15.06.2008 г., 13:23 ч.

Горещо и... гуакамоле 

  Проза » Разкази
953 0 4
7 мин за четене

Гуакамолето цъфти веднъж в годината. Тогава, когато земята се спича тъжно от жегата, а дърветата надигат тежко глави, за да проверят дали има облаци. Дали има надежда за дъжд. Гуакамолето дава плод веднъж в годината. Тогава, когато топлите дъждове са лиснали в лицето на земята, измили са праха по улиците и са прогонили унинието от лицата на хората.
Лаура гледаше втренчено жълтата топка провряла се между острите зелени листа. Тя щеше да изяде гуакамолето днес, убедена, че тази година ще има втори плод. Нямаше представа от къде идва тази сигурност, едва ли имаше значение.
Лаура захапа с настървение натежалата сладост, притворила очи от удоволствие. Меден сок с ухание на жасмин или на канела или на карамел или на свежа утрин прокапа по брадичката и. Прокара път по врата и, за да се впие с мокри пръсти в памучната нощница . Сладки, уханни вадички се спускаха по ръцете и. Лепкавия сок сладострастно превземаше кожата и с цвят на café au lait. А небцето и изпитваше екстаз, достоен за рая.
Никой в семейството не разбираше страстта на Лаура към гуакамолето. Тя се грижеше за него с всетдайността на поклонник и пазеше плода от петтимата си братя с настървението на вълчица.
- Тази година ще цъфне два пъти - каза неопределено на майка си точно преди да се шмугне в топлата прегръдка на душа.

 -Гуакмолето ще има много важна причина, за да направи това, скъпа - засмя се майка и.
- Дяволски си права - промърмори Лаура, приготвяйки се бързо за работа.
Пътя беше един и същ, всеки ден. А всеки ден поразително приличаше на предния. Лаура излизаше в шест часа, за да се срещне с най-добрата си приятелка пред сладкарницата на Пепе. Той добродушно им подаваше пакет с канелени бисквити.
- Лаура, кога ще си омъжиш за мен? - подвикваше весело, а големия му корем се смееше одобрително заедно с него.
Двете момичета се заливаха в кикот и подтичвайки подължаваха напред, към кафенето на Филипе. Уханно какао вече ги очакваше на масата до вратата в градината. А малката палма ги пазеше от срамежливото докосване на току що пробудилото се слънце.
- Лаура, дори и един ден да не дойдеш, ще изгубя клиентелата си от години. - държеше се за сърцето Филипе, а бялата му усмивка грееше от удоволствие.

