Глава І. Падение

 - Някога беше време, когато с тебе се борихме за душите на хората - тъжно рече старецът - Сега настана време, когато трябва да се борим с тях за нашите!

 Вън нощта отдавна се беше спуснала над града, превръщайки бурния, забързан и шумен живот на града в тиха, мистична феерия от блещукащи будни светлини и нежна тишина, вдъхваща спокойствието на вечността под сипещия се на едри, мокри парцали сняг.

  Старецът се беше подпрял на перилата на прозореца, взрял се в нощта, търсейки думи, за да успее да изрече онова, което винаги е отричал. Не изглеждаше стар, въпреки че беше целият прошарен, леко прегърбен, доста сбръчкан и някак вехт. Лицето му, гладко избръснато с твърди, но въпреки това сякаш благи някога черти, строги вежди, четвъртита брадичка, високо нащърбено чело и широк, малко вирнат нос. Под очите му имаше дълбоки черни сенки, а самите те бяха безкрайни, неопределими, скрили в дълбините си всичко - благост, твърдина, едновременно тъй добри и тъй жестоки: сякаш в лудешки танц всички чувства и емоции, на които един човек е способен! Осанката, въпреки прегърбения му вид, излъчваше благородност, но не старческата благост на мъдростта, трупана с години, по-скоро от него лъха някаква древност, някаква странна неопределена блуждаеща мистика, вплитаща в себе си повече отколкото може да бъде осъзнато.

 Но този древен човек се луташе, очите му шареха, търсеха, опипваха, опитваха се да видят, да възприемат, да осъзнаят, да разберат: очите му бяха луди и мътни.

 Постоя още известно време така, примири се сякаш и се обърна към събеседника си със смирен глас:

 - Е? Какво ще кажеш? - гласът му бе притаен, но равен, тих и спокоен, очите му вече не се лутаха, а гледаха спокойно и твърдо към седналия в креслото човек - Винаги си ме обвинявал. Сега вече си прав!

 - Ти им даде свободата. Аз само се опитах да ги накарам да почувстват истината, която се крие в нея - спокойно, сякаш с лека досада започна мъжът. Среден на ръст, със здраво, почти атлетично тяло, младолик, но старостта му се усеща в осанката, с красиви, строги, някак гладки и същевременно като изсечени черти на лицето, остър поглед, широки, месести устни, изящен нос и  високо, потайно чело, сякаш скрило в себе си някаква извечна тайна.

 Беше седнал спокойно в едно от креслата до малката стъклена маса, пушейки с нескрито удоволствия и отпиваше на малки глътки ароматния чай. Излъчването му носеше някаква сигурност и потайност, твърдост и някаква странна смес от достолепност, изящество, благородност и нескрита досада.

 - Нима смяташ, че аз съм виновен? - с нескрита изненада попита старецът.

 - Разбира се! - весело отвърна мъжът - Ти очакваше от тях да станат това, което ние сме. Да достигнат висотата на духа, извисеността на душата, хармонията и да познаят единността на света. Колко наивно! Но с какво им помогна? Каза им, че съществува Добро и Зло, че Злото ще ги унищожи, а Доброто ще ги превърне в безсмъртни. Но не им каза защо! Нищо, те все пак успяха. Превърнаха се в това, което искаше. Всеки от тях е Бог - единствен и неповторим, вседържец и повелител! Всичко е субективно, няма истина, Доброто е Зло и Злото е Добро. Всичко е въпрос на гледна точка. А всеки си има своя гледна точка, свой интерес и свой култ към самия себе си. Ти си виновен! Ти създаде Бог, а те се превърнаха в Божества!

 - Аз ом дадох правото да осъзнаят своето могъщество, да го изпитат, да го разберат, осъществят и да се превърнат в едно - сподавено отвърна старецът.

 - Нима аз правих нещо по-различно. Опитах се да ги накарам да разберат. Дадох им правото да избират и те избраха. Направиха онова, което ти искаше от тях - осъзнаха свободата си! - равнодушен отвърна мъжът.

 -  Но това е техният край! - викна старецът.

 - Не! Това е нашият край! Хилядолетия се кланяха на идоли, магьосници, богове, демони и Бог. Сега са свободни!

 - Това е... Това е... - не можеше да говори. Не знаеше какво да каже, нито как да го направи. Усещаше единствено някаква пареща болка - Как да ги спрем? - едвам рече старецът.

 - Не можем!

 - Трябва! Това ще бъде и техният край. Та те се самоунищожават.

 - Може би... Единственото, което можем да направим, е същото като тях.

 - Да ги забравим?! - очите му се бяха превърнали във всепоглъщащи дупки, събиращи в себе си всичката вяра и неверие на света.

 - Ще се превърнем в хора...