Горска хармония
Стоях край стария дъб и отсичах последните парчета от неговата същност. Каква символика. Самота и тъга, примесени в едно парче по парче част и от моята душа. „Тя отдавна не е такава каквато беше" - помислих си.
Кората на дървото се попи по брадвата и ме накара да се почувствам така, сякаш обелях себе си. Наистина дървото беше старо, а и градината и гората, която обитаваше, се водеше фамилна собственост, и все пак не можеше да има вина за така сплетените низ от събития. Дори това, че бях сред природата, не залепи раздвояващата ми се същност. Бях щастлив, че красивите спомени, прекарани с моя „Ягодов сладкиш", насищат съзнанието с положителност. Бях нещастен, че вече ги няма. Спомних си усмивката й, и не беше трудно в зелената гора - тук всичко беше прозрачно чисто, истинско и лесно за възприятие. Спомних си и магическите моменти, прекарани заедно, пришпорили конете и състезавайки се в галоп, като малки деца, обичайки се истински. Очакващи всяка среща с по-голямо нетърпение от Коледа... беше вълшебно! Минавахме през безброй реки и спирахме да се облеем, безброй скали, на които се катерихме. Винаги заедно. Така беше редно, така се чувствах възвисен и човек, изпълнен с гордост. Дали не бяхме докоснати от бог тогава? Всичко, включително и пейзажите, се подреждаха според нашето настроение. Дори когато беше мрачно... седяхме заедно в покоите на горската хармония. Птица запя в някакво дърво наблизо и аз погледнах криволичещата пътека, оттам дойде песента й. Когато отново се обърнах, усетих устните и да залепят в моите, божествена хармония. Беше истинско, поне така смятах. Как бих могъл да предвидя какво ще стане? Винаги е лесно да мислиш в последствие. Бях забравен и се видях просяк, молещ се за всяка нейна дума или милувка. По-точно се видях сънник - кошмарите на които го давят като кученца в тежко вино...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димчев Всички права запазени
