ГЛАВА ШЕСТА

ГОРАТА ПРАВИ ЧУДО

Този път, когато пристъпи сред високите дървета, той не търсеше отговори. Търсеше само покритието на тъмнината.

Седна до едно дърво и се облегна на стъблото. Струваше му се, че се разтваря сред тъмнината, превръща се в миниатюрни частици без плътност и съдържание. Спира да съществува.  

В момента само това искаше.

Дали и Фло бе дошла с подобна нагласа онази нощ? Само преди две вечери я бе срещнал тук, а вече я нямаше. Сякаш никога не бе съществувала. И все пак, Кори си я спомняше така ясно, сякаш сега стоеше пред него - дългата ѝ, плуваща сред мрака коса, блестящите очи, нежното лице. Да, сигурно се бе чувствала така онази нощ. Какво му бе казала? "Когато аз се моля, не чувам отговор."  

Имаше хора - и в Агория, и по целия свят - които не приемаха Най-Светлия. Те признаваха само древните богове, които, след като създали човека, го забравили напълно. Тези отричащи съвременните вярвания хора спазваха законите само ако това допринасяше за личната им изгода. Не ходеха при съветници, не се интересуваха от Посланията и тълкуванията им, живееха изцяло по свое усмотрение. Няколко души от тяхното село бяха такива. Кори не ги бе разбирал никога. Сега си помисли какво ли е да бъде като тях. Какво, ако спреше да се интересува от Най-Светлия? Нима нещата нямаше да станат хиляди пъти по-лесни? Нима тогава нямаше да се измъчва непрекъснато с лъжливи надежди, породени от вярата в най-висшата справедливост? Нима нямаше да си спести мъките от опитите да разгадае плана, приготвен за него на тази земя? Ако започнеше да приема нещата по този нов начин, нямаше да има нужда да се тормози заради каквото и да било в този свят. Щеше да се остави спокойно на течението, да си живее без да го интересува нищо, да наследи баща си в занаята, да се ожени, да надебелее, да ходи всяка вечер да се напива в кръчмата, да крещи на жена си и да тормози и унижава децата си. След като не съществуваше Висша Сила, която да се грижи за него, защо той самият трябваше да се грижи за каквото и да било?

Потрепера от ужас при самата мисъл за подобна перспектива. Не, този начин на живот просто не беше за него. Усещаше го с цялото си същество. Но каква бе посоката му сега? Беше напълно изоставен, захвърлен като някое бездомно кутре на улицата от своя собствен Бог, този, на когото така бе вярвал, и когото така бе молил за помощ. Онзи ден, когато Делио бе стъпил на врата му в работилницата си, Кори бе почувствал сякаш не ковачът, а Най-Светлия е стъпил върху него, и го смачква и отхвърля от себе си. Как би могъл да продължи да върви в посока, в която чувстваше, че не е желан?

Сви се до дървото, увит в дрехата си, без да обръща внимание на хладния вечерен въздух, въпреки че целият трепереше. Усети как постепенно се унася, и не знаеше дали бе заспал наистина, или просто леко задрямал, но по едно време се сепна, защото осъзна, че някой го разтърсва. Отвори замаяно очи, изпитвайки объркващо déjà vu, стори му се, че Фло се е надвесила над него, и ще го попита всеки миг: ”Добре ли сте? Какво правите тук?” Но не беше Фло, а някакъв непознат стар човек. Друн? Кори премигна. На бледата лунна светлина, провираща се между стълблата на дърветата, успя донякъде да различи лицето на мъжа. Беше изгоряло от слънцето, сбръчкано и изсушено като стара ябълка. „Не, прекалено възрастен е за друн.“ Сбръчканото лице бе обрамчено с дълга бяла брада и пригладена назад бяла коса. Очите му бяха големи, тъмни, дълбоко поставени и излъчваха загриженост. На главата си имаше качулка, обгръщаше го дълго тъмно наметало. През рамото му бе преметнат пътен сак.

- Ще простинеш до смърт – каза старецът. Гласът му бе плътен и добродушен, учудващо реален сред фантастичното обкръжение от сенки и тишина. Кори го изгледа несигурно, после се надигна полека и усети, че се е схванал целия и е вдървен от студ. Не изпитваше страх, само силно недоумение.

- Ако идвате да ме питате какво правя тук . . .заради баща ми е. Скарахме се и избягах от вкъщи. – гласът му бе пресипнал и неясен – ще тръгвам сега. Ще се прибирам.    

- Аз не съм пазач – каза старецът. Протегна напред ръка, отмятайки сака си назад – казвам се Морио. Идвам от далеч.

Кори се взря в протегнатата ръка, мъчейки се да разбере какво става тук. Само допреди миг бе стоял сред дърветата, с чувството че е изоставен от целия свят, а сега някакъв непознат човек протягаше приятелски ръката си към него. Спомни си думите на Фло: „Струва ми се, че тази гора е единственото вълшебно място останало на този свят.“ И своите собствени думи: „Не знам дали вярвам, но не искам да живея в свят, в който няма чудеса.“

Той потръпна, после се изправи и стисна протегнатата към него ръка. 

- Аз съм Кори. Но ако не сте пазач, какво правите тук по това време?

- Търся теб – каза старецът загадъчно.

- Мен ли? Какво . . . ?   гласът на Кори се пресекна – не разбирам.

