Наближаваше краят на работния ден и вече се чувствах доста изморена. Трябваше обаче да изпратя имейл на един от доставчиците, затова седях пред компютъра и щраках. Колегата ми Александър беше излязъл по работа и бях сама в стаята.

Тъкмо привършвах, когато някой отвори рязко вратата. Обърнах се и видях шефа си – господин Неделчев. Той се подпря на касата и ми се усмихна. 

– Работиш ли, Нели?

– Пиша имейл, още малко ми остава.

Той затвори вратата и се приближи до мен, гледайки екрана на компютъра.  

– Работи си, работи си, просто наминах да те видя – каза той и постави дланта си на рамото ми. Напрегнах се – този фамилиарен жест не ми хареса, – но продължих да пиша.

– Как е кракът, боли ли те още?

– Не, вече не – отговорих припряно аз.  

– Кога ще ти свалят гипса? – Беше се навел, сякаш за да види по-отблизо написания от мен текст. Усещах топлия му дъх във врата си.

– След две седмици, предполагам.

– Ще се радвам, когато това стане. Не отива на такова хубаво момиче като теб да ходи с патерици.

– На кого ли отива – отвърнах аз и опитах да се концентрирам в имейла.

– Знаеш ли какво съм решил, Нели?

– Не.

– И след като оздравееш, ще можеш да ползваш служебната кола.

Аз примигнах изненадано и за момент престанах да натискам копчетата на клавиатурата.

– Нали… – подхванах притеснено аз – … се разбрахме, че… заради крака… защото трудно се придвижвам. – След кратко колебание обявих: – Когато се оправя, няма да имам нужда от служебната кола. Свикнала съм да се возя в градския транспорт, така че…

– Глупаво е човек да бяга от хубавото, Нели. Оценявам скромността ти, но наистина е глупаво. – Той стисна окуражително рамото ми. – Приеми го като награда за добре свършена работа. Доволен съм от теб. Когато пострада, си помислих, че ще трябва да си търся нов човек, но ти се справяш чудесно. Решил съм и от идния месец да ти увелича заплатата.

Аз се ококорих – всички знаеха, че господин Неделчев е стиснат като кокошо дупе.

– Благодаря – казах смутено аз. Усетих как по бузите ми започва да пълзи червенина.

– Така те искам. Хайде довърши си работата, а после ще отидем да празнуваме. Знам едно ресторантче наблизо…

– Да празнуваме?

– Да, повишението ти. Не смяташ ли, че трябва да се полее?

– Ами аз…

– Не се притеснявай, всичко ще бъде за сметка на фирмата. Представителни разходи, нали разбираш.

– Господин Неделчев… хайде друг път…

– Никакво „друг път” и стига с това „господин Неделчев”, викай ми „Стойко”.

– Гос… Стойко… кракът доста ме наболява, а и тротоарите се заледени… за никъде не съм с тези патерици.

– Стига си се дърпала. Ще те занеса на ръце до там, ако трябва.

– Не мисля, че…

– Много си сладка, когато се изчервиш.

– Сериозно? – казах аз, като се опитах да вкарам саркастична нотка в гласа си.

– Сериозно. Ще си прекараме чудесно, ще видиш – прошепна той в ухото ми. – Да тръгваме!

– Не – казах твърдо аз, извръщайки глава към него.

– Защо не? – попита той и отдръпна ръката си от рамото ми. Лицето му се беше изкривило в грозна гримаса, а по оплешивяващото му чело бяха избили капчици пот.

– Навън е заледено, не е нужно да изтъквам друга причина.

– Бихме могли утре…

– Утре вероятно пак ще е заледено.

– Нели, ти будалкаш ли се с мен?

– Не, просто не излизам с женени мъже. Принцип.

– За какво излизане говориш? Просто ще вечеряме заедно, това е.  

– Господин Неделчев… Стойко… държа отношенията ни да са стриктно служебни.

– Какво намекваш? Че се опитвам да те вкарам в леглото си?

– Стойко, не съм вчерашна.

– Ти съвсем прекали, момиченце. Не се ли виждаш на какво приличаш в момента. Не си падам по куци кобили, просто те съжалих.

– Чудесно. Значи съм сбъркала. Извини ме – отвърнах спокойно аз.

– Има за какво да се извиняваш, ти се изплю върху добрината ми – изсъска той и излезе, затръшвайки вратата след себе си.