Глава XIX - Погребението на Маркъс

      На сутринта двамата влюбени,преоткрили се от онази твърде ясна за тях вечер,се намериха да спят в едно легло,прегърнали се здраво,плътно един до друг. 

     -Добро утро!-поздрави Роджър.

     -Добро утро и на теб,мъркалчо!-отговори му закачливо Алис.

     -Хей…-направи фалшива разсърдена физиономия той,караща момичето да се засмее. 

     -Снощи бе страхотно,а?-продължи да говори той.

     -Така е-призна си засрамено русокосата девойка.-Боже,дали не сме събудили някого?-нотка на притеснение се усети в нейния глас.

    -А голяма работа,ако е станало. Човешко е,а и значи,приближи се да ти кажа нещо-помоли я Роджър. Тя  го послуша и се приближи до него. Той се надвесе над ухото й и й прошепна,довършвайки изречението си:

   -Значи съм те накарал да се почувстваш дооста добре,даже бих казал,на седмото небе,ако има такова. Той бързо избухна в смях,докато тя му се намръщи и изплези детински с език.

   -Е,слънце,злато мое,недей така! Казах го с насмешка!-започна да се оправдава мъжът.

   -Спокойно,знам. Родж,може ли да ми кажеш колко е часа?-запита го тя.

  - А девет без пет,защо?-гласа му стана сериозен,даже суров.

   -Трябва да отида на погребението на Маркъс,обещах на другите!

   -Къде,къде ще бъде?-тонът му се смекчи.

   -В града,пред църквата-отговори му тя.

   -Ще те закарам.

    -Не,не трябва. Тъжна усмивка се прокрадна по устните на Роджър. Той се изправи на място,обърна се с гръб към нея и застана в седнало положение от своята страна. Алис,виждайки това,дотърча до него и без да му мисли,седна внимателно в скута му и загали мъжкото му,брадато лице.

  -Не трябва да ни виждат заедно,иначе веднага ще се разбере,че двамата сме във връзка,Родж-прошепна му тихо тя.

  - Ами,само ако те закарам до началото на града?-попита с нотка на надежда Роджър.

 -Не,пак не може. Хората говорят какво ли не,видят ли ни,ще настъпят нови слухове,любими. 

 -Добре,няма да настоявам.Но кажи ми,ще се видим ли пак?

 -Разбира се! Малко след погребението?

 -Да! Тя разроши косата му игриво и го целуна по мъжествената,набола брада.Постояха така за известно време и всеки започна да се облича,подавайки,е всъщност,закачливо подхвърляйки един на друг,дрехите си. 

……………………………………………………………………………………………………………………………...............

                                                       три часа по-късно….. 

       Оливия,Оугъст,Сефра и Максимус стояха вече пред вратите на църквата в града. Само старата  Мариян я нямаше-тя бе останала в имението,за да има все някой,който да продължи домакинските задължения. Въздухът бе необичайно студен,а времето леко ветровито. Сиви облаци се бяха настанили като гости на небето,но не се очакваше да вали.  

    -Оф,къде е тя?-изпухтя нервно Оливия

    -Алис ли?-попита Максимус въпросително,повдигайки лявата си вежда.

   -Маслинка,все пак трябва да бъдем търпеливи.Освен това,ти такива й ги наговори снощи,че горката заради теб избяга!-отвърна към нея внезапно Сефра. 

   -Е,където и да е отишла,предполагам,че ще дойде.А и след като Сефра казва,че трябва да бъдем търпеливи,значи ще трябва да бъдем търпеливи-допълни спокойно към разговора Оугъст.

   -Добре де,на никой ли не му прави впечатление онази вечер,че след като всички ме опровергахте така най-любезно,взаимно,тя не се защити,а просто избяга!-опита се да се защити Оливия. 

   -Нормално,била е в шок. Вие преди бяхте като неразделни приятелки,като сестри,виждах ви как се смеете,как си говорите,а сега,какво!? Не разбирам какво толкова я мразиш? Разбира се,че ще бъде в шок,но въпросът наистина остава-къде ли е отишла,когато тръгна бегом от имението?-отвърна отново Оугъст.

   -Е,това не наша работа-нито на Оливия,нито на Сефра,нито на Мариян,нито твоя,камо ли пък моя. Всеки си има личен живот и харесва ли ни или не,човекът,разбира се,винаги ще има и своите тайни-отговори Максимус и така разговорът бе неусетно прекъснат.Минаха се още десет минути. Изведнъж някой изкрещя: 

   -Ей,това не е ли Алис?-гласът на Оугъст прозвуча звънливо като камбана.

-Да,тя е!!!-извика радостно Сефра,втурвайки се веднага в нея. Русокосата девойка почти не падна. Тя също отвърна топло на прегръдката на деветнадесет годишното момиче и я поздрави любезно.  

  -О,Алис,как така дойде?-заяди се с нея Маслинка. Алис усети подигравателния й тон,но с достойнство й отвърна:

 -Дойдох да почета както останалите,смъртта на приятеля ни Маркъс,Оливия. 

-А къде беше снощи? Защо не се защити,когато повдигнах ,,грешното” си твърдение за теб? Защо не остана,а избяга така? А?-продължи да упорства двадесет и седем годишното момиче. Максимус бързо се впусна към тях,за да се опита да намалее изведнъж създалото се напрежение между тях,но Алис го спря.

 -Не,Максимус! Благодаря ти,но аз ще се справя сама!

 -Добре,както… както искаш-отвърна смирено той. Синеокото момиче мина до Оливия и я задмина,поглеждайки я през рамо. Вратите на църквата в този момент се отвориха и тя нямаше как да реагира на жеста,който получи от Алис. Всички се събраха и видяха как църковни хора и гробари сега пренасяха дълъг,тежък и дървен ковчег,в който,разбира се,лежеше мъртъв Маркъс. Те го поднесоха и заедно отидоха до гроба. Извадиха тялото от ковчега,в който го носеха и бързо го положиха в готов,специално направен за него,гроб. Сетне,когато го положиха в него,нахвърлиха готовата,изкопана пръст,намираща се във малка,метална количка,движеща се на две странични колелца. Пръстта бе положена и разпръсната върху мъртвия приятел на прислугите. Всеки от тях се изреди и каза каквото имаше. Положиха цветя и запалени свещи в негова чест. Поляха му малко вода отгоре и го възпяха. Накрая,погребението свърши. Всички се отправиха към имението,но това,което не знаеха,че скоро ще видят,ще ги стъписа още повече от самата смърт на споминалия им Маркъс.