- Всеки ден благодаря, че те има, хубавата Лаура.
В седем часа двете приятелки се качваха на автобуса, за да заемат след половин час работните си места в шивашката фабрика. И така улисани в нови платове, кройки, проби, скици, спорове и аксесоари минаваше деня им. Лаура харесваше работата си. Обожаваше момента в който виждаше новата ефирна материя и в съзнанието и вече се увиваше в богата, изкусителна, женствена линия около тялото на някоя от манекенките.
- Ще цъфне още веднъж тази година -  изтърси на прителката си Лаура, като почукваше ритмично с молива върху току що нарисуваната скица.
- О, Лаура - въздъхна тежко Кончита.
Кончита и Лаура бяха приятелки от люлката. Лаура беше проплакала шест часа по - рано. Винаги деляха всичко, винаги споделяха всичко. Винаги се изчакваха, за да продължат заедно. Но Кончита никога не разбра страстта на приятелката си към растението. Чувстваше с кожата си, че по някакъв начин дава сигурност и сила на Лаура, но не можеше да си обясни как.
Лаура беше красавицата. Имаше мургава кожa, която покриваше крехкото и тяло, като най-фин сатен. Беше нежна, малка, като сърна. Но с изкусителната, протяжна грация на котките. Черна коса се спускаше, като бесен водопад по гърба и. Непокорна, луда, гъвкава, бляскава, бясна... Великолепна грива побрала в себе си непосилна виталност. Лаура често я увиваше в панделки, ластици, щипки, но безрезултатно. Черните кичури, чаровно извити в краищата винаги се изплъзваха, за да се спуснат галещи нежния овал на лицето и. Сякаш за да подсилят още повече изумителните зелени очи на Лаура. Огромното зелено святкаше с такава невероятна наситеност, че приковаваше в плен всеки осмелил се да я погледне. Хубавата Лаура.
Тя знаеше, че влудява мъжете. Че отнема съня им. Че ги превръща в блуждаещи призраци. Че са безумни пленници на магията, която излъчваше. Знаеше, че братята и често размахваха юмруци срещу младите. Знаеше, че женените въздишат тайно вбесявайки жените си и собствения и баща.
Лаура се беше свила на люлещия се стол в градината и бродираше малки брокатени мидички върху шала на една от роклите. Задушно беше. Без слънце. Мътното небе притискаше земята в тежка прегръдка, заплашвайки да я остави без дъх. Океанът ревеше бясно. Грохотът на разбиващите се вълни се чуваше в къщата. Бурята тичаше към тях със страхотна сила. Лаура обожаваше бурите. Чустваше силата на майката природа. Това я наелектризираше, възбуждаше и вдъхновяваше. От малка стоеше приковала поглед навън, наслаждаваше се, споделяше яростта на стихията, приветстваше я. Дишаше мощно с хъс озона, попиваше алчно пръските на океана, а очите и святкаха възбудено от адреналина. Майка и винаги се беше притеснявала от любовта на дъщеря си към бедствията. Братята и се страхуваха от нея в тези моменти и тайно я наричаха вещица. А баща и свикна да не забелязва.
Лаура се люлееше в стола и тананикаше тихо. Утре ще е различно. Утре живота ще се промени. Гуакамолето беше цъфнало отново. Жълтия му плод вече тежеше от сок. Утре щеше да започне да пропуска уханната си сладост. Утре щеше да се промени всичко. Лаура го знаеше със сляпата увереност на оракул. Тя винаги беше разполагала с тази увереност. За това никога не се поколеба, никога не се изкуши да наведе глава и да изчака на завет бурята да отмине. Лаура сграбчваше момента с яростта на хищник и го изпиваше със сладострастието на обречен. Беше създадена за страст. Тя се пропиваше през кожата и, разнасяше влудяващия и аромат на канела и жасмин, за да обезсили десетките поклонници. Лаура знаше, че има обожанието им. За това често ги възнаграждаваше с безрайната си красива усмивка, присвиваше кокетно очи, кръстосваше дългите си крака и гледаше как сърцата им примират. Мъжете се обезсилваха в обожанието си.
Лаура чувстваше, че той ще дойде да вземе любовта и, когато изяде втория плод на своето гуакамоле.
Бурята вилня цяла нощ. Троши с такава страст, с такава ярост, че старите се кълняха, че никой не помни подобно бедствие. Размахваше бичовете си безмилостно, яхнала облаци, изливаща пороите си от сълзите на своята безбрежна самота. Слънцето я прогони рано. Докосна с нежна ласка синъото на океана и го укроти с търпение. Възпря лудия бяг на вълните и ги подгони във весел, пенест впряг към брега. Завърна заблудените лодки в пристанището. Миришеше на живот. И на слънце. И на пресен вятър.
Лаура отвори очи, за да открие пред себе си най-голямото гуакамоле, което беше отлеждала. Всичко в нея крещеше. Той беше тук. Беше го виждала десетки пъти в съня си. Времето му дойде. Скочи от леглото и се втурна към всекидневната стая. Още топла от съня. Още изкусително разголена. Още зашеметена. Замръзна до вратата. Косата и се спускаше в жив водопад. Устните и потръпваха от възхищение. Очите искряха още по-зелени. Беше същия като в сънищата и.
Габриел никога нямаше да забрави, това топло, неестествено красиво видение. Беше се приютил в къщата, за да избяга от бурята и властите. Беше доверил живота си на близкия си приятел Ангело за да изгуби душата си, в изумрудените очи на сестра му. Сърцето му се сви в непосилна болка. Той разбра, че го беше хвърлил в ръцете и. Беше осъзнал, че няма да може да затвори никога повече очи. Тогава реши, че тя ще е негова.
Месеци скиташе из джунглата, криейки се от войниците на коменданте. Месеци наред спеше на крак, ядеше каквото намери, прекарваше часове, разпитвайки братята и за нея. Хората, които го бяха последвали, доверили живота си виждаха, че страда от болката на младите. Синъото на очите му ставаше мътно, когато някой споменеше нейното име. Дъждовете отминаха и пак се върнаха. А той беше все така далеч. Тялото му заякваше, изпълваше се със сила. Чертите му придобиха безкомпромисния характер на млад мъж.
Върна се заедно със слънцето. Не пита никой. Не говори с никой. Взе я както беше решил. Окова я в любовта си. Нарече нов град на нейното име. Построи най - голямата къща и се зарови в страстта на любовта си.
А Лаура разцъфна с красотата на съвършенството. Отдаде се на мъжа си. Опиваше се от силата му. Приведе глава пред волята му. Пожела си щастие и го получаваше с пълни шепи. Обичаше и обожаваше за първи път в живота си и това и хареснаше. Защото получаваше същото.
Насади в градината гуакамоле.

© Деси Мандраджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мила Деси, за мен беше невероятно удоволствие да прочета всичките ти произведения в проза. Стилът ти е разкошен. Общата ти култура е за завиждане. Искрени поздравления! С нетъпение очаквам следващата ти публикация. Пожелавам ти вдъхновение и много обич!
    П.п. Поне тук в Америка гуакамоле е вкусна смес от авокадо и ситно нарязани домати и лук. Сервира се с царевичен чипс. Това уточнение няма за цел да намали стойността на разказа ти.
  • Всъщност,гуакамолето не е плод,а южноамериканско ястие от авокадо.Иначе разказа е много хубав,но знаейки,че не плод,някак си не мога да се потопя напълно в произведението.Но разбирам,все пак в сънищата ни се случват какви ли не небивалици...Все пак е много хубаво,браво.
  • Оказа се, че е вид плод Този разказ го сънувах, сънувах и гуакамолето. Думата се беше залостила в главата ми, така че се наложи в 3.30 сутринта да стана и да го напиша. чак на другата сутрин проверих какво значи гуакамоле и бях скрено очудена, че има такъв плод. За съжаление няма нищо общо с описания в разказа Но каво да се прави , сънища, а този беше много красив
  • Хареса ми разказа ти, Деси!!! Поздравления!!!

    п.с. Може ли да те помоля да ми обясниш какво точно е това - гуакамоле?
Предложения
: ??:??