12.03.2017 г., 20:04 ч.

Горчиви плодове 

  Проза » Разкази
993 0 3
9 мин за четене

 

   „Постой, почакай майка си, тя за вас се трепа… То, в студената ти и голяма къща, никой не те чака, празна си хлопа и припява на умряло, хуууу….!”

 

   Лалка тичаше нагоре-надолу. Търсеше портфейла си, оня, търговския, в който тъпчеше пачките пари от продажбата на вносните и до съвсем скоро липсващите от нашия пазар плодове. Бяха кът, само ония горе ги ядяха, тяхната мамица, недоволстваше народът. Но сега плодовете бяха залели страната, нали беше димукрацията, ехеее, лесен живот, като песен се лее, само че фалшиво изпята. Никой не го интересуваше нищо, всеки искаше бизнесмен да става, алъш веришът да върви, нали всички ядем банани, без да се редим вече на големи опашки. Мечтиии, евтини мечти продавам!...

   Лалка товареше сама колата, беше все още млада и здрава за нейните години, жадна за работа и за пари. Дългата й посребрена тук-таме коса беше вързана на конска опашка. Безсрамно късите й панталонки пак накараха съседките й да зажужат като разручкан кошер . Колчав син за женене имаше, ама се не спря, нов приятел имаше, Ристьо – як, червендалест селянин, който й помагаше в търговията, най-вече да търчи до борсата и да зарежда, да мъкне тежките касетки. Добре го командареше Лалка. Биваше я за тая работа. Много й се удаваше.

   Започна от малка сергийка, докато направят пазара и бързо напредна, нищо, че имаше и други сергии. Лалка беше наперена и оправна. Вечно се караше с другите селянки по пазара. Все искаше да изпъкне най-напред. Смяташе най-нагло, че там й е мястото, най-отпред. Тая жена нямаше равна на себе си. Неуморна беше. Жаждата й за пари й даваше такава енергия, че можеше сама, с голи ръце, къща да построи. Така и направи. Влагаше всичките изкарани пари в построяването на къща и в задоволяване на прищевките на мързеливия си син -Трайчо. Него пък, за нищо не го биваше. А той не беше и пробвал абсолютно нищо. Защо да го прави?! Нали майка му се бъхтеше и заради него. Трайчо спеше до късно обед, ставаше лениво, протягаше се и се чудеше къде да хване. Дали е време за кафе или по-добре за бира, да погаси пожара от денонощното наливане с ракия. Беше див като петел, викаха старите хора, а те не грешаха, препатили бяха. Тормозеше майка си, наместо да й бъде благодарен. Нямаше мира жената, какво още му липсва, всичко си има, да вземе да го задоми, че да поеме малко булката от тежкото й бреме. Така и стана. След няколко месеца се заговоря, че сватба стягаха. Булката не беше хубавица, такава на Лалка не й трябваше. Тя се нуждаеше от някой, който да й помага и да работи, колкото нея самата. Минка беше кротко момиче, работливо и общително. Родителите й не бяха богати, а Трайчо я беше омаял с тия пари и с тая голяма къща. Кроеше момичето планове за щастлив живот, нищо лошо, както всяка младоженка. Бедната наивница, животът после я заля с такава помия, каквато не беше и сънувала. Още след сватбата опита от сприхавия и избухлив нрав на некадърния си съпруг. Трайчо я ругаеше за всичко, а Лалка се радваше, че вече не се занимаваше с него, да се оправят сами младите. Горката Минка, все се опитваше да го зарадва, а той сякаш закусваше с люти чушки, вечно начумерен и намусен, как една хубава дума не излезе от зловонната му уста. Той продължи по старому, с тая разлика, че сега младата му съпруга му прислужваше, която пък от своя страна се чудеше кое по-напред да свърши – закуска ли да приготви, на свекърва си ли да помогне с щайгите, къщата ли да оправи, лекьосаните дрехи на Трайчо ли да опере, двора ли да спретне, на къра ли да тича. Нямаше край тая въртележка. Абе някои хора само късата клечка ли теглят или всичките клечки в тяхната кутия са къси?...

   Лалка, колкото и чепата да беше, съжаляваше младата си снаха. Двете се разбираха много повече, отколкото с родния си син. Говореха си, чудеха се какво да измислят, за да печелят повече пари. Времето се търкаляше заедно с годинките в едно общо колело. Така между работата и печеленето на пари се роди и внучката на Лалка, Цветана. Така временно Минка беше извън строя за работа. Между другото всички, уж дружно, бяха решили да построят заведение в двора на къщата, което макар и на края на селото беше доста посещавано след построяването му. Че как няма да бъде, след като отваряха за всеки пияница, който се появеше на вратата, независимо по кое време на денонощието беше това. И кой да му прислужва? Разбира се Минка. Кой ще чисти след това? Минка. Кой ще става пак рано сутрин? Че разбира се – Минка. Минкее, чедо, де ти беа очите, душо, при късметя ти ли?!