- Ще ми гласуваш ли достатъчно доверие, за да ме придружиш до лагера ми? Тук не е много безопасно да говорим, а освен това е и много студено. Настанил съм се на едно хубаво място, малко понататък, в западния край на гората.

Кори се поколеба за миг, после сви рамене. Въпреки объркването му, усещаше, че за него вече няма път назад. Можеше да върви само напред. В този момент, да последва този непознат, чуден човек бе някакъв начин да продължи напред и той го направи.

Промъкваха се дълго между високите възлести дървета, свиваха ту насам, ту натам, провираха се през дерящи шубраци и преплетени, надвиснали над тях клони, докато накрая спряха пред вход на малка пещера. Входът бе покрит с натрупани клони, които старецът внимателно отмести, за да открие отвора на пещерата. Кори видя блещукане и осъзна, че вътре гори огън.

- Заповядай – каза Морио.

Кори се приведе и се промъкна през ниския отвор. Зад него Морио отново натрупа клоните. Вътре пещерата се разширяваше и въпреки че не бе кой знае колко голяма – с диаметър колкото кухничката в дома му – в най-високата ѝ част той можеше спокойно да се изправи в цял ръст. В средата гореше огън, запален в малко огнище от камъни. Точно зад него се виждаше постелята на стареца, приготвена от слама и одеала. Бе топло и уютно, миришеше на огън и дървесина.

- Седни – каза Морио и свали внимателно наметалото си. Кори видя приведената му от годините фигура, облечена в дебела вълнена риза и бричове. Морио поразрови съчките, докато Кори се настаняваше до огъня, близо до постелята. Момчето премигна срещу пламъците. От горещината и успокояващо движещата се фигура на стария човек отново започна да му се доспива.

- Ще пиеш ли един бульон? – попита старецът – всъщност, няма какво да те питам. Вече го приготвям.

След малко Кори отпиваше от интересната ароматна смес от сушени зеленчуци, и поглеждаше с едно око стареца, който се взираше в него като баща, който изведнъж вижда порасналия си син след дълги години на раздяла.

- Не очаквах да си толкова млад – каза Морио.

- Извинете, но може ли да получа някакво обяснение? Появихте се отникъде, доведохте ме тук и ме гледате все едно очаквате да ви сваля луната от небето или нещо такова . . .

- Хаха. Разбира се, че ще получиш обяснение, момче. Както вече ти казах, идвам отдалеч. Родом съм от Ести, приморския град, предполагам, че си чувал за него. Учил съм в Божия университет, степен мъдрец съм. Преди две седмици, в съня ми, Най-Светлия ми говори за теб. Каза ми, че трябва да те намеря и да ти предам едно поръчение. Има нещо, което трябва да направиш за него. В този сън, Той ми разкри много неща за теб.

Кори го гледаше и ръката му изведнъж се разтрепера така силно, че течността от купата се разплиска върху панталона му. Той остави купата на земята и изтри устните си с ръка. Хрумна му, че човекът срещу него може да е луд. Да, но откъде накъде някакъв непознат откачалник ще идва в Костелини и ще се занимава точно с него? Що за лудост беше това?

Той мълчеше и гледаше в земята, с ръка на устните, а Морио се взираше в него с леко състрадание. Накрая Кори промълви:

- Извинете. . .стреснахте ме.

- Знам, че казаното от мен може и да ти звучи фантастично. Особено ако не приемаш Най-Светлия.

- Аз го приемам, но . . .

- Щом е така, не знаеш ли, че Той може да говори на хората? И чрез тях, да изпълнява собствените си планове? Аз дори не знаех, че съществуваш, а сега вече знам всичко за теб. Ако ти кажа къде живееш, какво е семейството ти, как си прекарал детските си години, и така нататък, тогава ще ми повярваш ли?

- Не знам . . .  

И Морио му каза. Разкри с детайли не само местоположението на дома му, а и целият интериор на къщата им. Каза му всичко за членовете на семейството му, за навиците и привичките им. Накрая, му каза за самия него, описа ежедневните му дейности, хобито му и желанието му да го превърне в професионално занимание. Кори го гледаше потресен, без да проговаря.

- Сега вярваш ли ми? – попита Морио.

- Не знам – Кори говореше толкова тихо, че едва се чуваше.

- Сърцето ти, момче – Морио постави ръка на гърдите си – сърцето ти? То вярва ли ми?

- Ами…предполагам, че…може би да.  

- Когато ме последва до тази пещера, без да задаваш въпроси, ти се довери на сърцето си. Научи се да го правиш почесто. Да се доверяваш на онова, което е вътре в него. На любовта. На желанието да вършиш добро. На силата да преодоляваш трудности. На надеждата. Ако се довериш на всички тези неща, значи се доверяваш на Най-Светлия. Любовта, доброто, надеждата – Най-Светлия е това. Тези неща не могат да те излъжат. Ако вървиш по пътеката, която те постилат, рано или късно, тя ще те изведе до добър край.

- Да, но . . .

- Знам, че има разочарования. Мрачния владее много територии. Но неговата сила не е неограничена. Знаеш ли къде се крие истинската сила на Мрачния, момче?

Кори погледна към Морио и изведнъж потрепера, въпреки горещината на пламъците. Никога не бе чувал някой да говори за Мрачния с такава лекота и сякаш без никакъв страх.

- Къде? – попита тихо.

