Нека изследваме сега, какъв е смисълът на всичко това? Небето? Звездите? Слънцето? Парите?

Защо Бог ни създаде със сърца? Защо ни проектира, да се нуждаем да даваме и получаваме любов?

Може би отговорът е много простичък, толкова простичък, че не можем да го видим? То е като капка роса върху цвете, то е като да се усмихнеш на слънцето, то е като да получиш картичка от любим човек. То е като брачна халка на ръката.

Любовта е обещание за абсолютно отдаване, за абсолютно забравяне, за абсолютно отричане, за абсолютно подаряване, за абсолютно прощаване. Все трудни неща за нас човеците, слепи от наранените си сърца. Не можем да видим от другата страна, че не се отнася за нас, а за това да имаш смелостта да простиш, когато болката отравя твоята душа. Да имаш смелостта, да простиш, когато се чувстваш на дъното. Не става въпрос да се пазиш от болката, а да я прегърнеш. Не е важно да стоиш в кула със цяло сърце, а да излезеш на полето и да прегърнеш най-големия си страх, направи го в дъждовно време, винаги е лесно, когато има слънце. Мога да изпиша редове, но ще изглупея, и все пак пиша, защото имам какво да кажа. Пиша защото, видях, пожелах, съжалих, нараних, убих, и пак мога да се изправя, да продължа, защото Бог подарява нови сърца.