- Някога беше време, когато с тебе се борихме за душите на хората - тъжно рече старецът - Сега настана време, когато трябва да се борим с тях за нашите!
Вън нощта отдавна се беше спуснала над града, превръщайки бурния, забързан и шумен живот на града в тиха, мистична феерия от блещукащи будни светлини и нежна тишина, вдъхваща спокойствието на вечността под сипещия се на едри, мокри парцали сняг.
Старецът се беше подпрял на перилата на прозореца, взрял се в нощта, търсейки думи, за да успее да изрече онова, което винаги е отричал. Не изглеждаше стар, въпреки че беше целият прошарен, леко прегърбен, доста сбръчкан и някак вехт. Лицето му, гладко избръснато с твърди, но въпреки това сякаш благи някога черти, строги вежди, четвъртита брадичка, високо нащърбено чело и широк, малко вирнат нос. Под очите му имаше дълбоки черни сенки, а самите те бяха безкрайни, неопределими, скрили в дълбините си всичко - благост, твърдина, едновременно тъй добри и тъй жестоки: сякаш в лудешки танц всички чув ...