- Силата му се крие в това да те накара да спреш да вярваш. Да изгубиш сърцето си. Да изгубиш любовта, доброто и надеждата. Изгубиш ли ги, си в неговите ръце. Това е един омагьосан кръг, в който повечето хора неволно попадат и после не могат да се измъкнат, каквото и да правят. Мрачния им причинява разочарования и нещастия, с цел да им отнеме надеждата и действително, след всяко нещастие, тя намаля у тях все повече и повече. А колкото по-малко е надеждата им, толкова повече нещастия идват. И Мрачния тържествува. Ако хората само знаеха колко лесно е да се бориш с нещастията, стига да не пускаш никога вярата в доброто...Човек просто трябва да се опита, в момент на силна мъка, просто да се усмихне и да даде любов на някой, за да разбере как тази мъка вече няма да има никаква власт над него.

- Звучи прекрасно на думи – каза Кори.

- Прекрасно е и на практика – каза старецът.

- Вижте, говорите много хубаво, но аз така и не разбирам какво общо има това с мен. Ще ми кажете ли най-сетне за какво сте тук?

- Тук съм, за да ти поверя една задача, с която трябва да се заемеш. За да я изпълниш, ще трябва изцяло да се уповаваш на Най-Светлия. Затова ти говоря толкова много за вярата. Защото без вяра, пътят ти напред ще е много труден.  

- И каква е тази задача?

- Наясно ли си, че сега се подготвя война?

- Война . . . да, предполагам. Това никой не го знае със сигурност. Доколкото ми е известно, крал Лио е спрял да плаща данъци на Саурия и сега готви за нападение от тяхна страна.

Морио кимна и попита:

- Вярно е. Кажи ми, как мислиш имаме ли шанс в тази война? Дали ще постигнем това, което искаме, или нещата ще се влошат?

- Как мога да знам това? Защо ми задавате такива въпроси? И като цяло, темата за войната. . . вие сте мъдрец, би трябвало по добре от мен да знаете какво говорят Писанията. Войните не водят към нищо добро. Всяка война е дело на . . .

- На Мрачния? Да, по принцип е така. За съжаление, обаче, понякога се случва и Най-Светлия да води битки. Това е ставало в историята, и ще става пак. Крал Лио е добър човек. Той би избегнал войната, ако можеше. Но хората страдат и гладуват, страната ни тъне в мизерия вече десетилетия наред. Той познава силата на войската си и вярва, че ще може да освободи Агория от тази непоносима тегоба. В този случай, войната е оправдана.

- Значи вие сте на страната на краля.

- Точно така. Кралят е добър и почтен човек, уважаващ Божиите и човешките закони. Ще видиш, че самият ти ще се научиш да си на негова страна, Кори.

- Вижте, аз наистина съм много далеч от всичко това . . .

- Ако се наемеш да изпълниш задачата, която ще ти разкрия, скоро няма да си толкова далеч.

- Вижте . . .

- Има един човек, един много близък на краля човек. Името му е Тано Верел. Той е учил в Божия университет в Пила. Стигнал е до ранга съветник, и е можел да продължи и по-нагоре, но е спрял обучението си, за да развие бойните си умения и да влезе в кралската войска. Сега е велис, генерал и първи министър на краля. Разполага с много собствени земи, но не толкова, колкото му се иска. Той желае да заеме позицията на Лио. Иска да го измести от трона. Най-лошото от всичко е, че въпреки че притежава ранга съветник и е възпитаник на Божия университет, Верел всъщност е последовател на руанския орден.

- На . . .какво?

- Не си ли чувал за руаните?

- Разбира се, но мислех, че отдавна не съществуват.

Морио поклати глава.

- За съжаление, Мрачния много успешно убеждава хората, че неговите земни служители са изчезнали преди векове. А всъщност те са сред нас и са посилни от всякога. Има ги във всички по-големи градове. Събират се вечер, в тайни помещения, където провеждат обученията си. Верел е учил при най-могъщия руан – учителят Рио. От Рио се е научил да влияе върху съзнанието на хората, да ги подчинява на волята си, да премества предмети, да променя плътските форми, да вижда от разстояние в други части на света, да вижда дори, отчасти, в бъдещето.

- Какво? Сериозно ли ми говорите?

- Съвсем сериозно. Най-лошото е, че руаните практикуват магиите си лесно и безнаказано. Хората не ги забелязват, а дори и да ги видят, не знаят (или са забравили!) как да се борят с тях. По принцип, ние, воините на Най-Светлия, можем да обезоръжим и най-силния руан с лека ръка. Но Мрачния е царят на тази земя. А Най-Светлия е царят на другата земя, тази, която не виждаме, тази, която можем да усетим само със сърцата си. Светът на Най-Светлия е несравнимо по-висш и по-силен от земния свят, където царува Мрачния. За Най-Светлия, Мрачния е като прашинка, която може да издуха само с едно издишване. Но ние, хората, сме родени на тази земя и всички до един, сме в плен на Мрачния. По-лесно ни е да повярваме в реалността на този свят, отколкото на другия. Оттам идват всичките ни трудности.

- Чел съм първото Послание – каза Кори, потопен в думите на стареца – онова, за вярата. Там, където се говори, че за да извършиш велики дела, винаги е необходима вяра. За каква вяра всъщност става въпрос? И защо се казва, че липсата на вяра предизвиква винаги толкова много нещастия? В крайна сметка, нали Най-Светлия е способен на всичко – може да лекува болни, да поваля мъртви враговете си, да въздейства над природата и променя климата. . .  защо всичко това не може да се случва без наше участие? Как така Най-Светлия не може да действа без нас в този свят? Ето това ми е много трудно да разбера.

