Не и докато не се уверя, че е безопасно.

Не се бях излъгала. Гласът стана съвсем ясен. Беше на Димитър Чакъров.

Тогава се затичах с всички сили. Когато стигнах до него, видях издайническо червено петно на панталона му. Площта му нарастваше много бързо.

-Господин Чакъров!

-Елисавета! Слава Богу! Мислех, че ще умра тук!

-Трябва да видя раната. Ще ми позволите ли?

-Ей сега...Ох...

Той с усилие разкопча панталона си и пред мен се разкри гледка, за която само бях чела в учебниците.

Беше наръган на място, което за много малък процент от хората е абсолютно смъртоносно

Наричаме го "Венецът на смъртта", защото там няколко главни кръвоносни съда се свързват. Бъде ли засегнато, кървенето е интензивно и се спира страшно трудно.

-Видяхте ли кой ви нападна? Защо?

-Нищо не видях. Той просто излезе от сенките и ме нападна. Беше с качулка и в черно. Не каза и дума.

-Какво да правя, по дяволите... Дори да притисна с всички сили, ще продължи да кърви доста. А вероятно вече сте изгубили много кръв.

-От половин час съм така.

-Мили Боже! И сте още жив!

-И виждам ангел-спасител пред себе си. Да, да... Можеш ли да направиш нещо?

-Мисля, мисля... Има едно нещо, но не знам дали ще ви хареса...

-Каквото и да е!

-Трябва да легна върху вас. Единствено с цялата си тежест бих могла да извърша добра компресия, докато не ви откарат в Съдова хирургия. А и ще ви топля, а това в момента е много важно.

-Лягай!

Не така си представях да прекарам вечерта. Нито мястото, нито времето, а още по-малко- компанията бяха по вкуса ми, но щях да изтърпя. Каквато и неприязън да изпитвах към Димитър Чакъров, не бих могла да го оставя да умре. Обадих се на мига на спешния телефон и обещаха да изпратят линейка до десет минути.

Лежахме лице в лице и се гледахме. Трудно беше да се диша, но убедих Димитър, че е необходимо да си поема колкото е възможно повече въздух. Освен това, въпреки неловкостта на ситуацията, трябваше да го задържа буден на всяка цена.

-Мисля, че който и да ви е атакувал, е познавал прекрасно медицинския ви картон. И ви мрази до дъното на душата си.

-Описваш всичките ми познати, делови партньори, голяма част от бивши и настоящи управници, любовници...

-Да, да... Ще е трудно да се открие кой се е опитал да ви убие.

-Значи вярваш, че ще оцелея?

-Иначе нямаше да се притискам към вас с такова усърдие.

-За пръв път жена лежи върху мен безкористно.

-Не се засягайте, но искрено се надявам да е за пръв и последен път срещата ни в такова положение.

-Не се обиждам. Зная, че съм отрепка. Не е нормално да биеш жени и да се отнасяш с тях като с боклуци. Може би ще помислиш, че се оправдавам, но така съм научен от малък. Възпитаваха ме с много бой ако не правех каквото искат от мен или вършех бели. Мама беше безмилостна.

-Разбирам.

-Не, не се преструвай! Не би променило нищо. Ти си добър човек, а аз-не.

-Аз съм това, което съм. Както и вие. Човек не се променя просто така. Необходимо е невероятно желание, несломима воля и непоколебима мотивация.

-Ако знаеш само как проблеснаха очите ти като го каза! Настръхнах.

-Това е реакция от кръвозагубата. Ще ви завия по-добре с палтото си.

-Не, не! Недей! Не отричай всяка моя дума! Искам да знаеш, че ще го запомня.

Замълчах. Разбирах, че не бива, но ми стана още по-неловко. Раненият Димитър беше изгубил привичната си свирепост, а страданието му придаваше мъченически вид. Почти свят. И се взираше в мен сякаш бях обожавано божество.

-Чувате ли? Идват! Дръжте се! Всичко ще бъде наред.

-Знам. Вече всичко ще бъде наред. Благодаря ти!

На подобна благодарност е трудно да намериш достоен отговор. Действително, просто нищо не би било достатъчно силно като знанието, че някой ти дължи живота си. Че си го държал в ръцете си и си имал пълната власт над него.

Кап-кап-кап... Всъщност звукът на изтичащия от вените живот е по-скоро шепот. Шепотът на танцуващи из въздуха пера от ангелски криле. И докато вихърът на вечността отнася душата и обрича на тлен крехкото човешко тяло, леденият допир на заника на дните приласкава остатъка от времето в прегръдките си.

Тъжно е да умреш сам. Независимо от това колко е голямо множеството от живи изпращачи, пътят към първичната светлина винаги трябва да бъде изминат в изначалната самота на сътворението.

Но понякога, когато си на ръба на черната бездна на небитието, ти се дава втори шанс. Получаваш възможност да слепиш счупеното, да излекуваш болката, да поправиш неправдата.

Или пък да пропаднеш в тъмнината и никога повече да не излезеш от нея...

» следваща част...

© Мария Митева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??