Големият взрив

Знае ли някой, помни ли точния момент в който  той започва да се превръща в своя пародия? В гротеска на самия себе си. Защото това винаги и безотказно се случва с всеки. Не говоря за външния вид, кривия бастун, износения костюм, диоптрите като пепелници и набръчканото чело, а за угасналия поглед. Въпроса е какво го предизвиква, еднакво ли е за всички хора и дали има нещо, способно да поотложи този цирк? Някои казват, че това е моментът в който ставаш родител, или по-точно моментът в който твоето дете те погледне и критично те прецени. Други посочват същия този момент за моментът в който ние се превръщаме в спомен. Така е може би. Имаш ли деца, ти вече си завинаги в техните спомени. Ако пък питате мен това става в първата секунда, в която човек захвърля безгрижния смях и погледне с твърде голяма сериозност на себе си и на света. Тогава човека е свършен. Край с него. Финото. Баста. Няма ли го смеха и самоиронията, няма го и човекът. Животните не се смеят, да знаете от мен. И тогава на повърхността остава само една торба кокали, опакована в костюм и нищо повече. Запишете часът на смъртта, поне да си знаете за себе си и толкова.

За това когато някой като Петракито -  колегата, дето още си бърше сополите с опакото на ръкава, започне да ми обяснява колко бил тежък животът и как сериозно трябва да се отнасяме към него и най-вече в частта с нашето професионално израстване, кариера и семейство, ми иде да завъртя телефона на Обреди ООД и да му поръчам букета и попа.

Кой ги е наредил така тези деца? С какви глупости им пълнят главите?

Аз си имам съвсем друго мнение по въпроса и смятам да му го обясня нашироко и напоително още тази вечер на по няколко бири след работа, но се притеснявам да не му съсипя живота.

На мен лично смърт не ми трябва, нито пък гроб. Просто не ми трябват тия неща. На който му трябват, нека той да мисли за тях. Човек трябва да мисли за неща, които му трябват, не за неща които не му трябват.

Петракито е от хората, които за да живеят трябва да опростяват нещата, да ги свеждат от сложното и заплетеното до простото и да ги разбиват на стъпки, за да могат да дишат. В общия случай само да ги разбиват. Аз от своя страна съм се причислил към хайманите, които знаят, че никога няма да узнаят какво е живота, нито пък искат да се ограничат само до една негова област. Просто не мога да бъда само такъв, или пък само онакъв. Пета работа сменям това лято, и всичките все едни такива – никакви. Хубавото е, че срещам различни хора, много от които знам, че много скоро ще ги забравя, а други не, че съм сравнително млад и не всичко ме боли, че мога да си лежа и да се наслаждавам на цялата вселена докато заспя, и да си правя все такива едни простички неща. За пари обаче по-добре да не говорим. Но съм доволен понеже знам, че никой не знае какво е живота, и никой никога няма да узнае! Точка! Мисля, че Господ е дете. Господ е дете и му се играе. Няма правила, няма правилно и грешно, няма етапи и правилно подреждане. Това да не ти е пъзел. Има само един извор, едно изригване на живот във всеки един посочен момент, във всяко едно посочено място, във всяка една твоя клетка. Това е Големият Взрив и той става Сега и Тук! Ако се ослушаш ще го чуеш!

Ще чуеш звука, с който се разпуква една пъпка  и как едно цвете разцъфва, плачът с който едно дете поема първа глътка въздух, нежния шепот с който светът го приема в обятията си. Смехът на един старец, който завинаги се е помирил със света и е престанал да прави сметки, ще чуеш полъха на  любовта която изпълва всичко.

 Ще чуеш това щракване с пръсти, Големият Взрив, и ще разбереш, че няма нищо по-лесно и естествено от създаването на нов живот и от създаването на нови Вселени. Това е естеството на Света и то си става просто ей така, като щракане с пръсти.

 Откъде дойде тази философия, че човек трябва да се бори, да драпа и да страда за да си откъсне едно парче щастие от тялото на живота? Вълци ли сме или хора? Светлина ли сме, или тъмнина? Не трябва ли да приемаме всичко, което ни се дава?

Не е ли това приемане нашето, не примиряване, а помиряване със Света? Не е ли точно това любовта? 

Човек се сърди на сътворението от памтивека, поради съществуването на смъртта, но кой и кога е решил, че животът и смъртта са две различни неща?

Не са ли те двете лица на една и съща монета? 

Нали ако отхвърлиш едното, отхвърляш и другото. Ако цял живот бягаш и се страхуваш от смъртта живял ли си изобщо? Вечният живот не е ли равнозначен на вечна смърт?

Кой и кога е решил че човекът е най-разумното нещо на света? И как така  си мисли, че нещо толкова разумно е създадено от един толкова глупав и неразумен свят? 

