Стигнаха. Криси звънна на вратата. Майка ú и баща ú се прибираха около 8 часа и тя знаеше, че ú остава почти час на разположение, но все пак реши да не рискува и да провери дали има някой вкъщи. След като установи, че са сами, въведе новите си съученици в тесен коридор, а след това и в една средна по размери стая, която представляваше хола.
   – Леле, това ли представлява стаята ти? Доста е големичка!... – възкликна Валя.
   – Не, всъщност това е хола. Стаята ми е доста по-мъничка. Пък и още не е съвсем обзаведена. – Криси се начумери.
   – Май доста честичко се местите, а? – попита Мики. Криси поклати глава.
   – Всеки път се налага да опаковам и разопаковам наново, понякога ми писва, но, нали знаете, „няма как!” – Криси изрече последните си думи с престорена надсмешка.
   – За кой път се местите вече? – попита Сиси.
   – Знам ли, изгубих им бройката! Местим се на всеки 4-5 месеца... – Кристина махна отегчено с ръка. – Чувствайте се като у дома си... дано поне вие да успеете! – измрънка под нос тя и отиде в кухнята да провери за безалкохолни.
   – Май това не беше добра идея – обади се Алекс. – Хайде, момчета, да си тръгваме, ще се видим утре.
   – Хей, къде тръгнахте? – Криси излезе от кухнята като носеше бутилка безалкохолно.
   – Мисля, че моментът не е подходящ, Кристина, ще дойдем друг път!
   – Но... – тя не успя да довърши; другите се запътиха към входната врата.
   – Криси, прибрахме се. Решихме да отидем да хапнем някъде след работа и... – родителите ú се спряха слисани на вратата. Не очакваха да видят точно това – „група младежи, изглеждащи като бандити, с раздърпани блузи, панталони на дупки, кожени якета и кърпи по главите”.
   – Кристина, какво става тук?! Какво правят тези... тези... главорези в къщата ми?!
   – Това не са главорези, татко, а новите ми съученици.
   – Е, ако всичките ти съученици представляват такова съсловие, значи просто сме объркали училището.
    – Добър вечер и на Вас, господине – обади се спокойно Мики.
   – Я да ми се махате от погледа преди да съм извикал полиция! – закани се бащата.
   – Татко! Те са ми приятели!... – започна Криси.
   – Брей, за 2 часа днес на училище си създаде толкова много приятели, които човек си създава трудно за цял живот?! Браво! А сега приятелчетата ти да се омитат оттук! Веднага! Преди да съм взел други мерки!...