Горски ягоди от Чудните мостове
На А.
-Пламене, ела моля те при мен като си изпушиш цигарата. Пускам си едно кафе и ще съм в кабинета си.
Пламен му кимна в знак на съгласие и управителят на счетоводната къща поздрави събралите се служители пред офиса и влезе в сградата.
-Сигурно пак има някой гаф с някой клиент?, полюбопитства Иванова.
Тя беше известна с това, че знаеше всичко за всички и сега тая недомлъвка от управителя я накара да наостри уши.
-Всеки ден има проблеми, такава ни е работата., каза Пламен. След това изхвърли догарящата си цигара и се отиде да си направи още едно кафе преди да влезе в кабинета на Стоянов.
-Сядай, сядай. Нямам много време., нервно каза управителя. - Искам да идеш до Смолян утре. В районния съд ще се гледа делото на Евтимов. Ние правихме счетоводната експертиза. Знаеш. И ти беше част от екипа. Паднал се е ужасен прокурор, ще се заяжда за всичко.
-Стефан беше водещия експерт по тази експертиза… Той е много по-добре запознат и с повече опит., каза Пламен
-Знам, знам… Но Стефан се паникьосва на такива дела. Знаеш го. Започва да обяснява на дълго и на широко и ще се оплете. А ти си не по-малко запознат със случая. Освен това си далеч по-спокоен и обран в думи и действия. Стефан ще се огелпи. С тоя прокурор ще стане някоя беля., Стоянов говореше нервно и бързо.
-Още една отхвърлена експертиза и ще видим поръчка от съда през крив макарон. Моля те, отиди ти.
-Добре, не се притеснявай. Ще ида., каза Пламен. - Ще трябва обаче да си припомня подробностите. Мина вече доста време.
-Да, да… Разбира се…, смотолеви управителя. - Ако искаш, прибери се и разгледай нещата вкъщи на спокойствие. Вземи служебната кола, на малкия паркинг е. Петрова ще ти прати на имейла номера на делото и в коя зала е и ще ти даде пълномощното за съда. За следобед е насрочено. Не помня за колко часа. Ти си прецени кога да тръгнеш. Гледай да си в Смолян малко по-рано.
-Стефан да не се обиди?
-Не се притеснявай. Дал съм му друга задача с приоритет., управителя се усмихна съзаклятнически. Не можеше да не му се признае, че умееш да кара хората да се чувстват специални, дори когато не беше така.
С това разговорът между двамата мъже приключи.
Пламен слезе пак пред сградата, изпуши още една цигара и се качи на работното си място.
Няколко минути по-късно получи информацията за номер на делото и съдебната зала. Написа няколко имейла и си направи копие на експертизата на Евтимов.
После отиде до Петрова. Тя вече беше приготвила пълномощното, ключовете на колата и извади от касата картата за зареждане на гориво.
Размениха по няколко думи и Пламен се запъти към малкия служебен паркинг отстрани на сградата.
Цял следобед седеше на дивана и прелистваше документите. Проверяваше числата отново и отново, макар да знаеше, че са верни. Отбелязваше с молив някои абзаци и слагаше голям удивителна в полето отстрани. От време на време подчертаваше някой и друг ред с текст-маркера. В крайна сметка към 18 часа вече беше прегледал всичко и затвори папката. Сложи я внимателно в кожената си чанта с логото на счетоводната къща и я постави до входната врата, за да не я забрави.
След това се изкъпа и звънна на няколко приятели да пият по една бира в кварталния ресторант.
Малко след 22:00 часа си беше вече в леглото и заспа докато гледаше късния филм.
Сутринта стана, изглади синята си риза, сложи вратовръзка и строгия, тъмно сив костюм и малко след 10 часа тръгна от апартамента си.
На излизане от града спря на бензиностанция. Напълни резервоара до горе и си взе сандвич и вода. Изяде го още там и след това бавно потегли с колата към Смолян.