Твърде много въпроси.

Не ми обръщайте внимание.

Аз по принцип имам твърде много въпроси, а много малко отговори.

Петракито е от гръцки произход, пра-баби, пра-дядовци и така нататък, и затова му викам така, иначе си е Петър. Но в този град кой ли не е отнякъде. Няма гръцки нос, но пък няма и гръцка фигура, и това запазва баланса. Целият е едни разкривени зъби като се усмихне, и въпреки всичко на мен ми е страшно симпатичен.

Стяга ме нещо съвестта сега защото така наклепах Петракито за вял и инертен човек, а пък то зависи от гледната точка, защото това неговото може да е упоритост и воля, все неща ценни, и неща малко далечни от мене. Просто сме различни. Обаче си мисля, че много хора са като книги, които трябва да се четат повече от един път.

Гледам Петракито и си мисля за изгубените си приятели, докато най-накрая установявам, че съм ги загубил всичките до един.

Телефонът ми не е звънял от половин век. Тъжно е, но пък е спокойно.

Венко отиде зад океана и там остана. Направи си пицария.

Димбата, Димчо и той отиде там и прави яхти. Вярно Светльо е тука, но направи строителна фирма и няма вече време, което пък е същото като да го няма. Никито стана супервайзър по корабите, и общо взето само аз останах там където си бях, без посока, в дълбокият си хипарски унес, в същата колиба, която минава за къща, под все същото парче небе над нея. Забелязвам, че всичките ми приятели са все от мъжки  пол. С жените нещата винаги са по-сложни поради генетично натрупаните желания за близост и топлина, които тласкат двата пола един към друг и фокуса на приятелството винаги се измества в друга посока. Така си е. С жените нещата винаги са по-сложни, и сигурно затова си ходя сам като кукумицин, точно поради този страх от усложнения.

Изведнъж ми идва идеята да си вземем бирите и да отидем да седнем на пясъка. За моя изненада Петракито приема и ето, вече сме там, има и други като нас, но я няма градската глъч, пясъкът е топъл и ти си събуваш гуменките и кракът ти потъва в него, морето се разлива в краката ти и ти се заслушваш в шепота на вълните. Това мое море! Преди беше едно, а сега е друго. Дори цветът му се измени, и знам, че вече не е нужно да ходя на Сейшелите за да видя тропическото синьо-зелено на океана. Тука си е същото, ако не и по-добре.

А и на Сейшелите си нямат никаква идея за Джулая, а аз знам, че той тръгва точно от този малък залив, ограничен от двата носа отстрани и отворен на изток, точно от там откъдето всяка сутрин изскача слънцето.

Това наше събиране с Петракито ми напомня за Джулая когато той още беше тайна на границата на забранена секта, когато първите лъчи на слънцето и музиката ме караха да се чувствам жив и вечен, когато всички търсехме и преследвахме нещо, но никой не знаеше какво е то точно, обаче то си беше там, висеше във въздуха и всички го чувстваха. Светът започваше оттук, светът тръгваше от нас..

Вече не ходя на Джулая. Не ми се събира с новите поклонници защото знам, че съм пълна гротеска в техните очи. И все пак чувствам, че аз винаги съм там на плажа в началото на Юли, и все още помня как на сутринта имах чувството, че знаех кой съм

Нещо като смътно усещане. Не можех да го определя точно, защото когато се мъчех да го облека в думи, и то изчезваше. Но усещането беше такова сякаш аз бях всичко в тази сутрин. Да. Имах чувството, че съм всичко което ме заобикаля, нямаше преграда между мен и останалото, и че едно дете, детето което бях самият аз преди, гледа сега през синьото небе, смее се заедно с мен и нищо вече не ми беше чуждо.

Това беше отдавна. Тогава имах много въпроси наистина, и отговорите идваха при мен по този начин.

Чувал съм, че всяко действие има своето противодействие и това ми говори на мен единствено, че светът е една идеално балансирана  разумна система, в чиято вечер сега седя и пия бира с Петракито.

Каквото и да направиш, то ще се върне обратно при теб. Пиеш бира - ззамайва ти се главата, примерно. Знаете го това: Пусни хляба си по водите и някой ден той ще се върне при тебе, и така нататъка..

Каквото повикало, това се и обадило пък бих казал простичко аз. Ето ти един вик. А отговора? Може би се носи по вятъра, би казал Дилън, може би се носи по вятъра. Такива мисли ми се носят из главата.

Седим с Петракито на все още топлият пясък, вятърът леко подухва откъм морето и носи мириса на водорасли и на йод, и чакаме нещо. Той чака едно, аз нещо друго, това е сигурно, но се моля дано този вятър да донесе това нещо преди да станем всички една пародия на хора и докато все още чувам тътена на Големия взрив.