   Изнемогваше Минка, но не се оплакваше. Че и павилион за закуски и кафе отвориха на пазара. Денем Лалка на сергията с плодове, Минка от ранни зори на павилиона, детето се моташе из краката й, а мамин Трайчо спинкаше до късно. Вечер жените до късно в заведението, а Трайчо си трайкаше, затова беше роден. Караше като бесен мощния си мотор, който майка му беше купила по негово необоримо настояване, докато не си счупи главата. Така изхвърча от мотора на един завой, след една тежка, пиянска вечер, че два месеца беше нито жив, нито умрял. Не стига другата работа, ами майка му и жена му се сменяха през ден да стоят до него в болницата диван чапраз, да не би мамин Трайчо да има нужда от нещо. Мен ако питаш трепането му малко, ама… Пак майчица, не му гъкна, а за Минка какво остава. Да си бърше тихомълком сълзите и да моли Господ за здравето на мъжа си. Тя за себе си не беше се молела никога така, както за тоз нехранимайко завалийката. Похарчиха сума ти спестени и изкарани с пот пари за рехабилитации и накрая какво? Трайчовата дясна ръка изсъхна. Вън от строя, обясняваха на малката Цвети, когато искаше тати да я гушне и завърти във въздуха. Нищо! И малкият Румен ще го гушка и отгледа само мама и баба, да им е жив и здрав, па те двете ще работят още повече.

   Изнизаха се сума годинки. Децата пораснаха, Цветана помагаше както и с каквото можеше на баба си и майка си, беше хубаво и кротко момиче, ала Руменчо…на кого да мяза? На тати, разбира се – нищичко не подхващаше, но барем беше по-кротък.

   Минка вехнеше с всеки изминал ден – от изнурителната работа, от нерви, от тревоги, от липса на ласки, любов и човещина, от страна на мъжа й, съсипа се без време. Вехнеше и съхнеше, като цвете, което не поливаш. Почерня й лицето и накрая грохна. Няма и за два месеца и си отиде, от женска болест, шушнеха по пазара. Свекърва й сякаш се смали със сантиметри. Преви се, не очакваше жената, че ще загуби най-вярната си опора, вместо да бъде обратното – тя да бъде опора на Минка. Вцепени се и Цветана, загуби майчицата си, която трябваше да й помага във всеки труден момент, да я омъжи, да я изпрати, да отгледа децата й, а сега…една празнота, една голяма празнота, която запълване няма. Де си Трайчо ти сега в цялата картинка? Кой ще изпълнява прищевките ти, кой ще те храни и облича, кой ще ти вади пари, за да лежиш и пиеш по цял ден и по цяла нощ? Свърши се вече, остана майка ти само, но до кога ли? Лалка не беше вече същата. Затвориха първо заведението, после павилиона, къра, той, отдавна запустя, в двора избуяваха тръни на воля, Цветана се хвана с някакво момче, което работеше в чужбина и се вкопчи в него, за да запълни празнотата, оставена от майка й. Лалка продължи със сергията на пазара, но вече без оня жар, който привличаше клиентите все към нейната маса. Погледът й угасна, стана разсеяна, нямаше я оная напета жена, която само с наперената си осанка респектираше околните.

   Времето се заточи безкрайно бавно за останалите членове на семейството. Румен търсеше забрава в компании, алкохол, но майчицата му така му липсваше, че нищо не можеше да я замести, а и сестра му я нямаше да й поплаче на рамото. Баба му беше по цял ден на пазара, а с баща му нямаше какво да си кажат. Взе си едно куче и по цял ден му говореше, споделяше мъката си с него. Животинчето го гледаше тъжно в очите и дъвчеше каишката си. Така и намериха една сутрин Румен – обесен с каишката на кучето, а то лежеше тихо в краката му и не продумваше нищо, просто си чакаше разходката.

   Предаде се Лалка, залежа се. Не ставаше вече за нищо. Опита се Трайчо да работи на сергията, ама как, с коя ръка да товари щайгите?

   Идва време, в което цената, която трябва да заплатиш за всичко минало не само, че не ти е по силите, ами се и питаш дали ти си сътворил всичко това и дали някой друг няма да подели с теб вината ти. Оглеждаше се, ослушваше се Трайчо и се питаше какво толкова е направил, че да заслужи това сега. Не е справедлив тоя живот, псуваше той и се чешеше по празната глава.

   Бог да утеши умрелите, живите за заети прекалено много със себе си…

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Олеее, Пепка... толкова съм щастлива, че се върна... :*
    Тежък разказ. Хубав. Много твой.
  • Прекрасен разказ, Пепи, бръкна ми в душичката, но няма да казвам защо.
  • Да, всичко си има цена и много не разбират, защо е точно такава, поради това,че не осъзнават какво са посяли...
    Радвам се да те видя, Пепи, тук!
    Прегръдка!
Предложения
: ??:??