12.01.2010 г., 12:18 ч.

Гората 

  Проза » Фантастика и фентъзи
816 0 1
7 мин за четене

І.

Тази година зимата се бе оказала дълга, тъжна и безкрайно самотна. Дебела бяла пелена покриваше земята, Старата гора бе утихнала и само дрезгавите гласове на враните нарушаваха мъртвешкото спокойствие.
Реката бълбукаше и шепнеше потайно по средата на малката долчинка в самия край на Гората, близо до двата хълма, наречени Двойниците. През лятото покрай бреговете ù цареше оживление - сега обаче водите ù бяха сковани от лед, калта по бреговете беше твърда като камък и единствено вятърът стенеше из заспалата дълбок, подобен на кома зимен сън околност. Звукът му беше тъжен и болезнен - леденостуден вопъл, безутешен и обезумял от скръб.
От поколения насам зайците, обитаващи Териториите, разказваха легенди за тези места - говореше се, че някога, много отдавна, далече назад, някъде наблизо, в един плитък и обрасъл нагъсто с дървета дол, се бе случило нещо. Никой не казваше какво (може би защото никой не знаеше със сигурност), но всички легенди бяха категорични - случилото се било толкова ужасно, че отзвукът от него и до днес витае из тези места.
Естествено, младите зайци не вярваха и на думичка от тези истории - с изключение може би на онези редки индивиди, които често подскачаха замечтано из изоставените ниви в края на Териториите или хрупаха тревица с унесен поглед, наблюдавайки залеза на слънцето... но пък тези зайци вярваха на всичко и по тази причина бяха обекти на постоянни закачки и подмятания от страна на останалите си връстници.
Но, независимо дали вярваха или не, зайците от Териториите избягваха да припарват до отвъдния бряг на Реката... а (според слуховете) това важеше дори за къртиците и вечно любопитните мишки. Но тъй като къртиците, също както и мишките, избягваха всякакви разговори на тази тема, никой не можеше да потвърди (но и да отрече), че това е истина. Но пък и това нямаше значение. Защото, както казваха повечето от т.н. "разумномислещи зайци" от новото поколение, това бяха само легенди - приказки за плашене на малки зайчета.
Името ми е Гаралан и допреди известно време и аз смятах така. А сега... Шепоти в гората, не знам. След всичко, което се случи, вече не знам на какво да вярвам...

***
Викът на страдание прекъсна изведнъж - остана само оголената снежнобяла кост на смисъла, лишената от каквато и да било красота и грация прямота на потреса.
- К... к-к-ккакво б-беше т-т-това? - попита Хитрушко на ръба на паниката. Ушите му трескаво мърдаха ту в едната, ту в другата посока, носът му трескаво душеше, опитвайки се да долови издайническата миризма на враг.
- Нямам представа - отговорих му. Макар да не бях толкова изплашен, колкото Хитрушко, усещах как сърцето ми биеше - не, пърхаше като обезумяло насекомо в гърдите ми, а сетивата ми се бяха изострили до краен предел. - Нямам никаква представа.
Навсякъде около нас се ширеше надокосната, девствена пелена от сняг. Дъхът ни образуваше миниатюрни облачета в студения въздух. Някъде под нас се ширеше реката, а отвъд нея... отвъд нея беше Опустошената гора - високите, нагъсто израсли дървета хвърляха сенки върху снежната покривка, а рошавите им, покрити с тъмнозелени иглички клони бяха отрупани със сняг.
Въпреки че никога не съм бил от най-суеверните зайци (вече споменах, че бях от онези, които гледаха на легендите като на приказки за сплашване на немирници), много добре познавах историята на Опустошената гора - знаех за безименното, кошмарно зло, което се било случило там преди безброй поколения. Но не вярвах наистина.
Ала в този момент можех да се закълна, че писъкът, който тримата с Хитрушко и Фарра току-що чухме, бе дошъл именно от Боровата пустош.
Не си правете грешни изводи - аз никога не съм вярвал в историите за призраци, никога не съм гледал на сериозно на историите за скитащите души на умрелите по ужасен начин животни. Но в този момент, докато инстинктивно се ослушвах във внезапно легналата над земята тишина, изненадан усетих как някакъв смразяващ страх пълзи по костите ми - протяга ледени пръсти към сърцето ми.
Хитрушко продължаваше да се оглежда с широко отворени, изцъклени от ужас очи и непрекъснато бърбореше нещо полугласно. Паниката бе започнала да го надвива. Сивкавото му тяло трепереше като подет от вятъра есенен лист... но поне засега не проявяваше признаци, че ще побегне без посока, както се е случвало с не един заек в неговото положение.
Фарра от друга страна...
Огледах се, за да проверя състоянието на третия заек в нашата изгнаническа група. Но Фарра - Белязания, го нямаше. Нямаше го.

