Гордо сведена глава

Част 1

- Искаш ли да си с мен?

Страхуваше се да отговори. Въпросът му беше безобиден, както и отговорът, който тя би дала. Ужасяваше я собственото ù безсилие. Какво ще я попита след това, я плашеше да отговори сега. Искаше ù се да избяга, да се скрие, да не го чуе. Не можеше. Не можеше да изтрие миналото, настоящето и най-малко бъдещето. Нито да покаже слабост, не и пред него. Остана ù само да отлага, а това умееше най-добре. Премести бавно крака си върху другия, сложи облечената в ръкавица ръка върху тях и се усмихна. Движейки се, забавяше неизбежното, а усмивката ù я защитаваше от неговата.

Пое си дъх незабележимо. Той забеляза. Продължи да я гледа с мълчание, реши, че ако тя иска да си играят, ще се води по него. Мисълта, че я изтезава, го забавляваше. Четеше се в очите му, а те сякаш не му принадлежаха. „Тези очи са правени за друг“ - си помисли тя. Беше под техен контрол, ала собственика им не понасяше.

Опита се да измести поглед встрани, но продължи да се взира в тях. Те бяха врата, за която нямаше ключ, стена без прозорци и я държаха заключена от останалия свят. Обичаше тях, мразеше него, а себе си презираше. За слабостта. За липсата на контрол върху мислите и съзнанието си. Те отдавна не ù принадлежаха, беше ù ги взел в мига, щом я погледна с откраднатите зелени очи. „Как може такова отвратително създание да носи нещо толкова прекрасно“ - се запита още тогава. Като малка бе чела, че очите са „портал към душата“… това определено не бе неговата.

Той знаеше отговорите ù на всичките му въпроси. Нямаше нужда да ù ги задава. Нямаше нужда да говори изобщо и рядко го правеше. В случаите, когато все пак я питаше, бе просто да потвърди чувството си за собственост. Успяваше. Всеки път. За него „не“ или „да“ не бе от значение, сякаш в техния свят нямаше разлика. Бе му отговаряла и по двата начина, понякога мълчеше и рядко му отвръщаше с въпрос. Резултатът си оставаше в негова полза и след разговора всеки път бе негова. Ако изобщо някой може да получи нещо, което вече му принадлежи.

Този път реши да не чака отговор. Да я омаломощи, отнемайки ù това последно право, щеше да е неговият триумф. Точката след поредица от запетаи. Да ù върне свободата, но не и желанието да е свободна. Свобода без инструкции за употреба. Щеше да стане по-негова от когато и да било.

Тялото му се напрегна. Стоеше прав, леко разкрачен в другия ъгъл, точно срещу нея. Беше застанал така, сякаш не той е в стаята, а стаята е около него. Винаги щом влезеше някъде, помещението спираше да изпълнява ролята, която му се полага и ставаше негова лична крепост. Банките преставаха да са финансови институции, превръщаха се в бетонен затвор със стъклени решетки. Той бе надзирател, а хорицата, случайно попаднали там – затворници и лична охрана. Получаваше каквото поиска. Понякога дори не се налагаше да го иска. Хората се стъписваха, спираха и го следяха с поглед, надявайки се да не избере точно тях. Никой не знаеше на какво се дължи тази му харизма, нито с какво ги контролираше. Ако някой можеше да наблюдава, без да бъде обзет от същите усещания, би го описал като напълно невзрачен, 30-тинагодишен и нисък на ръст човек. Никой не го описваше така. Никой не говореше за него. Излизайки от помещението, решетките изчезваха, работата продължаваше и никой не си спомняше за него, като че ли такъв човек не само не бе влизал, но и не съществуваше.

Съществуваше. Казваше се Джош Уайтклиф.

Той тръгна към вратата вляво, спря се пред нея и погледна момичето отново. Гледа я секунда повече, отколкото се полагаше за сбогуване, показвайки превъзходството си. Не каза нищо и излезе, но тя чуваше гръмогласния му смях в стъпките, в завъртането на дръжката и в затварянето на вратата. Чу го и в тишината на неговото отсъствие. Подигравката му отекна в стените и се удари в главата ù. Въздухът се сгъсти и всяко движение ù причиняваше болка. Той излезе, но влиянието му остана. Стаята, ограждаща го досега, се превърна в него. Той беше в стените и в мебелите. Бе обсебил тишината и въздуха.

Чувстваше как стените се приближават към нея и се опитваха да я смажат, а въздухът се стягаше около тялото ù. Последва взрив от емоции, толкова силен, не можа дори да заплаче. Страхът изчезна от меките ù черти и на лицето ù се намести просто една студена сянка. Празнота. Куха черупка и нищо повече.

Затвори очи и отпусна главата си на страничната облегалка.

На сутринта камериерката щеше да я открие в същата поза, със същото празно изражение и опитът ù да я събуди щеше да се окаже неуспешен. „Предозиране с приспивателни“ - бе лекарското становище.

На по-следващата сутрин Джош прочете за нещастната кончина на младо момиче в мотел „Тук и сега“.

И тя стана негова. Тук и завинаги.