Гора. Гора зелена, вода студена и сенка дебела. Напред била зелена. Подире съхнела. Жълтеела и капела. И чупели се сухи клони, и падали черни и безвидни. А водата се криела по камъните, глъхнела и чезнела, и нямало я вече, а оставали мъка и жажда там, където преди русалки топили ризите си в сладки, живи ручеи... Не било вече гора. А пустиня. Заради турци. Повели, поганците, през гората до три ми синджира роби. И не както се пее - първи синджир млади моми, втори синджир – млади юнаци... Нямало кой да ги дели – да ти ги гледа момци ли са, моми ли са – като говеда били навързали всичките, накуп, на едно. И да – млади били, старците ги избили, че мющерия не ще да купи ощърбяла бабичка или окривял дядо. Тези ги клали, горили, требили до крак. А младите на три сиджира навързали и през равна гора повели. Турците. Пак ще го кажа. Турците. И ще го запиша. Турците. Помни, народе мой, кого трябва да кълнеш за своите мъки... и кому да поискаш сметка някой ден...
Напреде вървяла Тодорка. С мъжко че ...