***
Големият черен заек пътуваше с нас още от сутринта, когато бе успял да ни измъкне от ноктите на Сакатата. Старата, окуцяла, но въпреки това все още бърза като шепот дива котка не бе нападнала в самия край на една от мъртвите ниви на север от Старата гора. Аз и Хитрушко знаехме, че трябва да сме внимателни, когато навлизаме в нивите през зимата (изобщо през цялата година), защото Търсачите бдяха по всяко време... и наказваха прокудените зайци, осмелили се да припарят до хралупите и териториите на непровинилите се себеподобни. Търсачите бяха особена порода зайци... но дори и те не бяха толкова ужасни, колкото лицето на Сакатата и горящите й с леден огън очи. Когато тя ни нападна, помислих, че вече е свършено. Но онзи огромен черен заек, появил се отнякъде, успя да я прогони.
Казваше се Фарра - или Белязания, на стария език. Отдалеч му личеше, че някога е бил Търсач, ала сега бе изгнаник, също като нас. Като го погледнеш, виждаш само един огромен белег - от лицето до гърдите. Но се държеше приятелски с нас и това ни стигаше. А сега го нямаше. Беше се стопил като призрак през есенна нощ. Или...
Но не, не беше се изпарил, както си мислех. След кратко взиране наоколо го видях - крачеше бавно и целеустремено към замръзналата река. Кога бе слязъл по склона - не знам, но без всякакво съмнение огромният заек се насочваше право към Боровата пустош.
- Шепоти в гората, какво прави той?! - помислих си, без дори да осъзнавам, че съм го изрекъл на глас.
Хитрушко, треперещ и нещастен, промълви:
- Свършено е с него, ако отиде в Гората. Свършено е...
Поклатих глава.
- Не и ако го спра.
Хитрушко ме изгледа с ококорени очи:
- Ще слизаш там?!! Т-т-ти си по-побъркан и от него!
Въздъхнах - дълбоко в себе си знаех, че приятелят ми е прав, но имаше и още нещо. Нещо, което наклони везните на решението ми.
- Той вече ни спаси животите - казах. - Не знам дали там, където отива, наистина има нещо ужасно, но дори и да няма никой не знае какво може да му се случи. Ти, Хитрушко, остани тук. Аз слизам.
- Д-д-да остана т-т-тук? А, не. Идвам с теб. Беше ме шубе, когато бяхме тримата, пък какво ли ще стане като остана сам...

***
Докато слезем долу, Фарра вече почти бе преминал Реката, използвайки стърчащите над леда камъни. Не отвърна на виковете ни да се върне - просто вървеше право напред, сериозен и вглъбен в себе си, сякаш бе тръгнал на важна задача, която трябва да изпълни на всяка цена.
- Уморих се - обади се Хитрушко. Паниката, колкото и да бе странно, почти го бе напуснала и сега просто го беше яко страх.
Не му отвърнах.
- Фарра! - изкрещях. - Фарра!
Белязания не ми обърна внимание. С един последен скок се прехвърли на отвъдния бряг на Реката и закрачи към първите дървета, които представляваха своеобразен вход към Гората.
- Разбързай се, Хитрушко - казах и сам удвоих бързината си, което не беше лесно по заледените камънаци. Чух как зад мен приятелят ми промърмори нещо, но не му обърнах внимание. Още три камъка и щяхме да се прехвърлим...
Спрях като ударен от мълния. Набрал инерция, Хитрушко едва не се блъсна в мен, избегна ме в последния момент и се хлъзна по задник някъде вдясно.
- Какво има? - попита той. - Защо...
А после млъкна.
Защото и той го видя.
Фарра стоеше близо до дърветата - на има-няма пет скока от нас. Ала не беше сам.
Още няколко заека стояха около него - по-дребни и появили се незнайно откъде. Известно време стояха и го гледаха, после единият каза нещо - вятърът отнесе думите надалеч, но Фарра кимна бавно, след което загадъчните зайци се обърнаха и тръгнаха към дърветата - спокойно, без да бързат и без да се обръщат назад. Фарра безмълвно ги последва към сгъстяващите се сенки.
- Фарра! - крясъкът, който изскочи от гърлото ми, сякаш принадлежеше на полудял.

Край на част първа.

© Владимир Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Никога не съм предполагала, че история, разказана от гледната точка на заек, може да звучи сериозно и страшничко. Ама ето на. Страшен си
Предложения
: ??:??