Морио леко се усмихна, и наклони глава, взрян в Кори с нещо много подобно на бащинска обич.

- Той може да действа без нас, Кори. Може, и го прави, когато наистина е необходимо. Но ако го правеше постоянно, тогава какъв би бил смисълът от нашето съществуване? Представи си Най-Светлия да правеше непрекъснато всичко сам – тогава защо изобщо да ни създава? Ние сме Негови деца, Кори; деца, които трябва да пораснат, за да се научат да използват Неговите сили, и по този начин да достигнат до пълно себеосъществяване. Да, Най-Светлия може да свърши всичко сам, но Той избира велики хора и им поверява Своите велики дела . . . иначе нашият живот просто не би имал смисъл. И в тази връзка, едно много важно нещо, което трябва да научиш – за да осъществиш докрай съдбата си, ти е необходима не само вяра в него, но и вяра в самия теб, като негово творение.

Кори се вгледа в ръцете си, по които играеха отраженията на пламъците. Трепереха.   

- Това, което ще ти кажа сега – каза Морио, след като помълча малко – го чуй много внимателно. Мъжът, за когото стана дума, Тано Верел, е сключил таен съюз с краля на Саурия. Предава му всички решения на крал Лио и цялата информация за състоянието на войската ни. Двамата готвят унищожителен капан за Лио, в който кралят ни ще падне съвсем скоро. След като саурският крал поеме властта над страната ни, Верел ще получи под опека цяла северна Агория – това, към което той се стреми – а страната ни ще падне в ръцете на Мрачния. Това, което Най-Светлия ми разкри в съня ми е, че ти трябва да отидеш при крал Лио и да разобличиш Верел пред него преди да е станало твърде късно. Агория трябва непременно да бъде опазена от нахлуването на Мрачния през границите ѝ – защото той е богът на Саурия, той е онзи, който в действителност ги управлява.  

Кори го гледаше със зяпнала уста. Накрая, след потъмнелият поглед на Морио го бе убедил, че старецът говори напълно сериозно, поклати отрицателно глава.

- Вие не сте нормален.

- Така ли смяташ?

- Това е пълен абсурд.

- Мислиш, че Най-Светлия ще се шегува с мен ли? Слушай, Кори, ако имах и най-малкото съмнение в казаното от него, нямаше да съм тук. Доста път пропътувах, това трябва да ти е ясно. А не съм вече млад.

- Но това изобщо не е възможно!

- Явно Най-Светлия не смята така.

- Но аз дори не съм излизал от Костелини! Какво ми говорите. . . да тръгна на толкова далечен път и да се срещам с хора, с които имам толкова общо, колкото мравката с орела…  

- Ще ти дам някои насоки – каза Морио – първото нещо, което трябва да направиш, е да стигнеш до Маринео. Там има един майстор дърворезбар– ще ти дам адреса му – който ще те приеме с едно писмо, което ще носиш в себе си. Той ще ти даде фалшиво удостоверение, че чиракуваш при него, както и препоръки. С удостоверението и препоръките трябва да заминеш за Пила и да се явиш на тамошния конкурс за дворцови дърворезбари. Конкурсът започва след три седмици. Имаш достатъчно време да стигнеш. Като участник, ще бъдеш допуснат в двореца и след като си вече вътре, трябва да намериш начин да се свържеш със сестрата на краля. Не знам защо, но тя е единствената, която ще повярва на думите ти за Верел. Само тя ще те послуша. Трябва да ѝ кажеш името на човека, чрез който Верел осъществява връзката със саурския крал. Ще я информираш и за тайното помещение в покоите на Верел, което е свидетелство за неговата връзка с руанския орден. Тя ще съобщи цялата тази информация на краля и той ще успее да отстрани Верел навреме, преди последният да е осъществил докрай намеренията си.   

- Ама вие. . . чакайте, чакайте, момент малко.

- Всичко е у мен, написано на хартия. Имам свитък, в който пазя адреса на майстора в Маринео, името на помощниците на Верел, и описание на тайното помещение в в покоите му. Имам карта на Агория и подробна карта на Пила. Всичко необходимо за изпълнението на задачата ти.  

- Слушайте, просто е невъзможно да тръгна за Пила! Аз съм на седемнайсет години, за Бога! Нямам пукната пара. Нямам кон, нито нищо. Как ще се придвижа до Маринео, че после и до северна Агория? Ако не се изгубя и не ме убият крадци или не ме разкъсат вълци, със сигурност ще умра от глад!

- Мисля, че майсторът в Маринео ще ти помогне – каза Морио – а като за начало, използвай някаква ценност, която притежаваш. Заложи я, за да си осигуриш начални средства.

Някаква ценност, която притежаваш . . . Книгите! Книгите, които Фло му бе дала! Да, и в този момент те стояха в скритото помещение зад посланията. Тях можеше да използва, определено щеше да получи доста срещу залагането им при селския лихвар. Най-Светли! Случайност ли бе, че Фло му ги бе дала точно сега?

- Добре – каза той – дори и да намеря някакви средства, ситуацията пак си остава абсурдна. Не мога да се справя.  

- Ще се справиш, момче. Ще се справиш.