Пътят беше спокоен. Нямаше много движение. Само от време на време някой смелчага правеше необмислени изпреварвания по завоите. Пламен винаги се отдръпваше в дясно и пускаше тея с бързите коли и бавните мозъци да минават. Искаше да стигне жив и здрав и не му се занимаваш с присвяткване на фарове или надуване на клаксони отзад. Мислеше за делото. В интерес на истината, нямаше толкова много смелчаци. Ски-сезонът на Пампорово беше приключил отдавна, времето беше необичайно топло за май, а и през седмицата трафикът не беше толкова голям.
Малко преди Хвойна го настигна голяма черна кола. Още не го беше приближила дори, но Пламен видя в огледалото за обратно виждане присветващите фарове и чу нервни клаксон на шофьора. Без да бърза, той мина максимално в дясно и намали скоростта. Онзи с черната кола го изпревари и изчезна зад следващия завой.
На разклона за Чудните мостове пусна десен мигач и отби. Възрастна жена седеше на трикрако столче и на малка масичка беше наредила горски ягоди и няколко бурканчета с акациев мед. Пламен нямаше намерение да спира, но две неща го накараха да го направи. Първото беше, че тая жена много му напомни за неговата баба, споминала се преди няколко години. Носеше същата черна забрадка като нея и кафява, вълнена престилка. Второто беше, че черната кола спряла при старицата, беше същата, която само преди няколко минути го беше изпреварила на един от завоите преди Хвойна. Беше му любопитно да види кой е този… Уж бърза, а спрял да си купува нещо на пътя.
Махна колана и слезе да се разтъпче. Пред старицата стоеше младеж на не повече от 25-26 години. С черна тениска, която очевидно беше с няколко номера по-малка от неговия размер и беше сложена с единствената цел да подчертае бицепсите, направени в някой лъскав фитнес. До него седеше младо момиче, което гледаше някак уплашено. Погледът ѝ блуждаеше ту в земята, ту в околните дървета.
Пламен се приближи и чу разговора между фитнес-гуруто и възрастната жена.
-По пет лева е касетката, бабиното. Много е хубава ягодата. Днес е брана. Чиста е. От планината съм я брала. При Чудните мостове. Там расте най-хубавата дива ягода.
-Как пет лева бе?! На пазара са по три. Големи, сочни.,казваше момчето
-Онея на пазара са вносни, моето момче. Оранжерийни. Това е чиста, горска ягода. Много ще ѝ хареса на момата. На, кусай. Истинска ягода., в гласа на жената се долавяше тъга и умора.
-За пет лева, ще взема две касетки! Иначе не!, продължаваше фитнес - гуруто да се пазари.
-Много е хубава ягодата, няма да съжаляваш, момче. Вземи за момичето, красива е като горска ягода., продължаваше бабата и сякаш търсеше помощ от момичето, което продължаваше да гледа в земята, очевидно притеснена от неуместния пазарлък на приятеля си.
В този момент Пламен се приближи и това сякаш прекъсна тирадата на младежа.
Той бръкна в джоба си, извади пет лева, хвърли ги на масичката на възрастната жена и взе две касетки с ягоди, без да дава обяснения.
Сложи ги на задната седалка на черната си кола и се обърна към момичето:
-Качвай се, тръгваме.
Момичето поседя, поколеба си и сякаш искаше да каже на момчето, че трябва да остави още пари… Но не го направи… Сви пръсти и се качи в колата, която потегли с въртене на гуми от прашния банкет.
Възрастната жена само ги изгледа, прекръсти се и тихо прошепна “Господа Иисуса Христа да ви благослови! “
-Сполай ти, бабо!, с усмивка приближи Пламен… Искаше да развесели жената след тая случка. - Колко даваш ягодите и меда?
-Пет лева са ягодите, моето момче. Касетката. А медът е по 12 лева. Чисти са, горски са и двете. Аз съм ги брала ягодите тая сутрин. А медът е от бай Станчовия. Хубав е. Много.
Пламен се усмихна и взе една касетка ягоди и едно бурканче мед.
-Ще ги оставя в колата и ще взема пари, бабче. Ей сега идвам.
