Градска трагедия 13

Приведох се отново напред в опит да сграбча стъпалото си. Ръцете ми трепереха като на болна от паркинсон, а сърцето ми бумтеше в гърдите. Нов спазъм в коляното ме принуди да се извия настрани. Не исках да крещя, но в гърлото ми напираше вик, който едва ли щях да успея да възпра.

  Чух, че вратата се отвори, после мернах Сашо с периферното си зрение. Той се приближи до мен и ме погледна уплашено. Устата му беше леко отворена, което му придаваше глуповат вид. Зачудих се защо в такъв момент забелязвам несъществени подробности. После си помислих, че лицето ми вероятно е изкривено в грозна гримаса и сведох глава, за да го скрия.

  – Нели, какво стана, да не се удари? – попита той и приклекна, за да може да вижда лицето ми. Аз изсумтях, езикът ми сякаш се беше вързал на фльонга.

  – Кракът ми... схвана се... моля те, помогни ми – успях да изломотя аз най-накрая.

  Погледът му се плъзна към полата ми, която се беше надиплила леко и сега едва покриваше гипсираното ми коляно.

  – Как, аз... какво да направя?

  – Дръпни стъпалото ми нагоре.

 Той коленичи пред стола, хвърли ми един притеснен поглед и хвана стъпалото ми с две ръце. Дясната му ръка придържаше петата ми, а лявата натискаше внимателно възглавничките в основата на пръстите ми. Само че нищо не се получаваше, прасецът ми продължаваше да тежи като топуз.

  – Сашо, по-силно, така няма да стане.

  – Добре, но ме е страх да не ти причиня болка.

  Той натисна по-силно. Постепенно мускулите ми започнаха да се отпускат. Въздъхнах с облекчение и се облегнах назад в стола.

  – Сега по-добре ли е? Стъпалото ти като че ли се поотпусна.

  – Благодаря ти. Вече съм добре. Мисля, че няма нужда да натискаш повече.

  Той отдръпна ръцете си и се надигна, но после видя, че чорапът ми се е усукал и отново коленичи. Започна бавно да го оправя, като придърпваше внимателно с пръсти фината памучна материя. Изпитвах леко неудобство, но в същото време се наслаждавах на нежните му докосвания. Слабините ми запулсираха. Усетих, че се изчервявам.

  – Благодаря ти. Остави го този чорап. И без това вече не съм изрядна на външен вид.

  – Почти го оправих... – каза той и старателно довърши задачата, с която се беше заел. После погъделичка върховете на пръстите ми, усмихна се и се изправи. – Не трябваше да идваш на работа.

  – Защо?

  – Сигурно нямаше да ти се схване крака, ако си почиваше. Не трябва ли да го държиш вдигнат нависоко?

  – Не съм се преработила.

  – Щом са ти дали болнични, значи трябва да си почиваш.

  – Кажи това на шефа.

  Той се загледа в мен, примижавайки с очи.

  – Ще му кажа. Още сега. – Той се отправи към вратата.

  – Недей да правиш глупости! Ще ме уволни!

  – Няма. Трябват му хора, които са готови да си рискуват здравето за работата.

  – Сашо, недей – казах аз и посегнах към патериците си.

  Той се подпря на вратата и ме изгледа намръщено.

  – Къде ще ходиш? – попита той и се почеса по врата.

  – Никъде. Просто искам да се поразтъпча.

  – Донесох ти сандвич.

  – Да, ще го изям след малко.

  Той ме следеше с разтревожен поглед, докато се изправях и мушках патериците под мишниците си.

  – Знаеш ли какво... харесва ми да се грижа за теб.

  Бях застанала до прозореца, с гръб към Сашо. Не се обърнах, защото не исках той да види учудването, изписано на лицето ми.

  Последва неловко мълчание.