Кори не отговори нищо. Не знаеше вече какво да каже, как да продължи да разубеждава стареца. Морио явно бе напълно убеден, че той е способен да се заеме с тази лудост. Но… лудост ли беше наистина? Защо тогава в сърцето си, въпреки целия си ужасен страх, той усещаше, че е готов, по някакъв странен начин, е наистина готов да направи всичко, което Морио искаше от него?

- Не – каза Кори – вие не разбирате . . .

- Знаеш ли защо Фло бе отведена? – попита Морио, прекъсвайки думите му. Кори трепна при споменаването на името на момичето. Вдигна стреснати очи към стареца, който кимна, сякаш бе очаквал изненадата му – знам за нея, да. Отвеждането ѝ в Пила, за да се омъжи за краля, е по инициатива на Верел. Той е разбрал, че Лито Орнели ще сключва брак с Фло и затова прати кралските хора да му я вземат под носа. Кралят действително си търси жена, но няма претенции това да бъде Фло. Той просто е оставил на Верел да реши този въпрос. А Верел избира Фло, защото иска да скара Орнели с Лио. Иска да предизвика конфликт между северна и южна Агория, да отслаби по този начин още повече силите на Лио и да улесни напълно задачата на Саурия.

Кори се взираше ужасено в стареца.

- Не мога да повярвам! - възкликна.

- Конфликтът между северна и южна Агория е нещо, което също може да бъде избегнато, ако стигнеш навреме до краля и му съобщиш това, което трябва да знае.

- Най-Светли . . .

- Има и още нещо, Кори.

Кори почти не го чу. Той обори глава на дланите си. Фло, Фло. Невинното момиче, с което неотдавна бе разговарял на ливадите, момичето, което бе почувствал толкова близко - да бъде замесено в конфликт на толкова високо ниво, да бъде в центъра на подобни шокиращи, грандиозни събития? Историята ставаше от фантастична по фантастична. О, Фло, в какво са те забъркали…какво ще стане с теб…къде си, мила…къде си и как се чувстваш?

- Кори? Добре ли си? Слушаш ли ме? Искам да ти кажа, че може би не е случайно, че ти си избран за подобна задача.

Кори вдигна глава и го погледна, откъсвайки се от мислите си за момичето. Усещаше, че кръвта изцяло се е отдръпнала от лицето му.

- Трябва да научиш нещо за себе си – продължи Морио – нещо за твоя произход.

Кори продължаваше да го гледа.

- За произхода ми ли?

- Да. Има някои неща, които не знаеш за себе си.

- О, не – простена Кори – моля те, не ми казвай сега, че съм и кралски син, и трябва да си върна полагащия ми се по право трон. Това вече няма да го издържа!

Морио се засмя.

- Не, не са чак толкова сериозни нещата. Но семейството ти наистина притежава нещо, което е изгубило. Ти имаш шанс да го възстановиш.

- Какво по-точно?

- Знаеш ли историята на майчиния си род?

- Майчиния ми род? Разбира се. Баща ѝ е бил майстор в Маринео, после се е преместил на село. Занимавал се е с дърворезба, също както и аз. Но всичките му други роднини са починали, и името му отдавна е изместено, така че не бих по никакъв начин имал шанса да използвам това, за да се наложа в града. Мислел съм си го много пъти, но...

- Не ти говоря точно за това. Дядо ти е бил майстор, но е станал такъв с парите от откупената титла на своя баща, тоест твоя прадядо. Прадядо ти е притежавал благородническа титла – една от найниските, но все пак титла. Бил е алит. Поради гуляйджийство и дългове обаче се е принудил да продаде титлата си, а с нея и имуществото си. Самоубил се е, не е могъл да понесе разорението си. Неговият син, бащата на майка ти, е имал силите и амбицията да използва малкото наследени пари за да създаде работилница, но както знаеш, нещата не тръгват в добра посока и за него и в крайна сметка, пътеката на семейството ти свършва тук, в Костелини, където майка ти по неволя се омъжва за скотовъдец.

- Никой не ми е казвал нищо за това – каза Кори.

- Майка ти крие тази история от теб, защото смята, че е срамна за семейството. Пък и тя е наясно, че всичко отдавна е изгубено и според мен не ти е казала нищо, за да не те подтиква към излишни мечти.

- Не знам какво да кажа – каза Кори – освен може би, че това обяснава много от фантазиите в главата ми. Вероятно донякъде обяснава и амбициите ми.

- Кралят може да възвърне титлата на семейството ти – каза Морио – да те направи алит и да ти осигури поле за осъществяването на мечите ти. Ти можеш да се докажеш пред него и да откупиш обратно титлата си – не със пари, а със силата на духа си. Това е възможността, която Най-Светлия ти предоставя. Има по-добър живот пред тебе и вече знаеш къде е. Трябва само да се пребориш за него.  

- Може би трябва първо да говоря с майка ми за това – промълви Кори.

- Говори – каза Морио – ако това ще ти вдъхне сигурност.

Настъпи дълго мълчание. Кори хапеше долната си устна, а Морио стоеше и гледаше играещите в мрака оранжево-червени пламъчета на огъня. Най-сетне – може би бе минал четвърт час – Кори се изкашля и си пое дълбоко дъх.

- Добре. Мисля, че може и да тръгна. Колкото и странно да е, струва ми се, че ви вярвам и може и да го направя. Но съм ужасно уплашен и не съм изобщо сигурен, че. . . – Кори не се доизказа, просто махна с ръка към огъня.