Жената го погледна с недоверие, но не каза нищо. Не я винеше. След случката от преди малко, с нахалното момче, взело две касетки на цената на една, беше напълно разбираемо.
Пламен остави покупките в багажника и се върна при малката масичка. Извади портфейла си вътрешния джоб и бръкна в първата му преграда. Сви банкнотата от 50 Лева на четири, за да не види жената и я подаде.
-Не ми връщай, бабе. Да пиете с бай Станчо по една лимонада от мен., каза Пламен и тръгна да си ходи.
-Много пари са това, моето момче. Нямам да ти върна!, каза възрастната жена силно притеснена, че сигурно младия мъж се е объркал и вместо банкнота от 20 лева ѝ е дал 50.
-Не са много. Ще се почерпите за мое здраве!, каза Пламен вече отворил вратата на колата си.
В огледалото, преди да влезе в завоя, който щеше да скрие жената от погледа му, я видя как бърше очите си с бяла носна кърпички.
До разклона за Пампорово и Рожен пътят беше почти празен. Едва с няколко коли се размина, а слънцето вече беше високо и осветяваше добре пътя.
Пламен беше минавал и преди, но не познаваш добре пътя, а навигацията от рано започна да го предупреждава, че след няколко стотин метра трябва да хване отбивката в дясно. Той намали скоростта и се приготви да се спусне към курорта.
Черните кълбета дим, идващи от мантинелата на разклона сякаш приличаха на знак от Конклава във Ватикана, че не е избран нов папа. На това му заприличаха на Пламен в първия момент. Излизаха от предния капак на черната кола… Същата която беше отпрашила с мръсна газ и две касетки горски ягоди на цената на една на отбивката за Чудните мостове.
Пламен натисна рязко спирачките. Пусна аварийните светлини. С няколко крачки се озова до багажника на колата. Отвори го и извади пожарогасителя. Остави капака отворен, за да се вижда триъгълния светлоотразителен знак на него и се затича към катастрофиралия автомобил.
И двата еърбега се бяха отворили. Фитнес-гуруто дишаше, но очевидно беше припаднал, защото седеше с клюмнала глава и разбит нос, от който течеше кръв. Скоростомерът беше спрял на 120.
Момичето седеше до него на седалката и гледаше с толкова уплашен поглед, че Пламен реши, че е добре, макар и в шок.
Дръпна халката на пожарогасителя и започна да облива с пяната предния капак на колата. Само няколко секунди след това черните знаци на Конклава спряха да излизат и той тръгна към пасажерската врата да отвори на момичето.
Беше толкова бледа… И нежна… Сигурно едва беше навършила 20 години.
-Какво стана?, попита Пламен, за да извади момичето от унеса ѝ
Тя го погледна с тъжните си очи и промълви:
-Иван… Искаше да си вземе ягоди… Пресегна се към задната седалка подаде ми няколко, смееше се каква сделка е направил с възрастната жена на пътя… И изпусна завоя.
Сега Пламен видя, че в ръката ѝ имаше нещо червено… Сигурно беше стиснала горските плодове при удара. Той хвана китката ѝ, за да я отмести и да разкопчае колана.
Мантинелата стърчеше от корема ѝ… Сокът на горската ягода се беше стопил в кръвта от тялото на момичето. Пламен потръпна. Спря и се изправи.
-Не ме оставяй, моля те. Не искам да умра., плачеше момичето.
-Тук съм… Не се страхувай, ще извикам помощ. Няма да те оставя.
Той набира телефон 112 и след няколко секунди отново се наведе до нея.
-Аз.. Аз съм виновна… Не трябваше да казвам, че ми се ядат ягоди. Не трябваше да спираме там…, тя плачеше и стискаше ръката на Пламен.
-Не си виновна ти… Не си. Не се притеснявай, ето чуваш ли? Линейката идва. Чуваш ли сирените? Пампорово е близо, всеки момент ще е тук. Само не заспивай.
Тя се отпусна на рамото на непознатия мъж и заспа.
© Владимир Велев Всички права запазени