Филтърът на цигарата бавно омекваше между пръстите, оставил натрапчив сладникав вкус по побелелите ѝ устни. Димът нежно я обгръщаше като пелерина, галеше дробовете ѝ и изпълваше всяка жива клетка с щастие. Аромат се впиваше в кожата ѝ, навлизаше във вените и неусетно достигаше до бавно туптящото ѝ сърце. Всичко изглеждаше прекрасно, но някак носталгично. Тъмнината поглъщаше улиците, колите, минувачите като черна, непрогледна бездна, в която губиш дори чувството си за съществуване.

Ах, минувачите. Всички лица бяха покрити с метални маски – студени, безизразни, неприветливи; очите бяха празни, изгубили онази детска надежда. Какво се беше случило с невинните мечти? Къде беше избледнял блянът за живот? Къде беше отишла магията?

Студът започна да спуска ледените си стрели по цялото ѝ тяло.

Искаше ѝ се хората да бяха книги. Така би могла да прелиства страниците, да подчертава любимите си неща за тях и да показва колко са прелестни. Щеше да поставя книгите точно до леглото си и всяка вечер да преоткрива нови реалности. Всяка личност за нея беше нова поема, чиито думи меланхолично се полюшват по меката хартия.

Часовниковата кула издаде някакъв глух и зловещ звук. Беше полунощ, а тя все още не искаше да се прибира у дома. Не виждаше смисъл. Белите стени внушаваха студенина и самота. Дори меките завивки не бяха способни да я дарят с топлата прегръдка, защото ледената самота отдавна беше обладала сърцето ѝ.

Тя продължи да върви по безлюдните улици, огрени от сребърна лунна светлина. Лека усмивка се приплъзна по набраздените ѝ бледи устни. Може би така беше по-лесно. Тя знаеше, че зад усмивката се криеше болка, самота, безгласни викове за помощ, но илюзията беше толкова по-сладка.