Морио кимна. Изглеждаше доволен. После се надигна бавно, изпъшквайки и наметна наметалото си. Кори го изгледа въпросително.

- Ела с мен – каза Морио – да излезем малко навън.

Кори сложи жакета си и го последва извън пещерата. Като прекрачи входа, го лъхнаха нощния студ и тъмнината и той потрепера. Студът сякаш избистри главата му и той изведнъж със ледена яснота осъзна какво му предстои, ако наистина направи това, което иска този човек. Ако се заемеше да изпълни задачата, която му се възлагаше, тогава пред него се отваряше път, който съвсем не бе сигурен дали ще може да извърви. Път, който не бе ни най-малко розов, както в мечтите му, а тежък, и много, много суров. Изведнъж отчаяно му се прииска никога да не бе пожелавал нищо повече от това, което бе имал; никога да не си бе мечтал за приключения и по-добър живот, защото ето – те му се предлагаха, не, направо му се натрапваха, а той вече не бе сигурен дали ги иска.

Този път Морио не закри напълно входа с клоните, а остави горящия вътре огън да осветява поляната и близките до пещерата дървета. Докато Кори стоеше, треперещ, скръстил ръце пред гърдите си, старецът отиде до най-близкото дърво и откъсна един по-нисък клон. Измъкна малък нож от дрехата си и старателно окастри всички листа и издатини, а след това набързо издялка единия му край така че да се получи връх. Кори го наблюдаваше без да се пита каква е целта му; необяснимите неща се редяха едно след друго и едва ли щяха скоро да имат край. Когато привърши, Морио подаде на Кори пръчката.

- Това е за теб – каза.

- Какво е това? – Кори взе пръчката и я огледа от всички страни – за какво ми е?

- Това е дар от Най-Светлия, за теб.

Кори помълча. Гледаше изпитателно стария човек.

- Не разбирам – каза накрая.

- Най-Светлия ти прави подарък. С това той ще ти помага да се справиш със задачата си. Това е знак, че е с теб и ще действа заедно с теб. Тази пръчка ще те направи господар над живата и неживата материя. Ще можеш да променяш природата и да контролираш физически всяко животно или човек. Единственото, което трябва да направиш, е да си помислиш за това, което искаш да се случи, и да насочиш пръчката напред.

Кори гледаше Морио и отново му хрумна, че този човек е луд. „Накара те да му повярваш, нали? Твоите фантазии те накараха да му повярваш? Не виждаш ли, че е откачалка? Мисии, войни, благороднически титли. . . сега пък и вълшебен жезъл. Трябва да спреш това и да се омиташ оттук. Веднага.“

- Слушайте . . . – започна той внимателно. Чудеше се как да подходи, че да не обиди стареца.

- Да, знам, че не ми вярваш. Искам обаче да я пробваш. Хайде, далече сме от охраната, никой няма да разбере нищо. Вдигни пръчката и събори ей онова дърво там на земята!

- Вижте, наистина не мисля . . .

- Това, за което те моля, е просто да пробваш! Не искам много, нали?

Кори го гледа известно време, после сви рамене. Все едно беше. По-добре да му угоди. Погледна пръчката, погледна и дървото срещу себе си. Беше младо дърво, с тънко стълбо, високи клони и свежи, големи листа. Точно от него Морио бе откъснал клона, от който направи пръчката.

„Падни на земята“, помисли той. После протегна ръка, насочвайки пръчката към дървото. Това, което стана секунда след това, Кори често си припомняше в кошмарите, които го навестяваха в идните дни по време на дългия път. Изведнъж се чу тътен, сякаш някаква великанска ръка раместваше земните пластове под краката им. После болезнен, разкъсващ шум раздра тъпанчетата на Кори, той отстъпи сепнат крачка назад. Дървото пред него сякаш потрепера, залюля се, поклати се по цялата си дължина и с грохот се срути назад. С рязкото си падане, смачка храстите и тревите и наклони дървото, което стоеше зад него. Известно време след падането му, смачканите листа и клони шумоляха и се пукаха, после настъпи мъртва тишина.

Кори изпусна пръчката на земята. Ръцете му се тресяха. Отдръпна се назад, обливаха го горещи вълни, имаше чувството, че ще припадне от ужас. Усети смътно как старецът се е приближил до него и го разтърсва.

- Какво е това . . . Боже, какво е това . . . кой си ти . . .

- Аз съм този, когото ти казах, моето момче. Един обикновен човек. Това, което видя пред себе си, е мощта на Най-Светлия. Сега вярваш ли напълно на думите ми? Виждаш ли колко сериозен е пътят, по който се отправяш?

Кори не можеше да говори, задушаваше се. Старецът го поведе отново към входа на пещерата. Когато влязоха вътре, той седна в един ъгъл, без да спира да трепери. Старецът му говореше утешително, но нито една от думите му не достигаше до шокираното съзнание на Кори. Когато Морио му предаде свитъка с необходимата му за пътуването информация и му каза, че по-късно трябва да я наизусти и да го изгори, за да не попадне в неподходящи ръце, той само кимна и механично пое хартията. Морио му говори и много други неща, повечето от които Кори впоследствие не можеше да си припомни. Той през цялото време седеше стиснал с все сила треперещите си ръце и в съзнанието му отекваше разтърсващото осъзнаване, че всичко е истина, Най-Светлия е истина, и Мрачния също е истина и какво ще стане сега и аз не мога да се справя, не мога не мога не мога не мога . . . най-сетне Морио му каза, че е време да се разделят. По възможност, трябвало да тръгне към Маринео още следващата нощ. На излизане от пещерата, му подаде пръчката. Кори я пое от ръката му напълно машинално.

