Глава Vlll - Татко, ти ли си това?

     Четирите жени се прибраха в общата си стая. Алис бързо затвори стаята, заключи я и се обърна към тях, гледайки ги с цялата си сериозност и в същото време с уплашено на вид лице:

   - Мариян, Оливия,Сефра,какво се случи толкова? Защо Господарят се беше разгневил?

  Мариян, старата седемдесет и три годишна жена с побелели коси,само вдигна въпросително ръце, тъй като тя самата не знаеше, а беше станала просто свидетел. Оливия и Сефра се спогледаха и една от тях се реши да проговори:

   -Ние,ние чистехме на горния етаж и… просто….хвана ни любопитството да видим какво толкова има в тези стаи-проговори сухо Оливия. Алис само слушаше в този момент. Но Оливия бе прекъсната от Мариян:

  -Кой ви каза да проверяте и дали може,да гледате тези стаи?! Сто пъти съм казвала и на двете ви,че тези врати не трябва да се отварят!

  -Но защо,мамо Мариян?-проговори Сефра,но с гузна съвест.

  Старицата бе много умилена от това,което чу,но запази твърдия си тон,както преди.

    -Деца мои,Господарят се ядосва,когато някой не го слуша и особено,когато някой прекрачва границата на неговите правила! Той е готов да наказва…..сурово за това. 

   -Мамо Мариян,искам да кажа,че не Маслинка е виновна,а аз. Аз й предложих,не тя на мен-каза Сеф. Горката,чувстваше се като наказа,чувстваше,че сякаш бе извършила нещо лошо,сякаш престъпление. Сълзи се стекоха по двете й бузи и тя падна на колене. Алис не издържа на тази гледка  и скокна до нея,прегръщайки я силно до себе си. Последваха я Мариян и Оливия. Господарят бе излязъл някъде,а тримата млади мъже-Оугъст,Маркъс и Максимус се бяха събрали в конюшнята,за да се погрижат за останалите коне и в същото време,за да споделят тревогите и мислите си.

    По-късно,вече на фона на залязващото слънце,се случи нещо странно и невероятно. Докато Алис,Оливия и Сефра готвеха в кухнята,изведнъж Оугъст,Максимус и Маркъс се появиха,носещи трудно на ръце,старата Мариян. Момичетата,като я видяха,веднага се уплашиха. Тримата мъже я сложиха на един от столовете,близо до масата,и й сложиха студена кърпа на челото. Плиснаха й малко студена вода,за да дойде на себе си и след това я попитаха какво се е случило. Мариян,като дойде на себе си,започна да разказва:

-Алиса,Господарят иска да отидеш при него тази вечер. Бъди внимателна,дъще!-проплака тя през сълзи.

    -Защо ме вика?

   -Не знам,само чух как разговаря с някой по телефона за теб-продължи да се вайка старата жена.  

   -Какво смята да й прави?-попитаха уплашено едновременно другите две момичета.

  -Не знам,но...няма да е добре….-включи се в разговорът Максимус. 

  -Максимус,какво имаш предвид това?-попита го Алис. Тя вече бе уплашена до краен предел.

  -Господарят наказва сурово-понякога с много тежка работа,но друг път...коства много повече. Алиса,трябва да бягаш,независимо от какво. 

   -Максимус,ти чуваш ли се какви ги говориш?-попита го стреснато Маркъс.-Тя дори и да избяга,той ще обърне целия свят,за да я намери! Ще я търси и под дърво,и под камък!-допълни той. Истината бе,че също като другите,нервност относно младата,русокоса девойка,бе изпълнила душата му. Всички се спогледаха и се заеха да измислят някакъв план,но уви,за тях единственото решение бе Алис да напусне,колкото се може по-бързо,преди Господарят Роджър,да се върне от лов. Алис се страхуваше,но не смяташе,че да бяга е най-отговорното нещо. 

   Изпращайки я обаче,на входа на имението,каляска бе пристигнала. Само един човек знаеше кой беше там и защо-Максимус бе организирал всичко и бе успял тайно да се свърже с майката на Алис,а от там с баща й. Алис не повярва на очите си. Това баща й ли беше или бе някой друг,изглеждащ като него,мъж? Той бе стар,с побелели също като на Мариян,коси и имаше бял мустак. Той отвори вратата на каляската,протегна ръката си и каза на милата си дъщеря:

-Здравей,миличка! Мина доста време,нали?Да се качваме!

-Татко,ти ли си това?-попита невярващо дъщерята. Ох,не се бяха виждали от толкова много време! Но сърцето на Алис,го бе запомнило добре,въпреки всичките тези години на дълга,безпощадна раздяла.

  -Аз съм,миличка.

  -Но как? Та ти до вчера пътуваше по всички морета,как така си тук? Сън ли е това?

  -Всъщност-обади се Максимус-Аз се свързах с баща ти.

 Всички го изгледаха изумено и веднаха започнаха да го разпитват защо не йм бе казал нищо. 

  -Беше твърде рисковано,съжалявам,моля да ме извините всички,но нямаше как. Господарят така или иначе,можеше да разбере. А що се отнася до Алис,млада девойко,тръгвай! Животът ти е в опасност! Тръгвай,докато все още разполагаш с време!

  Алис погледна всички и бързо ги прегърна. Щяха да й липсват много. Щяха да й липсват Маркъс,Максимус,Оугъст,мъдростта на старицата Мариян и най-вече,забавните моменти,които имаше с Маслинка и Сефра-двете й най-добри приятелки,срещнати още от първия ден на нейното злощастно пристигане. Тя ги целуна и се сбогува с тях. Качи се при баща си в каляската и след това… още на фона на залязващото,красиво слънце,каляската бе подкарана от кочияш. На Алис й се струваше,че това бе една голяма раздяла-все пак беше изминал цял един месец,откакто бе пристигнала. Но в същото време,тя бе срещнала човекът,който обичаше най-много с цялото си сърце и който не бе виждали с години подред-нейния скъп,любящ баща.