- Запомни, с този предмет НайСветлия изявява Себе си. Не го ползвай с лека ръка. Прибягвай до него само в крайна нужда и се въздържай от причиняване на зло.

Кори кимна, отново почти без да осъзнава какво чува. Старецът стисна окуражително раменете му, обърна се и влезе обратно в пещерата. Кори гледа известно време безмълвно след него, после тръгна между дърветата, провирайки се механично по познатите му, водещи към дома му пътеки.

Когато излезе от гората, странна сянка се надигна край него. Приближаваше се от едната му страна, увеличавайки непрестанно размерите си, докато накрая не придоби човешки очертания и плътност. Сепнат, Кори забави крачка, обърна се и в следващия миг подскочи при звука на ниския, но силен глас:

- Почакай.

ГЛАВА СЕДМА

КОРИ СЕ ПОДГОТВЯ ЗА ПЪТ

Ръката на Кори потрепна и той изпусна пръчката. Наведе се бързо да я вземе и чак след това надигна очи да види кой е пред него. Гледката не беше никак окуражаваща. Високата, внушителна фигура, която го гледаше изпод тъмни вежди, застанала на около два метра от него, бе изключително добре позната. И точно толкова нежелана в този момент.

„Не може да бъде!“ помисли Кори. За да бъде по това време в границата на селото, явно Делио наистина шпионираше за велиса, както смятаха приятелите му. Най-вероятно сега щеше да отиде право при друните и да го предаде заради непозволеното му влизане в гората.

Но на фона на всичко, което бе научил тази вечер и всичко, което му предстоеше, какво значение имаше това!

Кори мълчеше и го гледаше с безразличие. Делио пристъпи още по-близо до него. На ярката лунна светлина очертанията на лицето му се различиха ясно. В изражението му имаше нещо ново – чертите му изглеждаха някак омекотени, също както онзи следобед, когато бе помогнал на жената до Съветническия дом. Гледаше Кори съсредоточено, но без и следа от заплашителния и подигравателен оттенък от онзи ден. Всъщност, Кори можеше да се закълне, че в очите му се долавя молба.

- Ще ме изслушаш ли? – попита Делио с равен глас, твърд както винаги, но молбата в очите му не изчезваше. Кори се изкашля и усети все още не отминалата болка в гърлото.

- Какво искаш? – каза момчето полугласно. С полезрението си, виждаше как и последните светлини са угаснали от крайните къщи. Зад полето, селото тънеше в дълбока тъмнина. 

- Искам да ме изслушаш – Делио го гледаше неотклонно – знам, че по-скоро би ми обърнал гръб и ще имаш пълното право да сториш това с човека, който въпреки възрастта и опита си, все още не може да надрасне някои свои слабости, които понякога го превръщат в пълен негодник. Ако си решил повече да не общуваш с мен, те разбирам и няма да оспоря решението ти. Все пак много бих се радвал, ако останеш и чуеш какво имам да ти кажа.

Кори мълчеше и усещаше как, по някакъв необичаен начин, въпреки спомена за скорошния ужасен епизод в работилницата, старото му възхищение към Делио се завръща. Свободния, овладян начин, по който говореше; способността да признае слабостите си, без да загубва достойнството си - това бяха качества, които винаги бе очаквал Делио да има и очевидно той ги притежаваше.

- Е, добре – каза сухо – слушам те.

- Благодаря ти. Първо искам да се извиня искрено за това, което се случи у нас. Ще ти кажа каква беше причината за това ми поведение – не за да се оправдая, просто за твоя информация. От дълго време хранех чувства към дъщерята на Бари. След няколко разговора с нея се убедих, че тя не споделя чувствата ми, но въпреки това упорствах. Канех се дори да говоря с баща ѝ, за да я накара да погледне поблагосклонно към мен – всичко това, разбира се, преди да науча за годежа ѝ с Орнели. Онази вечер, когато ти се срещна с нея тук, в гората. . . – Делио се поколеба – е, тогава бях наблизо и ви видях.

Кори повдигна невярващо вежди.

- Бил си наблизо. . . – момчето не довърши, изненадата и отвращението му бяха твърде големи. Значи и Делио се разкарваше по нощите из гората. И не само това, ами се вреше и в личните истории на хората. Какъв за Бога беше този човек?

- Често се разхождам в гората – каза Делио – онази вечер попаднах на вас случайно. Може би не беше редно, но останах да ви слушам. Ядосах се, че че тя говори на хлапе като теб по такъв начин, че проявява интерес към теб, докато мен отхвърля толкова безцеремонно. Затова си изпуснах нервите в работилницата. Причините, разбира се, са комплексни, но това беше поводът. Понякога доста ми се събира и ми трябва само някоя искра, за да ме запали. Съжалявам.

- Е, ако си ревнувал от мен вече би трябвало да си спокоен, нали – гласът на Кори бе дрезгав – Фло вече е достатъчно далеч както от теб, така и от мен.  

- Не ревнувам от теб, Кори – каза Делио меко – всъщност смятам, че вие двамата сте много подходяща двойка. Искам да ти помогна да я спечелиш. Да бъдеш с нея.

Този път молбата бе очевидна не само в очите, но и в гласа на Делио. Той продължаваше да стои неподвижно, но гледаше Кори така напрегнато, сякаш животът му зависеше от реакцията на момчето. Кори се опита да осмисли репликата му. Вече беше прекалено уморен от впечатления и емоции за да се стресне твърде много, но все пак успя да повдигне ръка в неопределен учуден жест.

- Искаш да ми помогнеш, значи?

- Точно така. Доколкото схванах, родът ти е имал благородническа титла, която ти можеш да върнеш. С тази титла, би могъл да предложиш на Фло законен брак и всичко останало, ако имаш това желание.

Кори се отдръпна една крачка назад. Отново започваше да трепери.

- Ти. . . о, не мога да повярвам. . . ти да не би. . . Най-Светли . . . и тази вечер ли си вървял след мен? И сега ли си ме следил? Чул си и разговора ми с Морио?

- Да. Тази вечер те проследих вече съвсем целенасочено, за да ти се извиня. Повярвай ми, това беше единствената причина. Видях къде отидохте със стария човек, и чух разговора ви в пещерата. Исках да го чуя, защото ме интересуваше какво се случва с теб. И сега се радвам, че го направих, защото смятам, че мога да ти бъда от полза. Наясно съм с опасността, която грози страната ни, Кори, и искам да помогна за предотвратяването ѝ. Освен това, имам доста стари, неуредени неща в Пила. Не мислех, че някога действително ще се върна пак там, но ето че събитията ми отварят път и смятам, че трябва да тръгна. Едно, за да помогна на теб, и друго, за да изясня и своите работи. Виж, не знам каква точно сила има това нещо, което държиш в ръцете си, но знам, че за да се оправиш по пътищата и в градовете на тази страна са необходими много повече опит и знания, от тези които притежаваш ти. Няма да стигнеш много далеч без помощ. Наясно си с това, нали?

Кори мълчеше, и се опитваше да мисли. Главата му пулсираше като рана, пълна с отрова. Беше толкова изтощен, че се чувстваше на границата на припадъка. Залитна, опря длан на челото си и усети, че ръката му е мокра от пот. Продължаваше да трепери и едва дишаше.

- Значи си чул разговора ми с Морио . . . а видя ли това, което стана? Видя ли как падна онова дърво? А?

- Видях – каза Делио тихо – виж, знам, че има Сили, които са извън нашето разбиране и познание. Знам това, но честно казано, Кори, предпочитам да разчитам на себе си, за да се оправям в живота. Не се съмнявам в силата, която притежава тази пръчка, но ако питаш мен, аз бих се доверил повече на това, което могат да свършат моите две ръце.

- Нищо не разбирам – промълви Кори.

- Нито пък аз. Това, в което съм сигурен, обаче, е, че помощта ми ще ти е необходима. Имам желание да ти я дам. Имам желание да ти помогна, защото смятам, че трябва да свърша нещо полезно в живота си, докато все още имам силите да го направя. Това е.

- Аз все още не знам дали наистина ще тръгна.  

- Добре, когато вземеш окончателно решение, не се колебай да ме потърсиш. Ще те чакам.    

- Честно казано, малко ми е трудно да повярвам на загрижеността ти след онзи ден.

- Разбирам съмненията ти, но трябва да ми се довериш. Наймалкото, защото нямаш друг избор. Необходим съм ти, знаеш го.

- Морио смяташе, че ще имам помощ от. . .от другаде. – тонът на Кори бе колеблив.

- Със сигурност и Най-Светлия ще те напътства – съгласи се Делио – но в повечето случаи Той работи чрез хора, нали така? Може би в този случай, аз съм оръжие в неговите ръце.

Двамата мълчаха и се гледаха известно време. Очите на Делио прблясваха в мрака. Накрая Кори наведе поглед. Не знаеше какво да каже.

- Защо дойде при мен онзи ден, Кори? – попита ковачът-  какво искаше да ме питаш?

- Съжалявам, но завинаги ми уби желанието да говоря за това.

- Добре де. . .но все пак си дошъл за някаква помощ, нали? Искал си да ти свърша някаква работа. Счел си, че можеш да ми се довериш. Използвай сега същото чувство, за да ми позволиш да те придружа. Имам много недостатъци, със сигурност, но когато реша да свърша нещо, го върша и когато дам дума, я удържам. – при последните думи, гласът на Делио леко потрепера и Кори вдигна глава, леко стреснат, стори му се, че Делио ще се разплаче. После абсурдната мисъл изчезна, защото видя, че ковачът го гледа все така овладяно с острите си, проницателни очи.  

- Слушай, искам сега да се прибера вкъщи – каза Кори-  имам нужда да помисля и. . .да си почина. Едва си стоя на краката.

- Добре – каза Делио.-  Знаеш къде живея. – Той закопча плаща си; беше захладняло още повече. Дърветата шумоляха зад тях, а студеният вятър брулеше лицата им. Двамата тръгнаха надолу по пътя и при разклона към селото се разделиха. Делио още веднъж каза на Кори да помисли добре за всичко и го увери, че напълно може да разчита за него. Кори се прибра вкъщи почти без да мисли и като се просна в леглото си, моментално потъна в дълбок сън.